ЕЗИКЪТ Е МОЯТ НАЧИН ДА ОБИЧАМ
Антония Апостолова за новия си роман „Нас, които ни няма“:
Антония Апостолова. НАС, КОИТО НИ НЯМА – роман (Жанет 45, Пловдив 2021)
„Литературната еротика за теб е консумация и единение,
за мен е копнеж и посягане.“
Антония Апостолова пише трудни книги. Но коя книга, занимаваща се с големите теми – любовта, смъртта, страха и човешкото състояние – е лесна? И в новия й роман „Нас, които ни няма“, както и в предишния й сборник с разкази „Потъване в мъртво море“, и двете книги разположени между автобиографичното и фикцията, първото, което прави неустоимо впечатление, е езикът – иновативен, оригинален, нетипичен. Словесното преживяване е поетично, плътно, обсебващо. Всяка дума е на мястото си. Всяко прилагателно поразява с неочакваност, но създава най-автентичния образ. Нито един фалш, нито една изкуствена фраза или подло промъкнало се клише.
Пълният синхрон между език и сюжет кара тази книга да заблести като сага за две семейства от времето на соца до средата на 90-те на фона на бохемския Бургас. Тяхната история се разкрива през автопортретите на двама 16-годишни влюбени тинейджъри. Така „Нас, които ни няма“ се превръща и в портрет на това, което смея да нарека „загубеното поколение“ на 90-те. Поколение, на което диагноза поставя една от централните сексуални метафори в този изпълнен с латентна еротичност роман, при която проникването постоянно се отлага, докато не се окаже неосъществимо. Ключът към драмата е може би в закона, даден от големия Стивън Хокинг: “всяка частица си има своя античастица и тяхната среща винаги завършва с взаимно унищожение“. Също като котката на Шрьодингер, героите са едновременно живи и мъртви, едновременно на земята и във въображението си.
Отдавна не бях чел толкова тъжен и истинен роман. В него има толкова много повече, отколкото мога да споделя в една кратка епитафия. Уникална е откровеността, с която това епистоларно обяснение в любов е написано. Смелостта на Антония Апостолова да назове протагонистите си с действителните имена на прототипите им, един от които е самата тя, стъписва и възхищава. Също смайва автентичната искреност на всяка дума в този словесен транс с препратки към научната фантастика, космологията, поезията, музиката, култовите бургаски Дупки, с изненадващите метафори и почти съвършеното познаване на чувствата. Езикът на „Нас, които ни няма“ звучи като партита от Бах, изсвирена от Глен Гулд с пръсти, движени от космическа енергия.
(Пълният текст на това резюме е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 27, 14.7.2021).
Естествено, не – непреодолимо беше желанието ми да разговарям с Антония Апостолова за тази книга, която изпъква, отличава се и ще стои сама и самотна, докато не дойде времето й да влезе в учебниците по творческо писане. С трите си книги самата Антония изпъква, отличава се, но и стои все още самотна, като самороден талант, недооценен от издатели и критици. Ето нашият разговор, редактиран за яснота и от двама ни.
Антония, след като прочетох романа, страшно ми се прииска да бъда на мястото на героя ти Мартин, тогава. Не заради младостта му, а заради това, че е бил обичан по този начин. И се питам: тази предизвикана невъзможна мечта на езика ли се дължи или на сърцевината на тази любов, която може да даде само такава жена.
Казваш „жена“, но нали тогава, на 16, имаме само ядката на онова, което ще стане (а дали някога ще бъде завършено?) „мъж“ и „жена“. Дали в онази сърцевина се съдържа вече всичко, което има да се превърне първо в нежен и уязвим ластар, сетне в жилаво стебло, а накрая в загрубели, оголени клони? Съществува ли изобщо прогресия – или едновременно съдържаме всичките си преображения? Какво сме били в ония флуидни младежки години – просто чувствено-възвишени, интуитивни същества? Форми от Океана на Станислав Лем? Помня какво съм написала в романа за младежката снимка на майка ми: „Тя още е момиче там, там винаги е момиче. По лицето ѝ още не е проходила претърпяващата всичко женственост. Скулите ѝ още са изтерзани не от истински загуби, а от скръбни фантазии. Смъртта е още поетична фраза от френските стихове“. И предусета на Мартин за онази парадоксална, подмолна, интровертна женственост, която могат да различат само поетите у несъвършените си любими: „Но точно заради това пренебрежение към вида им, ръцете ти изглеждаха така разсъблечено, така самородно женствени“…
Помня, че се хвърлих в Мартин именно заради това – тази негова простота, прикриваща вече болезнено заформена комплицираност; нелепостта в поведението и нехайството във външния вид, зад които се криеха емоционално изящество и философска тежест; счупеността, самоиронията и безобидния, но самораняващ цинизъм, въпреки които той беше всъщност сантиментален и „истински“ (прочелите романа вероятно ще си спомнят значението на тази дума). Има ли начин да не обичаш някой такъв неистово, без обичайните младежки трикове и дебнения, а с преждевременна зрялост, със суицидна искреност, с дълбинно вникване?
Но ти правилно го усещаш през езика, на който е разказано всичко това. Езикът е моят начин да обичам – изговаряйки любовта. Разменяхме си писма на ръка, писани по нощите или дори в присъствието на другия, защото онова, което можехме да споделим очи в очи, не можеше да бъде всичко. Понеже да обичаш е да имаш нужда да твориш. Да бръкнеш в себе си пред другия. Да го ангажираш с думите си, разкривайки се. Казвайки всичко това, продължавам да вярвам и в мълчаливата любов (която малко несправедливо противопоставят на „приказливата“, сякаш само първата е истинската) – но нима трябва да се мълчи наистина?
Как се появи заглавието? То е толкова наситено с носталгия и едновременно кристално ясно със своята историческа необратимост. Кои бяхте „вие“ и защо вече ви няма?
Знаеш онова, нали: че сме щастливи там, където ни няма. По същата логика сме и тези, които (вече) ги няма. А нас наистина отново и отново ни няма във всеки следващ момент от живота ни. И в същото време сме изцяло направени от минало. Парадокс.
Мартин си отиде нелепо. Между моето „аз“ днес и моето 16-годишно „аз“ стои загуба. Но това щеше да е неизбежно така или иначе. Защото порастването е колкото трупане на опит и притежания, толкова и поредица от загуби. Загуба на първичност, на древни инстинкти, на сетива за безостатъчно влюбване, на размах за невъзможни хоризонти – на бъдеще. Няма ни не само нас двамата, но и цялото онова тийнейджърско поколение от книгата, което ми се иска да помня такова, каквото беше в старите ни, проявени в някое Agfa студио снимки с бледи цветове. (Помня как се появи „луксозната“ опция снимките да бъдат гланцирани, с лустро). Гледам онези неоформени грозновати лица, нелепите ръбести тела, смешните физиономии – тяхната наивна автентичност предизвиква у мен жал, умиление, позив за спасяване на нещо, което все още е имало шанс да предотврати своето оформяне в днешните ни уморени, похабени, поочукани „аз“-ове, за които напразно си мислим: да, това вече сме ние, най-после сме ние.
Двата разказа в книгата са въведени с изречения, които веднага показват светогледа на разказвачите и същевременно изразяват една семантична антитеза: „Винаги съм искал да видя смъртта си по лицата на моите близки“ (на Мартин) и „Винаги съм се страхувала да видя смъртта по лицата на моите близки“ (на Антония). Ти самата как тълкуваш образа на смъртта в тези две твърдения?
За Мартин смъртта е „наставница сурова“ (по заглавието на любимия му Робърт Хайнлайн). Зряла любовница, с която той по детски, нелепо и неумело, но с престорена дързост флиртува. Нима не си го е помисляло всяко чувствително, самотно, пренебрегвано дете – че ако сега легне и умре (но с едно присвито око наблюдава), близките му веднага ще съжалят, ще си спомнят колко го обичат, ще му простят, няма да го наказват, ще се завърнат и никога повече няма да го пуснат. Това е илюзията, че смъртта е все още отменима, че съществуват завръщания. За Антония обаче смъртта е най-голямата заплаха, непреодолимата граница, защото тя е с едно осъзнаване по-напред: мисли не за собствената си смърт, а за тази на близките си. Да, същата предпоставка е – смъртта боли само онези, които остават живи. Единствената разлика в тези два случая обаче е любовта. При Мартин липсва, при Антония е в изобилие.
Съзнавам, че смъртта присъства твърде много като герой в във всичките ми книги, включително в писаната едва на 16-17 години стихосбирка „Солена ябълка“. Вероятно аз съм нещо средно между възприятията на Мартин и Антония – безумно се страхувам от нея, но непрекъснато си играя с името й, сякаш така ще свикна, ще я опитомя, ще я направя по-малко неочаквана. „Насред живота ние сме в смъртта”, припомни ми наскоро в книгата си Джоун Дидиън („Годината на магическото мислене“), но този разлом, настъпването на резкия преход между това някой да го има и в следващия миг да го няма – с това никога няма да свикнем.
Разказът на Мартин завършва с една страхотна метафора: „съдбата, натоварена в слепия камион насреща.“ Да оставим, че съдбата е винаги натоварена на нещо, което е сляпо за нас и ние сме слепи за него, но тази езикова конструкция означава ли, че сме Fools of fortune („Играчки на съдбата“ – заглавие на един от малкото романи на Уйлям Тревър) по отношение на любовта и нашите възможности да я преживеем?
Хм, написала съм, че „предизвестието за истинския край може да се яви в сетивата, но никога в ума“. Ала когато това усещане за надвиснал край, за абстрактен мрак и съвсем конкретна смърт, което много пъти съм усещала буквално физически, стигне до ума – тогава се налага да успокоявам и него, и тялото с хапчета. Замислих се поради въпроса ти в какво всъщност вярвам, и то уж като осъзнат православен християнин, който през последните години е твърде мързелив, за да извършва поне ритуалите на вярата си. Чувствала ли съм някога, че силата на волята ми е достатъчна, за да ръководи в избрана посока живота ми? Не, не съм. Чувствала ли съм, че каквото и да правя, може да се появи една поразяваща длан и да събори мравуняка на усилията ми? Да, винаги. Каква вярваща съм тогава, ако непрекъснато възприемам себе си като жертва на възможна божествена злонамереност, обект на хазартно наказание а ла Йов? Защо не мога да се доверя на един всецяло любящ Бог и все упорствам, че нещастието е нещастие, и уверението, че е благословия под прикритие, не ми носи утеха? Защо възприемам себе си като перманентно виновна и очаквам всеки период на спокойствие и щастие да бъде заплатен с отнемане, с трагедия, с плач? Нима трябва винаги да „извършвам каторжния труд на заклетото чакане, което странно разпъва времето, отлага присъдите, няма сили да гледа с открити очи дори към възможното чудо“?
Толкова невероятни езикови инвенции има в тази книга, че тя ми се струва неизчерпаемо съкровище. Тя е онова, което внушаваш със спомена на майка ти как си учила думите: „Думи от капризно кадифе, думи с простотата на детска лига, думи като изплезени езичета и думи властни и садистични.“ И едно заключение, където се крие разликата между тълкувателя и твореца: „Думи, които тя беше преписвала, а аз щях сама да пиша.“ Не е наша работа да предвиждаме съдбата на твоята книга, но в момента, като покривка избродирана от фина женска ръка, аз я възприемам като поврат в употребата на българския език в една литература, традиционно удавена в блатото на клишета, от които мирише на старо, на загниване или пък обратно – на постмодернистично кълчене за пред публика, на езикова акробатика, която, вместо да е възхитителна, е изкуствена и безплодна. Опитай се да дадеш няколко примера на словосъчетания, които са органично сплетени с тъканта и съдържанието на историята, която си разказала в „Нас, които ни няма“.
Ох, винаги така, извадени, нещата звучат малко преднамерено, изкуствено, съчинено. Въпросът наистина е да присъстват органично в самия текст, да преливат в тъканта му и само лекичко да спъват ума и чувствата. Мисля си например за онова „камъче милост в гърдите“ на Антония, защото милостта понякога е такава – ръбата, убиваща, раняваща. За „бясното състрадание“, което тя изпитва към Мартин. За „всевиждащия“ сарказъм, който „хапе устните й“, но и за тлеещата по тях Леонардова усмивка, която като че ли още репетира. И за начина, по който той я вижда онзи последен ден: „Ти сякаш сама излъчваш тъмно дълбинно сияние: рамото ти изпъква, поднесено като плод, мъхът по теб излинява, кожата ти мъжди в сепия“. И онази гранична илюзорност на всичко, на самите нас, която той улавя още в първите мигове: „Силуетът ти беше част от декора, нетрайна хартийка, изрязана от ръчичката на момиченце, по тънките ѝ ръбове кръжеше златна мъхеста ивица. Все още можех да се наведа и да те духна – и може би ти щеше да прошумолиш, издавайки овреме заблудата, че си истинска.“
Мисля си и за моя Бургас, чиито маршрути са опнат рибарски възел под ножиците в гърлата на чайките. За бургаските улички, с „безформеният им уют, обшивката от бурени, развълнуваните от стари корени бордюри, прибързаният им край, който опираше като езиче в пастта на големите булеварди“. За дъждовния профил на неговия Фотев. Представи си го само: около устата му се носи „пристанищен дим. Онази мрежеста морска мъгла, пълна с рибно мълчание, което предизвестяваше края на някоя негова афера – смъртоносна и вечна като цигарите, които палеше една след друга“.
Наистина не мога да премина през целия текст и да избера образи и словосъчетания без те да прозвучат неестествено сами за себе си. Но уверявам читателите, че съвсем не звучи така гъсто и прекомерно, както обикновено звучи всеки изваден от общия контекст цитат. Мисля, че все пак съм уцелила мярката – малко или много.
Накрая, но не по-маловажно от казаното досега и тъкмо, защото си уцелила мярката, нека обсъдим езика, с който си изплела онова, което нарекох „латентна еротичност“. За българските писатели, подчиняващи се на лицемерно свенливата си читателска аудитория, еротичността – дори самата дума еротика – е „срамно“ нещо, сякаш ненужно, по-добре е като че ли да го заобиколим. И не става дума дали е описана натуралистично или като подземен тътен. Ето и при теб от една страна тримата мъже, които пият заедно с поета Христо Фотев, са „разголени като селски фалоси“. От друга опознаването на сексуалността в спомена на шестгодишното момиченце се е превърнало в „най-сбитата метафора на страстта: мрак с процепи безплътна светлина, дихание на миналогодишно вино, ръждиви остриета и наточени инструменти, колело на отпътуването и завръщането“. Ние с теб се запознахме чрез книгите си и още по-дълбоко чрез мъжкото и женското отношение към сексуалността в живота и в литературата. Моля те, опитай се да опишеш сбито защо те се различават и има ли всеки от нас право на своето преживяване на сексуалното привличане?
За теб сексуалността е път към личностно познание на себе си и на другите, идентичност, същност. Твоята литературна сексуалност е изключително директна и натуралистична, понякога дори „медицинска“, мъжка – до степен, в която може да притесни по-консервативните читатели. Моята е по-скоро светоглед, език, атмосфера, тон, втъкнат в избора на думи – завоалирано, подмолно течение, което обаче пронизва целия текст по някакъв смутителен, чувствен начин. Сублимация. Дали това е разлика между мъжкото и женското обрисуване на сексуалното – не знам. Може би за теб то е равносилно на действие, а за мен е състояние; за теб е консумация и единение, за мен е копнеж и посягане. Истината е, че рядко съм усещала тази флуидна „латентна еротичност“ в български текстове – тогава, когато самият език предизвиква у теб възбуда. Но представи си го така: как би звучало, ако го описваше дете. Някъде там е отговорът.
Послеслов от Златко: Талантът не можеш да го скриеш, както и не можеш да го имитираш. В момента, когато излезе нова книга, всички се взират в нея и се надпреварват да кажат каква е книгата. Аз, обратно, искам да видя душата на авторката, която се е разсъблякла в книгата. „Нас, които ни няма“ е поема за любовта и съдбата. Но ако не видим, че явлението, което тя изважда на светлина, е самата Антония, ще сме усетили само половината от магията.