Златко Енев, РЕКВИЕМ ЗА НИКОГО. (Сиела, София 2011)

            Този отзив написах, когато романът излезе, публикуван от Сиела. Бях в Чикаго, прочетох го на един дъх и започнах да пиша ревюто си още в колата на връщане към Айова Сити. Беше времето, когато Сиела издаваше само добри български автори. Ревюто го пусна Едвин Сугарев в тогавашния Литературен вестник. Първото ревю за този голям роман. И почти последното. Само Румен Леонидов на 3 ноември 2011 пусна рецензия в Лира.бг. И Христо Блажев откликна в „Книголандия“: „Рядко чуждо ревю ме е спъвало така. Златко Ангелов е написал текст за „Реквием за никого“, който просто ме обезсилва, отнема думите и образите, които ме изпълниха след последните страници на книгата на Златко Енев. Мда, имам още доста да уча, докато започна да пиша по този начин, да осъзнавам и пресъздавам нещата, които съм чел, по достоен начин. Златко Енев наистина е създал страхотен роман […] едно произведение, за което ще се говори дълго.“ Уви, не се говори въобще.

Какво се промени от тогава? Енев продължава да живее в Берлин, аз се преместих в Каталуния. Остаряхме с 10 години. И романът излезе на полски език. В българската му съдба не се промени нищо, освен че Маргиналия публикува ревюто, което ще прочетете тук, на 25 октомври 2017 в рамките на промоцията на книгата ми „Литература на края на света“, където го включих с надеждата, че някой ще обърне повече внимание на този роман, така важен за историята на България. Направило ли ви е впечатление, че Маргиналия не е литературно издание? На края на света керванът си върви по старому. Десет години се нароиха издателства повече отколкото има читатели в държавата, но се оказаха невъзможни литературните ценности и йерархии да се подредят по честен, неконюнктурен начин.

Искам да добавя само едно нещо към ревюто, което е толкова актуално, колкото беше и тогава. Защото това е книга, която не се побира в актуалното. И трябва да се прочете от всеки българин, който се смята за патриот – т. е., човек, който държи непременно да познава истинската история на народа, комуто принадлежи. Откровеността! Романът е написан откровено! В моето разбиране това значи, че авторът му го е носил в душата си, където е истината за света, в който живее, и поради това не е можело да не го напише. Всичко останало са лигавщини с езика, характерите, оценките за книги и писатели, с историята и с нейното преработване от съвестта на нацията. Ако такава съвест съществува …

Романът започва в Берлин с разговор между мъж и жена за една франзела, онзи хрупкав френски хляб, baguette, изпечен във формата на пръчка, точилка, бейзболна бухалка – зависи в коя държава се намирате – и завършва с пожар, в който изгаря същия този мъж след като е обезбухалчен, обезчленен, обезмъжен, с една дума: наказан за своя садизъм, от жената.

Не знам друго човешко въображение да е използвало хляба, този символ на живота, като инструмент за насилие над жената. Трябва да си роден и отрасъл на Балканите, като Златко Енев, за да се сетиш за такава метафора. На Балканите, внушава той със своя Реквием, омразата е вездесъща – към другия, към любовта, към жените. Омразата, олицетворявана от мъжете. Омразата – садистичен израз на мъжката слабост; тези мъже мразят и себе си, но единствено важна за тях е борбата да надвият другите мъже, т. е., да властват и да имат пари. Тя им помага да забравят за себеомразата.

Тази страхотна книга носи вечната тема за престъплението и наказанието. На Балканите престъплението е вездесъщо. И безнаказано. Не само че няма институция за наказание – няма я моралната система за самонаказание. Наказанието, всички знаем дори без да го мислим, е инструмент, чрез който доброто се опитва да надделее злото. Добри в тази брутална, достоверна история на български-балкански нрави са жените.

Ето защо Реквиемът на Енев не е за никого. Реквиемът е за жените. Но в тази географска област жените са никого. Омразата на мъжете е еднаква към чуждото (етническите турци и циганите) и към жената – но йезуитския им манталитет е в това, че жената първо трябва да бъде употребена за кеф – и за приходи в зелено – преди да бъде унищожена, докато другия етнос просто трябва да бъде изклан.

За да напишеш такава книга се иска обаче не просто въображение. Иска се кураж, много кураж. Иска се да си преживял близката българска история отвътре и да си се отвратил от нея до отчаяние. Фонът, на който се случват човешките драми в книгата, е преименуването на българските турци през 1984-1989. Продължението на този фон са събитията в Босна и Косово от 1990-те и търговията с женска плът, която предизвика хуманистичната реакция на борците за човешки права в Западна Европа.

Но да заявя очевидния факт, че това е първото сериозно белетристично произведение, написано от български писател след 1989, което безмилостно, без украса и без илюзии, без маниерност и без сладникава религиозност, без бягство в съмнителни алегории и исторически измишльотини и без претенции за епичност, но всъщност като минорна, тържествена меса показва Вината и Виновниците, означава да кажа твърде малко за него. То е само повърхността.

Другата „повърхност“ е, че сюжетът притежава всички белези на качествена литература. И поради това е в състояние да покърти и най-циничния читател. Четивност – тече като река, нищо излишно, човек не иска да остави текста. Език – диалогът е абсолютен, човек го чува; езикът е чист, български, макар и изпълнен с турцизми, и адекватно характеризиращ всеки от героите. Структура – направо няма грешки, при това включва няколко съвършено изненадващи обрата и един сюрреалистичен „трик“, които всеки път проехтяват като изстрели на револвер до ухото ти. Историята до самия си финал е непредсказуема – а непредсказуемостта е може би най-силното качество на всеки текст.

Истинските дълбочини – такива, където слънцето не достига, но които трябва да се преживеят, за да настъпи пречистване – са две. Едната е, че мъжете са от комунистическата класа и тяхната власт, преди и след 1989, произтича от мястото им в комунистическата йерархия. Зловещото е, че те всички са умни и знаят да спазват дистанциите помежду си. Но те нямат човешки цели, в смисъл на човещина. Тяхната цел е да упражняват власт като слугуват на патриархалните нрави. И тези нрави определят моралната система, в която мъжете функционират и в която всеки има място в зависимост не от личните си качества, а от това в коя група се намира по рождение: жена, турчин, циганин, физически гигант, потомствен комунист или гъвкав служител на комунистическия режим. Проява на тази власт е мъжкият член и аналното съвокупляване – най-физиологичния израз на подчинеността на жената. Членът се размахва като символ на непобедимост и непогрешимост или бива изрязван от тялото на провинилия се като наказание и предупреждение, че размахването е позволено само на някои, не на всички.

Другата дълбочина е в събирателния образ на българската жена – майка, съпруга, невинна девойка, запленена от първата си любов, любовница, използвачка, мъченица – който във всичките си превъплъщения изглежда благородно и е носител на доброто. Така по невероятно убедителен начин авторът внушава отвращение от оскотелите балкански мъже. Методът, по който една от тях – най-смелата – наказва мъжа, в когото се е влюбила, е напълно неочакван, зашеметителен финал на този български Реквием. Изведнъж се усещаш, че неволно си го желал и се радваш на отмъщението, колкото и жестоко да е то. Възвеличен си от последвалото опрощение. И малко след това разбираш, че става дума за сюрреалистична действителност. Всички, които живеят в България, знаят, че в реалния живот възмездието и произтичащото от него опрощение – все още – не се е случило.

Няма съмнение, че българските жени ще четат тази книга със заслужено удовлетворение – тя отдава дължимата почит за тяхното състояние на жертви и тяхната жертвоготовност. В края на краищата в тях има нещо свято. Също не може да има съмнение, че на сегашните националисти и расисти – колко ли са те в България? – ще се прииска да намерят автора и да му отрежат члена заедно с топките.

Голямата въпросителна е дали българският читател-мъж ще намери в себе си достатъчна самокритичност и морална сила да понесе и разбере динамита, който е заложен в тази книга. Дали мъжките актьори в тази кланица-ебалня ще имат моралната сила да познаят себе си, да провидят, че режисьор и кастинг е нямало, а те сами са се поставили в ролите си, и да преживеят катарзиса на пречистването. Говоря за всички български мъже – тяхното свинство е само въпрос на разлики в интензитета. Иска ми се да вярвам, че това ще стане – защото тук дори не става дума за морално несъвършенство, а за първично, необуздано, дивашко преживяване на един живот, който всъщност няма друга цел освен парите и сношаването: и двете форма на упражняване на власт.

В началото на класическия Реквием хорът моли Бог, който единствено има милост, да осигури вечен покой на онези, които са се освободили от плътта. В края на месата, хорът зове Бог да разпръсне вечна светлина върху умрелите. Но в човешкия свят на Балканите тъкмо светлината – в нейния най-широк метафоричен обхват – е умряла. Аз бих прекръстил тази книга на Реквием за Светлината.

Послеслов 1: В читателски отзив за романа, отпечатан в Лира.бг на 25 юли, 2014, Станислава Чуринскиене, психолог, казва следното:

„Заинтригувана да науча повече за Златко Енев отвъд дейността му с „Либерален преглед“ и книгите му, смаяна установих, че заради този роман многократно е бил наричан „безродник“, „антибългарин“ и други квалификации, които не бих искала да помествам тук. Само мога да си представя какво е да бъдеш център на такава агресия заради хуманистичната си творческа и гражданска позиция. Вярвам обаче, че заради резултата – „Реквием за никого“ –  рискът си струва. Вече има четиво, което да дам един ден на сина ми, за да разбере в какви времена е живяла и се е формирала майка му.“

Послеслов 2: З. А., коментар под публикацията в Либерален преглед, направен на 9 май, 2011, още по-актуален днес:

Към онези, които се страхуват от това българите да не станат нарицателно понятие за „балканизация“ и потисничество на жените, искам да уточня: книгата е написана на български език, т. е., тя е предназначена да се чете от българи. Нейното дълбоко и внушително послание е към българите: да погледнат какво са правили и да се отвратят като по този начин се замислят и започнат да се променят.

Всички, абсолютно всички коментари в Прегледа, са писани сякаш за някой друг, не за нас, не за това, което е ставало и става в България. Една книга, написана с толкова болка и с такова ясно познаване на фактите от близкото ни минало, не е предназначена за за западните представители, нито е национален мазохизъм, а честно обръщане на историческия микроскоп към конкретните българи. Тя е призив да се покаем и пречистим. Няма значение къде сме по света! Литературата е и чистилище – българите трябва най-после да се опитат да четат за себе си като че ли това се отнася за тях – не за съседа, не за поколението, не за изгнаниците, не за имигрантите, не за политиците.

И докато ние българите не си разчистим сами миналото, в което всеки от нас е вземал участие или е гледал неутрално, няма да се развиваме като нация и ще си оставаме изолирани от света. Ще си оставаме без гледна точка. Защото не е гледна точка да се смяташ за ценен и велик без да си разбрал, че светът е базата за сравнение, че светът определя стандартитe. Децата ни отиват при света и нехаят за България, защото бащите им не са признали вината си за онова, което децата виждат днес.