Велина Минкова, БРАЗИЛСКИ ХРАСТ, разкази. Колибри (София, 2018)

Иван Станков, ВЕЧЕРНА СВАТБА, разкази. Хермес (Пловдив, 2021)

Не е за чудене, че шестмилионна държава, която има 24 кандидата за президент, има и най-много издателства (нерядко създадени от графомани, за да издават себе си и приятелите си) на глава от населението. Броят им варира според отделните източници между 82 и 94, но няма начин да не са над 100. Това не е потребност. То е една очевидна, дори нескривана сексуална незадоволеност (властта и нарцисизмът са признати за най-силните афродизиаци). И без специализирани тестове и проучвания може спокойно да се каже, че не е възможно такъв огромен брой кандидати за слава да отговорят на минималния стандарт за качество. И ако за президентските аспирации икономическият фактор играе малка роля, то е непонятно как тези издателства оживяват в условията на пазарна конкуренция. Или такава няма?

Ако вникнем по-дълбоко зад тези факти – ако щете наречете ги явления – трябва да признаем, че българската етническа култура активно и във всички аспекти на живота предпочита, търси и консумира фантазии, измишльотини и конспирации, отхвърляйки действителността с агресивност, която не е намаляла от времето на Освобождението до днес. Легендата, езотеричното (Бяло братство, антропософия, неразбрани източни религии) и нематериалното, претенциозно назовавано духовно, изместват фактите. Повечето хора, дори и измежду онези, които са излизали извън границите на България, са вкопчени в едно въобразено минало и не се интересуват от бъдещето. И не смятат себе си за съпричастни и отговорни към това бъдеще.

Тези мисли ме споходиха след прочитането на две книги с разкази, публикувани от доказано добри издателства: Колибри и Хермес. Сериозни, професионални издателства. Единият сборник е написан от жена, другият – от мъж. Авторката на единия е сравнително непозната на публиката и почти неспоменавана в литературния ПиАр, да не говорим за оскъдната критична литература. Авторът на другия е известен професор по литература и общо взето одобряван, хвален писател, но не е от „мейнстрийма“ (макар че, ако ме запитате кое е българският мейнстрийм, ще се затрудня да ви отговоря, както ми е присъщо: точно, истинно и откровено). Което е парадокс при толкова много издавани книги, нали? Не съм спирал да повтарям, че вече четенето ме отегчава, защото рядко намирам възхитително писане или непознати като психология герои. Казвам го за всякаква литература, не само българска. Разчитам на приятели с доказан вкус или писатели, както и на уважавани критици от двете страни на Атлантика, за да отделя зърното от плявата. В случая „Бразилски храст“ ми подари самата авторка, когато се срещнахме в Брюксел на Третия Фестивал на българската книга през септември. Там се запознах и с Иван Станков, но скромността му видимо го спираше да ми предложи своя книга, така че си я купих от „Хермес“. Но едва ли щях да я зачета толкова скоро, ако не бяха препоръките на Антония Апостолова и Камелия Кучер.

Признавам, че на „Бразилски храст“ посегнах от уважение към Велина. Но! Ярко слънце от облачно небе. Започнах от едноименния разказ и така се увлякох, че не оставих книгата докато не прочета всички. С любовните разкази на Иван нещата вървяха по-бавно, но с не по-малък възторг. И реших, понеже според мен са явления сред добрата българска литература, да съпоставя тези диаметрално противоположни по начин на писане, сюжетно изграждане и съдържание книги с разкази.

В „Бразилски храст“ целият свят е като на длан. И България е част от него: или като персонажи-имигранти или като спомени на авторката от нейния реален живот. Едноименният разказ е за любовния живот на Одил, една французойка, както се казваше навремето, „с леко поведение“, която преживява като модел на художниците от френската артистична бохема, и една българска фризьорка, която отнема акъла на всички, както и, неочаквано за читателя, живота на бившето гадже на Одил. И го прави по най-невинен начин. Животът в Париж е описан именно като невинен, спонтанен, непринуден и непретенциозен. Парижките реалии са вмъкнати в разказа с тяхната международно позната конотация – кафенета, бистра, арондисмани, улични демонстрации, бобоизация (френската дума за джентрификация) – и атмосферата е толкова парижка, сякаш е написана от французин. Но не! Написана е на превъзходен, семпъл, чист и трепетен български, в който и най-уличните думи звучат толкова красиво и естествено. Защото те са част от атмосферата. Ето един характерен пасаж:

„В банята, след като вече нямаше какво да повръща, Одил изтри сълзите си, разгримира се и се гримира отново. Изми си зъбите, сложи червило, пръсна си „Шанел“ в косата, на езика и в пъпа и излезе да се изправи с нови сили срещу блудния си съпруг. Препъна се в безжизненото му тяло и в ужас хукна навън, за да търси помощ. Прекоси на бегом целия cour pavée и нахълта в пълни с бобо клиенти шоурум както беше по прозрачно бельо. В началото я помислиха за манекен, който дефилира с изложените нови гащи и сутиени, но когато разбраха какво се е случило, всички присъстващи заедно със собствениците се втурнаха към партерния апартамент на Одил за морална подкрепа, завиха я с новия й пеньоар и й сипаха вино.“

Клишето за охарактеризиране на този начин на писане е „кинематографично“. Но това е само половината от неговата речна свежест. В „Джудаса“, най-дългият разказ от колекцията, героинята, която е в най-горния клас на гимназията, описва преживявания на една тайфа млади софиянци в Созопол като започва от нудисткия плаж и завършва с мрака, който покрива душата й, когато лятната любов между нея и Джудаса умира в изневяра. Но това става в София, където „след дъжда беше изгряло слънце. Слънце като в изминалото с Джудаса лято, софийско по созополски.“

Но какво е Джудаса за младата софиянка? „Шофьорите ме попитаха дали случайно не съм влюбена, така отнесено съм гледала. Влюбeна. В Джудаса. Това страшилище. Токова пъти съм била влюбена, но никой нямаше такъв нос, нито такъв член. За никой никога не бих се вдигнала до края на Вселената. За Джудаса бих. Бих му направила крем-карамел с мляко от Млечния път и бих му родила три, четири, колкото иска деца. Да го гледам, да докосвам широките му рамене, да прокарвам пръсти през дългата му коса.Нищо друго нямаше значение. Ако това означаваше да съм влюбена, значи бях.“

София и Лос Анджелис са на противоположни точки върху земното кълбо, но стоят заедно в душата на младата имигрантка, отишла да учи в Америка („Черква“). По средата е Париж. И българското преводаческо минало на героинята – или авторката, изберете сами – което се е състояло в зората на посткомунизма („Сватба“ и „Американският кашон на Злобара де Мон“). За човек, който го е преживял това начало на посткомунизма, сладкогласният разказ предава събития и атмосфера със сетивност, която само писателка с чувство за триизмерността на света може да притежава. Но не мога да се съмнявам, че и сетивата на онези, които не са го преживели, ще се потопят прехласнати в тази красива триизмерност, с много дълбоки пластове, макар и без носталгия. Подчертавам, написаното е от писателка, която отдавна вече не живее в България, но не прави разлика между човешкото състояние там и по света.

Темата за съвместимостта е ключова за всяка национална литература. Въпросът не е дали автори, които пишат на един несветовен език, трябва да се борят да достигнат до световната аудитория с преводи. Това си остава обикновено несбъдната мечта. Въпросът е дали прозата им изразява типични национални черти, които приближават нацията до света. Ако такива черти ги има. Подвъпросът: интересни ли са тези национални черти на световната аудитория? Прозата на Велина Минкова отговаря и на двата въпроса по естествен, бих казал спонтанно положителен, начин. Тя е един световен писател, който пише за световна аудитория на един несветовен език. Но би могла да пише и на английски и френски – два от световните езици. А и, според бележката в края на книгата, някои от разказите й са преведени на български от нея. С една дума, не преводът е пречката пред българските автори да достигнат до света. Пречка е онова, което пишат. По-дълбоката тема тук е дали, ако са верни на писателската мисия да описват общността, която е тяхна и която познават най-добре, отговорността за провинциалния характер на литературата пада върху тях или върху самата общност? Добър е писателят, който пише честно и гледа право в очите истината, която съществува около него. Добър е писателят, който не украсява действителността, не си измисля времето и паметта, за да се хареса, не обслужа идеологии, включително и религията, а гледа критично – безпощадно критично – на онзи отрязък от времето, във и за което твори. Каквото е времето, сиреч общността – такава е и литературата.

Велина Минкова ни показва също, че критиката може да бъде поднесена с хумор. Фриволно сякаш, на шега. И особено важно: без претенция. Без „вижте ме колко съм велик, но неразбран“. Като жена, която се страхува от тъмното, тя се движи в светлата, по-добрата половина на света. Поради което и българската действителност в нейните разкази не е тъмна, а приобщителна. Въпрос на избор, трябва да заявя. Избор на човек, който гледа на България и на себе си в нейното минало с любов и оптимизъм. Това е изборът, който може да направи само човек, който преживява света като добро място за живеене.

Изборът на Иван Станков е да напише „разкази от други времена“. Неговото кредо е, че „след самотата любовта е най-силното човешко преживяване“. И като добър литературовед, той е написал предговор, който фактически изчерпва всички възможни оценки за книгата. Книга за любов, за несбъднати сватби, за едно време, което му се иска да бъде легендарно. Но е ли? Моята добавка към това е: книга за носталгията! Книга-носталгия.

И колкото повече четях тази проза, която сякаш не може да бъде по-съвършена, толкова повече се отдалечавах от моето сегашно време. И тъкмо защото е толкова съвършена, тя настойчиво ми внушаваше, че това нещо – страстната, но мрачна любов („Частен ученик“), самоубийството от любов („Роза за пет лева“), мъжкото потисничество от любов („Нощ по никое време“), фаталната ревност от любов („Вечерна сватба“) – е романтиката в душата на самия автор, която отдавна е унищожена в българската общност. След толкова години живот извън историята на света, тази романтика в България не съществува. Не съществува и тъгата. Всички знаем какво съществува и колко изолирана от света е тъмната половина (по-голямата, уви) на този етнос.

Един толкова добър писател не може да лъже. Но може да се скрие от истината. Талантът търси спасение в нещо красиво. И го е намерил. Но това е лично спасение. Нековертируемо в големия свят. И това, че книгата вероятно ще получи наградата „Перото“ за 2021 е потвърждение на неумолимия факт, че литературната общност е объркана и се спасява в естетически оправдания. На фона на наградата „Стрега Еуропео“ за една книга, която е парекселанс искейпизъм от българската действителност – а не доближаването й до Европа, защото тя самата не го иска – зловещо осъдително звучат думите на Златко Енев: „Когато хората навън четат „Реквием за никого“, най-честата реакция е една-единствена думичка: „Ужас!“ В България реакции няма.“

За да няма амбивалентни тълкувания: добрите писатели у нас се крият от нашата действителност. Господинов – в нарцистичен постмодернизъм и фетишизиране на тъгата. Станков – в любовна романтика от забравеното минало. Онзи, който я среща челно, като Енев, не получава награди. Русков, след написването на две грамадни сатирични книги, които показват перфидната, вродена жестокост на поединичното оцеляване, е отвратен от нея и засега не се кани да пише повече.

И ето тук едно метафорично описание на тази действителност от Иван Станков („Кера светицата“):

„Бе септември, но много топло. По обяд стана жега, краищата на женските черни забрадки увиснаха още по-страшно. Хората не говореха вече помежду си в малките сенки правеха места за децата. От горещина и от мъка нямаше въздух за дишане, миришеха и животинските изпражнения. Из въздуха тихо бръмчаха зелени мухи, сякаш плуваха в някаква много разредена течност, същата, в която и окаяните хора наоколо мърдаха бавно и призрачно.“

Дунавът, старият град Русе, следователят Ангел Славов, сякаш излязъл от вестникарските хроники по царско време и подозрително присъстващ в няколко разказа като че ли е алтер его на автора, облеклата и стаите вмирисани на нафталин – всичко това е омайващо красиво и носталгично, понеже е описано с пестелив, нетърпящ възражения език. Наслада! И сред тази носталгия винаги ще се намери някой, който се готви да посегне на себе си.

„И как така се обърна животът му с хастара навън, та сега да трепери на среднощния зимен кей, пред него старата река да се подготвя бавно за замръзване, а до него, на пейката, да лежи зареденият парабел.“

Езиковото пиршество е пълно.

Вятърът на искреното разказвачество е свеж.

Всяка човешка история е изваяна статуя.

Но странно ли е, незакономерно ли е, че все пак за мен по-важна и по-необходима е прозата на Велина? Престъпление ли е, че я предпочитам поради това, че станах гражданин на света? Добре съзнавам, че тези въпроси са предизвикателни и ще срещнат съпротива дори у културни читатели, които не са националисти. Но докато нашата литература е затворена в собствения си пашкул и насила се задържа да не излети като пеперуда, тя е обречена да се харесва само на себе си. Спорът е дали е оправдано или неправомерно за оценката й да се прилагат световни критерии.

Иван и аз сме от едно поколение. Свалям шапка на умението му да оживи миналото. Но неговата илюзия е да смята, че човешката душа остава винаги една и съща. Колкото повече я притиска злото отвън, толкова повече тя се свива и, вместо любов, от нея никне омраза. А литературата е отражение на душата на общността. И романтизмът няма да я спаси. Всъщност, спасение не дебне отникъде, освен ако душите не спасят сами себе си.