Милен Русков, ЧАМКОРИЯ, роман. (Жанет 45, Пловдив 2017)

 „Ако човек е талантлив, той непрекъснато попада на оценките и мненията на посредствени хора. Посредствените хора са около 99% във вашата област. Шансът да попаднете на друг талантлив човек е едно на сто. Съответно и шансът някой да ви даде добър съвет за това, което смятате да правите в изкуството, е също едно на сто. Поради което, ако човек има талант, той не трябва да слуша никого и не трябва да следва никого. Ако имаш талант, рано или късно той ще те доведе до спасителния бряг. Ако нямаш талант, така или иначе ще потънеш, независимо кого слушаш.“

Милен Русков, интервю за сайта „Барикада“, 5 юни, 2017

„Ах, това е нещо страшно!“

Вслушайте се в тази фраза. С нея започва романът „Чамкория“. И понеже романът е без изключение разказ на главния си герой бае Славе, така възкликва той, за да изрази чувството си за щастие. Каква ирония, нали!

Слънчице, омнибус пълен с пътници, всичко се плъзга „като нафтово петно“  по вода … Но прочетете отново изречението като си мислите за днешна България. Думата „страшно“ звучи страшно. Объркване, хаос, разпад на държавността, корупция до дупка, дистрес и … Нещастие.

Обръщате ли внимание на първото изречение на всеки роман, който четете? То е ключ към духа на романа. И към неговото величие или провал. Големите романи по правило започват с изречение, което е синтез на историята и се отнася до сюжета, до главния герой или до стила. Най-вече то съдържа историческото послание. При Вазов е „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“ („Под игото“). При Зарев: „Цял живот, дори когато правеше децата им, той се беше шегувал с нея и когато, опънат на одъра, с опиянена потна глава и разхвърляни мустаци, помоли за запалена свещ, тя не му повярва.“ („Битието“) или „Нищо не остава завинаги…“ („Чудовището“). Големият опус на Достоевски започва с „Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето (а и сега още споменаван тук) покрай трагичната си и загадъчна смърт точно преди тринадесет години, за която ще разкажа, когато му дойде редът.“ („Братя Карамазови“). Ранният Милен Русков не им отстъпва: „Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата.“ (“Захвърлен в природата“). Големият Томас Ман започва един от романите си така: „Историята на Ханс Касторп, която искаме да разкажем – не заради него (тъй като читателят ще открие в него един обикновен, макар и привлекателен човек), а заради самата история, която, както ни се струва, до голяма степен заслужава да се разкаже (при което нека в полза на Ханс Касторп напомним, че това е неговата история) – та тази история е твърде отколешна, тя, така да се каже, вече е напълно покрита с благородната историческа ръжда и трябва да се изложи в глаголната форма на най-дълбокото минало време.“ („Вълшебната планина“). Херман Хесе, друг уважаван класик, започва романа си с „Намерението ни е в този труд да съхраним малкото, което успяхме да издирим за житието на Йозеф Кнехт, на Ludi Magister Josephus III, както бива наричан в архивите на играта на стъклени перли.“ („Игра на стъклени перли“). И най-сетне отново Русков: „Двадесет и седми Февруарий. Аааа! Туй не е живот!“ („Възвишение“).

Тези изречения характеризират езика и стила на автора, а наред с това и времето, през или за което романът е създаден. Техният анализ може да послужи за поне половин курс по творческо писане, понеже са закодирали неизмеримата дълбочина на литературния епос, постижим само от големите майстори. Забелязвате ли епичния вятър, който духа от всички? С изключение на Русков! В българската литература е нямало друг такъв иронист като Русков, с изключение може би на Елин Пелин. Сърцевината на неговите романи – и особено на „Чамкория“ – е иронията. Иронията на епоса. Докато трилогията на Зарев е романтичен епос, двата романа на Русков са епични иронии.

Колко е прав геният на Русков! За България не може да се напише епически епос. Плюс, че той твори във времената на забързването и интуицията му го кара да се хвърли направо в реалността, без да я предшества от тържествения слог на старите майстори. Вместо да влезе в коритото на величествена река и да поведе нейното течение – както правят да речем Томас Ман или Достоевски – той се хвърля гол срещу течението на потока с риск да се удави. Ала не само изплува. И няма величествена река (подразбираща се истина). Има измамлив планински поток и той го надбягва. Става отделна река, която напомня за Алеко и Елин Пелин, другите двама големи български иронисти. Практически всичката ни литература извън посочените автори е напън от една малка действителност да се направи нещо богоборческо. Тези тримата са разбрали безнадеждността на такова начинание. Бай Ганьо, Андрешко, Гичо и бае Славе Желязков са българските архетипове – единствено възможните. Тези автори са гениите на българската литература, защото са гледали истината в очите и са я описали. И са я направили смилаема по единствено възможния начин: взели са я на подбив – с безпощадното си чувство за хумор.

„И хем съм така леко отнесен, хем съм бодър и нащрек.“

Главната роля на литературата е да пресъздаде под формата на фикция чертите на националния характер. Голямата литература ни служи да разберем себе си. От големите автори на 19 век най-вече знаем какъв е руският национален характер, колко различен от него е френският, каква противоположност на тях е немският и т. н. Далечна Америка ни е станала близка, т. е., разпознаваема като национален характер, със своите най-големи автори, повечето от тях, по понятни причини, живели през 20 век. Ако в тези страни някой чете случаен подбор на български автори, ще научи ли какъв е българският национален характер? Преди всичко, национален характер има, колкото и посредствените писатели да не го търсят, пишейки своите измислени, преднамерени истории. Обаче светът не знае какви са българите, защото те сами не са поискали да се опознаят в собствената си литература. И няма защо да се чудим, че нямаме български писател сериозно обсъждан от шведското жури за Нобелова награда.

Днес повече от когато и да било този характер е изложен на показ в критичната политическа ситуация на 2021. И сякаш мислещото – а то е четящо – население се стряска от това, което вижда. То е съществувало постоянно от Освобождението насам, но къде са писателите, които са ни го показали? Емилиян Станев го героизираше. Димитър Димов му обръщаше гръб, запленен от силния мъж-бизнесмен. Владо Зарев го романтизираше. Радичков се подиграваше на всичко, без да притежава сатиричен талант, и до края остана енигматичен и приспособен, без да е мистичен, както му се искаше. И, разбира се, на всички тях комунистическата цензура оказваше повече или по-малко изопачаващо автентичността на таланта им въздействие, така че техните книги не показват в чист вид как те са виждали българския национален характер наистина. Днес имаме един меланхолик, Георги Господинов, който описва себе си – но е ли той еманация на българския характер! Те, талантливите, употребиха творческата си енергия за съпротива срещу комунистическото зло и в случая с Господинов за своя нарцисизъм, като по този начин не оставиха нито една книга, в която да проличи съзнанието им, че самото това зло е неделима част от българския характер. Че този характер го е причинил.

Има и друга причина българският характер да бъде замитан под килима. Той е толкова егоистичен и негероичен, милозлив и жесток, страхлив и несвободен, лицемерен и оцеляващ, завистлив и подмолен, добър и лош едновременно и винаги, винаги индивидуалистичен без капка интерес към общото, че как да си признаеш, че му принадлежиш нежели да се гордееш с него. Продукт е на мъжкото социално господство, но е лишен от бравурата на истинския мачо, който в някаква красива форма обича и уважава жените. С една дума, българският писателски талант трябва, освен езикова дарба, да притежава и проявява и смелост.

„Чамкория“ е дело точно на такъв смел талант. Ето какво казва за себе си бае Славе на стр.82 в т. 1: „Да кажеме, че превратаджиите паднат от власт – това с какво че промени моето положение? Пак че требва да работим от сутрин до вечер. Как бех при Стамболийски? По същия начин. Само че още немах омнибус и през целото време карах таксито. Да кажеме дори, че не само превратаджиите паднат, ами и направо наште хора ги сменят. Да кажеме, че самият Димо Казасов дойде на власт. Е, и? Димо Казасов нема да дойде да ми храни семейството. Пак аз че требва да го храним. А ако немах семейство,  да си спим до обед, да ходим да поработим с таксето 5-6 часа най-много … Но не е работата в парите, а в това, че щех да съм свободен. Свободен! А сега, за да станем свободен, аз требва да отидем некоя си банка да оберем … Или пък трябва да разчитам на моя човек … На най-рискованото да разчитам! Ето докъде се докарах със своите собствени решения.“

Русков е воден от убеждението, че всяко явление, всяко събитие има много страни, но писателите обикновено вземат една страна (като всъщност заемат страна) и се опитват от нея да направят история. По-лесно им е, отколкото да се опитат да разберат цялата калейдоскопична сложност на времето, в което са разположили историята си. „Шефьорът“ Славе дава на своя създател възможност да обхване целия сложен морален възел на онова време, в който действително е трудно да се каже кой е крив, и кой прав. И да го покаже без оценка. Така разказът на Славе се лее хем естествено, хем в цялото си богатство на нюанси и участващи сили. Става художествен факт-свидетел на историческото време. Славе, освен личния си интерес, не е „венчан“ за нито една от интерпретациите, не е свързан с никой от участниците в събитията. Жестокостта на тези участници се появява в съзнанието на читателя постепенно както образите се проявяват върху фотографската хартия, потопена в солеви разтвор. И последната, иронична метафора на тази жестокост е смъртта на самия неутрален разказвач.

Ангел Игов е използвал традиционен критичен анализ, за да подчертае същите неща (В. „Култура“, бр. 26/17 юли, 2017): „ … реконструкцията на епохата тук е много по-целенасочена и солидна. За целта е вкаран в употреба цял арсенал от детайли, защото такъв тип реконструкция се постига именно чрез натрупване. … романът е наситен с историческа информация, но тъй като я поднася на малки глътки, постоянно провокира читателя да се рови за още. … има тръпка в издирването на историческите личности, които шестват по страниците на романа. Това особено важи за мрачните фигури от военното контраразузнаване, които организират масовите убийства – за тези хора знаем най-малко. Една възможна критика е, че тези личности остават в голяма степен исторически фигури, а не придобиват художествена плътност. Но при този мощен романов център в лицето на бае Славе, те са обречени да гравитират около него. А може би точно това е отмъщението на безименния човек от низините? … Но „Чамкория“ отива далеч отвъд реконструкцията. За силата на централния образ ста[в]а дума.“  (Характерно за недораслата ни литературна реклама, рецензията на Игов е препечатана в „Площад Славейков“ с пренебрежителното заглавие „Много добра литература (с трески за дялане).“)

„Това беше последното, което видех.“

Всяка книга може да бъде хвалена за нещо, стига да е написана грамотно. Тогава как да разпознаем малкото книги, за които похвалите прилягат както ключ в ключалка? Първо, там няма нещо, което да не може да бъде похвалено. Второ, техните пророчества се сбъдват и техните обяснения на миналото няма как да се опровергаят. Трето, внимателният анализ намира в тях характерите, които носят универсалните черти на нацията, на която принадлежи авторът.

Избраната от Русков техника на романовия наратив е употребена за първи път от български автор. Сюжетът е представен епизодично: чрез разхвърляните спомени и преживявания на героя-разказвач, които обхващат периода от управлението на земеделците и Деветоюнския преврат през атентата в църквата Света Неделя някъде до второто правителство на Ляпчев от 12 септември, 1928. Времето е разказано от Славе и в хода на разказа той се е разкрил като характер. Самият Русков го определя така: „Славе е малко опортюнист, малко хитрец и малко или повече честен и почтен човек. Сложен характер, трудно е да се опише с няколко думи. Но струва ми се, че в основата си е добър, свестен човек.“ Познавате се, нали, в този портрет!

Своята техника Русков описва в цитираното интервю за сайта „Барикада“: „Аз много обичам тези неща – малките детайли и подробности, малките визуални знаци, които предават атмосферата на времето. Смятам за огромен принос на една книга, ако тя успее да ви предаде атмосферата на времето, да ви потопи в това време. … Трябва да се има предвид, че аз правя това без почти никакви описания. Аз не харесвам описанията. Всичко това го постигам в книгата си чрез натрупване на много дребни детайли, подхвърлени тук и там, без да се увличам в особени описания, през мисълта и разказа на героя – бае Славе, който живее в онова време. Той се движи в тази среда и разказва, като в някакъв смисъл по този начин „дърпа“ и вас като читател в нея.“ С тази техника Русков постига две неща: характерът се самоизгражда и едновременно с това изгражда широката панорама на събитията. А това са едни от най-драматичните събития в българската история – когато комунисти и военни се сблъскват за първи и последен път.

Самият сюжет е надграден върху най-тривиално всекидневие: Славе си печели хляба като превозвач на пътници между София и Чамкория със собствения си омнибус. Неговият разказ следва тричасовия маршрут, който го провокира да си спомня и разсъждава като типичен българин, предпочитащ да не участва, но да коментира. Спътниците на Славе са много и различни, от различни социални съсловия, с различно отношение към превозвача и пътуването. И така го мотивират да разказва за себе си и събитията, на които е бил свидетел или за които е прочел във вестниците. Целият роман е заченат от една снимка, която Русков е видял в сайт за стари фотографии. Тази снимка краси предната корица на книгата благодарение на перфектния усет на художника Румен Жеков.

Моят прочит на романа като широка панорама на онова време не се отличава от този на самия автор. Затова по-убедително е да цитирам него (интервю на Иван Димитров с Русков, публикувано на сайта „Площад Славейков“ на 22 юли, 2017): „20-те години са много интересни, драматични години в българската история. Те са най-интересният период след Възраждането. … двата най-интересни периода в българската история са, на първо място Възраждането, на второ място 20-те години. … За разлика от Възраждането, което е жизнерадостно и оптимистично, 20-те години са кървави, мрачни, песимистични. Едни от най-тежките години за България и за българския народ. Но това ги прави много драматични. Там има страхотна история.“

И на друго място той дава връзката между сърцевината на двата си сюжета, и двата предизвикани от проучванията, които прави на тези периоди. „В някакъв смисъл благодарение на „Възвишение“ открих колко интересна и драматична страна е България. А България наистина е много интересна и драматична страна. Повечето българи не знаят това. В България има много интересни истории. И много интересни хора. Просто трябва да си дадеш труда това нещо да го проучиш, да го разбереш, да го узнаеш.“

„Абе каква е тая патаклама тук, викам, какво става тука?“

„Човек с езиков усет като мен веднага разбира, че [да пишеш на некнижовен език] е грамадно предимство. Съвременният книжовен език е много изтъркан. Всяко трето нещо, което напишеш на него, звучи като клише. Докато като напишеш нещо, което имитира добре езика на Възраждането, всичко звучи свежо. Виж, това звучи като някакъв изначален език. Сякаш за пръв път говорим на него, а в същото време всичко разбираме. Това е грамадно стилистично предимство. Такова стилистично предимство книжовният език никога не може да ти даде. Книжовният език е нещо, вкарано в русло. Тече като една послушна река, вкарана в канал. Докато този некнижовен език, на който написах „Възвишение“ (на който съм написал и [„Чамкория“]), прилича на буйна река с неясни брегове: може да се разлее в една посока, може да се разлее в друга посока. Пълна е с животни. Неопитомена е.“ (из интервюто в „Площад Славейков“)

Втората и последна сериозна рецензия за романа, публикувана в „Литературен вестник“ бр. 49/8 декември, 2017, е „изкушеният поглед“ на Димитър Камбуров, озаглавен „Четвъртата височина“. Традиционно погледнато, Камбуров е изчерпил аналитично качествата на „Чамкория“, поставяйки го до и дори над „Възвишение“, както и до „Железният светилник“, „Тютюн“ и „Хайка за вълци“. Дори с типичната педантичност, почти дребнавост, на образован литератор, който оценява автора от една въображаема висота, е намерил някои „трески за дялане“. Него го интересува литературното съвършенство на героя, но не и че е еманация на българския характер. Витиеватият му език не помага на яснотата, която читателят заслужава: „ … художественият проблем при комичните низпоставени протагонисти е как те да проговорят проричащо притчово при все неведението им относно паресията, в която са въвлечени. Русков не е реализирал ресурса на похвата да създаде обем и подтекст. Авторът или преднамерено е пожертвал тази сложна игра между казано и недоизказано, или не са му стигнали силите за втория план, отреден за четящия под редовете. Интуицията ми е, че авторът се е надявал похватът да проработи от само себе си и читателят да свърши работата му, като почне да вижда миражи оттатък словото на Славе.“ Камбуров се опива от изрази като „статичността на героя“, „епифанично проглеждане“, „навървящо наслояване“, „непомерна амплификация“ и други от този род. За чудния език на романа той се задоволява със следната полукритична констатация: „Славевото слово възроизвежда ограничен брой стереотипни мисловни модели, тъй че колкото повече се повтаря, толкова по-безизлазно се затваря в себе си. Получен от трудната кръстоска между Бай Ганьо, рàнен Радичков, публицистичен Ани Илков и Русковия Да Силва, Славе постига органичност и дори монолитност. Ала точно тази самотъждественост се оказва безизлазна и лишена от трансценденция и другост.“

Че езикът на „Чамкория“ не е кръстоска на нищо от посочените е ясно на всеки непредубеден читател. Ако не беше езикът, и то нередактиран по изричното изискване на Русков, романът едва ли щеше да „се явява като българска реплика на непрежалимия Дейвид Фостър Уолъс“.

„Моите книги са много особени книги.“

Обикновено текстове като този започват с резюме на основните си тези, след което ги аргументират. Аз избрах обратния ред, понеже очаквам от мухлясалата в своята самодостатъчност критична общност упреци, че се държа като негов адвокат. Да, наруших конвенциите да не се цитира автора, защото осъзнах колко неговото мислене е сходно с моето и, много по-важно – в пълен синхрон е с резултата от неговия четиригодишен труд. Изпитвам респект и страхопочитание пред таланта му. И знам, че като писател никога няма да мога да създам нещо толкова хармонично и дълготрайно, защото ми липсват Русковия подход, наблюдателност, езиково въображение и човешка смелост. В телевизионно интервю през 2016 той казва: „…Насочих цялата си не-конформистка, деструктивна и революционна енергия в литературното поле. От асоциална стихия тя се превърна в творческа градивна стихия. Това е най-умното нещо, което съм направил в живота си.“ Посочете ми друг български писател, който може да каже това. И то да звучи като истина!

В това есе мога единствено да внуша чрез собствените думи на Милен Русков неговата недооценена уникалност. Талантът винаги знае, че е талант. Талантът винаги плува сред езеро от посредственост. Не защото другояче не може да изпъкне, а защото служи на литературното поле като самотен говорител на истината за характера на своя народ, проявил се в неговата история. По една съдбовна ирония някакви – неслучайни! – самонапомпали се бае Славевци днес се опитват да отклонят тази история в услуга на най-корумпираните наследници на бай Ганьо. А Андрешковците се спотайват.

Романът „Чамкория“ съществува и ни харесва по две причини, единствено важните: той е синтез на българския национален характер, и е създаден с техника, която идеално балансира трите елемента, без които един голям роман не може: сюжет, герой и стил. Героят е фокусът, а стилът е най-подходящата езикова палитра за този герой и този сюжет. Традиционният литературен анализ пропуска точно тези важни елементи на Русковото романотворчество, които са вградени и във „Възвишение“. Поради това, освен че е харесван в началото, вече цели четири години след излизането си „Чамкория“ като че ли е забравен от литературните критици. И съществува риск да бъде забравен и от читателите, просто защото не е забавен според днешните необразовани вкусове.

Романът „Чамкория“ не е изолирано явление. Не е книга, която трябва в момента на излизането да бъде похвалена или отречена като нещо отделно, сякаш е остров, появил се неочаквано и заплашително като вулкан сред океана. Видян в контекста на литературната ни история, той следва най-добрата иронична традиция на Алеко и Елин Пелин и своя собствен предшественик „Възвишение“. Петдесет години по-късно Гичо е вече бае Славе. И след ново 45-годишно изгонване от историята и последвала го 32-годишна апатия, се връща към нас като Слави Трифонов.

Който има сетива за езика, ще прочете няколко пъти цитираните тук думи на Милен Русков и няма как да не усети непоколебимостта и твърдостта на писател, който стои на българския кръстопът и знае истината. Истината за народа и за себе си: „Аз съм писал тази книга четири години, но не за да преживее тя още толкова. Моята цел е да напиша книга, която ще ме надживее с много. Човек не трябва да прави никакви компромиси с художествения идеал и със съвестта си, защото става дума за дългосрочно начинание.“

Да има художествен идеал и съвест и да бъде сигурен във вечността на книгите си може само много талантливият писател.