Антония Апостолова. НАС, КОИТО НИ НЯМА – роман (Жанет 45, Пловдив 2021)

            Това е трудна книга. Но коя обич е лесна? Неподготвеният читател, който не внимава достатъчно, може да се загуби в нея, както егоистът се губи в любовта. Уникалната откровеност, с която това епистоларно обяснение в любов е написано, стъписва и възхищава. Смелостта на Антония Апостолова да назове протагонистите си с действителните имена на прототипите им е непозната в българската литература. Автентичната искреност на всяка дума в този словесен транс изумява, покорява и възхищава.

„Нас, които ни няма“ е трудна книга. Но коя голяма книга е лесна? Необходими са усет към думите и литературна чувствителност, за да се отдадеш със сърцето си – не толкова с ума – на този езиков пир с препратки към научната фантастика, космологията, философията, поезията, бургаските „потайности“, с неочакваните метафори и почти съвършеното познание на чувствата. Езикът на тази книга звучи като партита от Бах, изсвирена от Глен Гулд с пръсти движени от космическа енергия.

Един мъж на средна възраст със суициден профил („Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки“, казва Мартин във въвеждащото изречение) е преживял, когато е бил на 16 години, споделена любов към едно чувствително и магнетично момиче (с „Винаги съм се страхувала да видя смъртта по лицата на моите близки“ започва разказът за семейството си Антония) и е оживял. Той се впуска в тунела на паметта, като събира писмата, писани до момичето в онази възраст, когато всичко все още е възможно, превръщайки ги в дневник на чувствата и взаимността им от тогава – от юни до август на далечната вече 1994.

Романът проследява две семейства от Бургас, всяко с корени в околните села – едното в Странджа, другото в Стара планина, всяко разбито по собствен начин – едното отвътре, другото отвън, и всяко с напълно различна карма – едната изпълнена с обич, другата безлюбовна. Антония и Мартин, които се срещат покрай обичайната тийнейджърска тайфа от училище, са съсредоточие на тези два портрета. Любовта избухва едновременно у двамата тийнейджъри, запалени по музиката от онова време; и докато самотното, „смотано“, привидно безразлично момче си пада по астрономията и научната фантастика, крехкото и красиво момиче пише стихове и споделя общото и за двамата влечение към смъртта.

Родителите на Мартин са изгубени във всекидневието самотници, разделени и нещастни, но закотвили се в него по своему. Майката снове в бита си на самотен родител и през повечето време отсъства, пропускайки шанса да изрази любов към момчето си. Бащата е неугледен и саможив особняк, отделил се по безшумен начин от семейството си.

Семейството на Антония е тъкмо обратното – сплотено по красив, несъвършен, но дълбоко осмислен начин. Тримата – татко, майка и дъщеря – се обичат неистово. Търсят се един друг и се хранят от корените си на село: бабата и дядото са убежището на чиста радост, каквато животът в града им е отнел. Свръхчувствителното момиче иска да опише това семейство на своя възлюбен – от раждането си до срещата с него; да му подари илюзията за истинност и уверението, че бащите и майките могат да продължат да държат ръцете си сред бурите на живота.

На пръв поглед през тези няколко припомнени месеца не става уж нищо с двете семейства, но, взети заедно, спомените и писмата на Мартин и тези на Антония описват цялата им съдба от времето на соца до началото на 90-те, на фона на бохемския Бургас. Като във всеки голям роман, зародишът на любовната драма се оказва скрит, посят в семейството, и трябва талант, за да го акушира. Ключът към драмата, а и към целия роман, е даден от Антония на стр.  97: “… всяка частица си има своя античастица и тяхната среща винаги завършва с взаимно унищожение“ – закон, цитиран по големия Стивън Хокинг. Двете семейства са като частиците материя и антиматерия – срещата на техните деца е предварително обречена на анихилация. Но преди да настъпи краят, те се колебаят между любовта и смъртта като „чаровни“ кварки. Също както котката на Шрьодингер, те са едновременно живи и мъртви, едновременно са на земята и във въображението си.

И тук ме осени епифания: Антония пише като котката на Шрьодингер и целият роман се намира между любовта и смъртта, както поетичният й език се намира между реалността и измислицата. Абсолютният синхрон между език и сюжет кара тази книга да заблести като семейна сага, противно на появилите се недоволства, че в книгата има повече красив език, отколкото остросюжетна история.

Антония използва иновативен език, подобно на Милен Русков във „Възвишение“. Езиковото преживяване е плътно, гъсто, обсебващо. Всяка дума е на мястото си. Всяко прилагателно те удря с неизтощимата си неочакваност, но се оказва най-автентичното. Нито един фалш, нито една изкуствена фраза или подло промъкнало се клише. В мрежата вече се появиха много цитати от книгата, но ето тук един (с. 351), който за мен е особено характерен (подчертаването на някои думи и фрази е мое):

“През чашата му с водка, когато най-после се отпусна приятно упоена на масата, тя различи дъждовния профил на Фотев в компанията през няколко маси. Около устата на поета – маскиран (помисли си) като най-обикновен пияница, се носеше оловно-пристанищен дим. Онази мрежеста морска мъгла, пълна с рибно мълчание, което предизвестяваше края на някоя негова афера – смъртоносна и вечна като цигарите, които палеше една след друга. Тя се загледа натам. Биографията на това неудобно и грозновато лице наистина беше над нуждата да бъде разказвана – нали така пишеше. Беше завършена и оттук нататък можеше само да се повтаря. […] Не, наистина не разбираше какво толкова омаломощава жените. Кльощавите балерини, унесените актриси с жестове на морски анемонии, аристократично гладуващите пухкавелки от провинцията – всички те в присъствието на поета губеха ума и дума и изгълтваха по две-три пасти в сладкарница „Малина“. А накрая всички си заприличваха – прелъстени момиченца с крем по ръбчето на устите. […] Веднъж минаваше край канцеларията на Фотев на „Милин камък“, където беше Дружеството на писателите. Той седеше с гръб към главната, вглъбен и прегърбен над изкараната отпред масичка. Помисли си: ето, съчинява стих. А всъщност решаваха кръстословица. До него с вдигнати по столовете крака бяха насядали Бизито, Тома Бинчев и един друг мъж с вид на лъстив капитан, който тъкмо псуваше някаква „изкелефенчена ентелегентска“ дума. Люскаха мастика в неизмити от много напивания насам чаши, и тримата гости нахално живи, невъзмутими за жегата, разголени като селски фалоси.“

Романът е колкото автопортрет на Антония, толкова и на нейното поколение. Не се страхувам да го нарека „загубеното поколение“ между смрадливия отегчителен соц и надеждната, но все несбъдваща се вестникарска демокрация. Поколение, което е мечтало за промяна, но е нямало сила да я постигне. Последното е внушено и с една сексуална метафора. Мартин страда от аноргазмия: при пълна ерекция не може да постигне еякулация. Да, силно желание, наситено усилие, жилав ентусиазъм, но никакъв или труден резултат. Диагнозата на цялото поколение.

Но по-важно за живеенето между любовта и смъртта е, че мъжкият характер в този роман не е типичният български мъж от преобладаващо мачистките романи на т. нар. преход. Напротив, той е крехък, слаб, нелеп, смотан, чувствителен екземпляр, изтъкан от комплекси за малоценност. По това той не се различава от другите герои на Антония, към които тя проявява женствено съчувствие. Въображението и на двамата е пронизано от една мека латентна еротичност. Те отлагат проникването, докато то се окаже невъзможно.

Краят на любовта им е предопределен, но не от страх – страха на Мартин, че е предал Антония, и страха на Антония, че може да изгуби близките си. В своята любов към смъртта Мартин предизвиква съдбата. И оцелява. В своята любов към корените си Антония неочаквано е пометена от „съдбата, натоварена в слепия камион насреща“.

Отдавна не бях чел толкова тъжен и истинен роман. В него има толкова много повече, отколкото мога да кажа в тази кратка епитафия.