(написано от местата, където дори чесънът не „мирише на чесън“)

Моя гениална приятелка ми изпрати три стихосбирки на млади жени – първи стихосбирки – за да почувствам „потока на времето“. В родината. Това се случи през месеца, когато България бe: а) единствената ми родина; б) единствената страна, където миризмата на чесън е все още метафора на простотията, пропила държавата от долу до горе и в) единствената културна среда, в която не съществува собствена йерархия на естетическите ценности. Последното е причината, поради която тази среда не успя да осмисли едно културно събитие от международен характер: млада българска актриса беше номинирана за високо престижната награда Златен глобус за женска роля във филм-сатира на американския тръмпизъм. В допълнение, това е страна, където думата консенсус (пълно съгласие) не се употребява, защото явлението консенсус не съществува. Поради последното там сексизъм няма, но жените ги смятат (и те смятат себе си) за обслужващи мъжкото самолюбие и сексуална агресия, ЛГБТ ги презират като психически ненормални, а расизъм не съществува, понеже циганите просто не са част от расово чистото българско общество. В тази европейска [според географията й] държава споровете, независимо на кое ниво – професорско или махленско – не ползват неопровержими факти, а душевни интерпретации на случайна информация.

И така, сексизмът и поезията дойдоха заедно в съзнанието ми и реших да не анализирам стиховете, камо ли да ги критикувам, а да напиша едно есе с неопровержими факти, в което моите интерпретации да бъдат заместени от ценностите и дефинициите, от които просветените елити и светът на високото изкуство – в случая поезията! – винаги са се вдъхновявали и ръководили. Пък и какво разбирам аз от поезия, освен да помня чувството, което стиховете са породили у мен! Единствено изборът ми само на женска поезия издава моите предпочитания.

Случайностите не са случайни. Тъкмо тази сутрин ми изпратиха да прочета едно есе от Маргарет Атууд, озаглавено „Caught in time’s current“ („Уловени в потока на времето“), поместено в „Гардиън“ през ноември 2020 и преведено в „Литературен вестник“ от 17.02 от Ружа Мускурова. В него, след като описва трагичните последни 10 години от живота й с нейния спътник, писателя Греъм Гибсънс, гениалната канадка стига до смисъла на поезията:

„И тогава се появи „Скъпи“: стихотворение, което беше част от духа на времето, докато претендираше, че не е това. То не бе точно memento mori, а по-скоро memento vita. Урсула ле Гуин казва: „Само в мрака е светлината. Единствено в загиващия живот“. Стихотворенията – като всичко друго – се създават в определено време (2000 години пр. Хр., през VIII в., XIV в., 1858 г., Първата световна война и т.н.). Също така са написани на определено място (Месопотамия, Британия, Франция, Япония, Русия) и там, където се оказва поетът (в кабинета, на моравата, в леглото, в окопа, в кафенето или в самолета). В началото често са само в ума ни и след това се записват (на глина, папирус, пергамент, хартия, на екрана на компютъра) на определен език (древноегипетски, староанглийски, каталонски, китайски, испански, хайда). Какво е предназначението на поезията – прослава на боговете, поклон пред прелестта на любимите, възхваляване на войнския героизъм, величаене на херцози и херцогини, заклеймяване на овластения елит, съзерцание на природата и нейните създания, призиви за бунт и за Голям Скок Напред, недвусмислени послания към твоя бивш и/или патриархата – убежденията за това варират в широки граници. Как стихотворението трябва да изпълни своята задача (с възвишен език, с музикален акомпанимент, в рима, свободен стих, сонети, с тропи от натрупания запас в езика, на диалект, с жаргонен език или ругатни, с импровизация при представянето им на живо) е въпрос, който също получава много отговори и е подвластен на модите на времето. […] поезията е вписана в своето време и място. Но с малко късмет е способна да ги надхвърли.“

Всичко в изкуството е лично. Започва като лично. И остава лично до момента, в който се окаже, че надхвърля времето, мястото и съдбата на своя автор. Този момент се случва рядко. Когато не се случи, говорим за посредственост (графомания при пишещите). Когато се случи, поне две са причините, които предизвикват този “а-ха“ момент, който се превръща в усещане за вечност: талантът на личността, която изразява себе си с нещо повече от обикновеното владеене на занаята, и заобикалящата таланта човешка среда, която храни неговите представи за историята и естетиката.

Ето откъс от едно лично по сюжет стихотворение на световно известна американска писателка: “Daddy, I have had to kill you. / You died before I had time –  / marble-heavy, a bag full of God, / Ghastly statue with one gray toe / Big as a Frisco seal/ […] / I have always been scared of you, / With your Luftwaffe, your gobbledygoo. / And your neat mustache / And your Arian eye, bright blue. / Panzer-man, panzer-man, O You – “ ( Силвия Плат, „ТАТКО”)[1].

И друг откъс от едно лично стихотворение на известна българска писателка: „Татенце, татко, не го заслужавам, не искам / да ме посрещаш с купищата венци и цветя, / другояче се бяхме разбрали, не помниш ли, / да ме чакаш пред къщи на пейката, татко / насъщен мой, незаменим, невъзможен татенце  / […] / и усмивката, посредствеността на промените, / отесняват и бит и душевност, народ и родина, / отесняват ми и не го заслужавам, и само ти / от безкрая на обичта и смъртта ще ме разбереш.“ (Мирела Иванова, „КАКВО ИСКАХ И НЕ УСПЯХ ДА КАЖА НА ТАТКО …“)

Моите усещания са без значение. Но за всеки става ясно, че езикът, образността, чувствителността, най-вече отношението към татко отразяват две коренно различни място и време. Единият татко е нацист, другият – лекар. Едната дъщеря се измъчва, че трябва да обича такъв баща, другата – че татко, който е всичко за нея, е умрял в нейно отсъствие, сякаш е трябвало да я предупреди. В едното стихотворение драмата е етническа, на омраза, която трябва да преодолее детския страх, превърнал се в любов по принудата на кръвта; метафората е на отсъствието на баща. В другото – драмата е интимна; нещата наоколо се менят към лошо, но татко присъства дори в отсъствието си и ще я разбере. Но и двете дъщерни изповеди разказват за вечната предопределеност на любовта между баща и дъщеря и повдигат личната съдба – интимното – до универсална значимост.

Ето тук други стихове: „Болницата – мрежа от коридори / с редовно измивана памет, сива зона / на срещите и сбогуването, портал, / отвъд който календарите не работят. / Влизаш тихо, ходиш на пръсти, а горе / е интензивното – международно летище / от лежащи клиенти.“ (Кристин Димитрова, „Уважаеми пътници“), които ме накараха да задам на Кристин въпроса защо хората четат поезия, да не говорим защо я пишат. Нейният отговор е важен: „Нито знам защо хората четат поезия, нито знам защо я пишат. Едно съм забелязала: в поезията говоря само истината, а в прозата постоянно измислям.“

Истината! Най-важният признак за това, че съществуваме в общности. Най-важният инструмент да се разбираме, когато сме заедно, и да не се разделяме. При Кристин истината идва от опита. Нейните стихове са нейният живот. Ала ето тук други стихове, писани на 16-годишна възраст, когато момичето още няма жизнен опит: „Когато през нозете ти изтичат – / зелено мляко – бурните треви, / набола е красивата им дързост. / Над теб една огромна синя чаша, / катурната, изпразва течността си. / Дали тогава жилещите капки / туптящото сърце ще освежат – / трогателно усърдната пчела, / задъхана към цъфналото слънце?“ (Антония Апостолова, „Зелен сняг“ от стихосбирката „Солена ябълка“, Бургас 1994) Да се изразиш в Поезия на тази възраст е дързост, която само родèн талант може да си позволи. Това е Поезия надлична, универсална, чувствена, дори преди да е лична. Времето на 90-те е безвремие всъщност. И опитът започва с любов, осъзната любов, за която само природата е достойна метафора.

Стиховете в „Солена ябълка“ ми напомниха за едно от гениалните есета на Бродски, защото са реален, много женски израз на същността на литературата, както той я е определил: „И тъй като нямаме кой знае какви основания да се надяваме на по-добър свят, и тъй като всичко останало така или иначе е обречено на неуспех, длъжни сме по всякакъв начин да отстояваме схващането, че литературата е единствената форма на нравствена застраховка, с която обществото разполага, че тя е вечното средство против принципа „човек за човека е вълк“, […] литературата е най-великият, със сигурност по-велик от което и да било вероучение, учител по човешка проницателност и че когато обществото пречи на естественото съществуване на литературата и на способността на хората да научат уроците й, то намалява собствения си потенциал, забавя темпа на развитието си и в крайна сметка застрашава основите си“[2]. Заместете „литература“ с „поезия“ или „изкуство“ и смисълът остава същия.

Но вече сме отвъд 2020 и поетичният изказ идва от други източници. Показва друго светоусещане, което е все още твърде лично без да дава сигурни знаци, че ще се издигне на очакваното мета-ниво. Социалният ни контекст е твърде наблъскан с образи, информация, неистини. И това свива пространството около поетесите, сякаш да ги запази. „Стоя на терасата, трябва да е август, / въздухът тежи толкова, че едвам се диша, / но току-виж точно с този следобед / преполовявам дните си. / Какво щях да сторя, ако го знаех със сигурност? / Животът щеше да се превърне в едно предположение – / какъвто беше и досега – / но с какво се различава предположението от онова, / което само си представяме?“ (Наталия Иванова, „Човек с бинокъл“). Умозрителността е белег на времето ни вместо да е доказателство за самостоятелност в мислите и чувствата. Има жизнен опит – като например в това четиристишие: „Зарязах всичките си вредни навици: / спането с обици, цигарите, вървенето отляво. / Оглеждам се критично, забелязвам знаците; / горещините минаха; не е безкрайно лятото“ (Габриела Манова, „Навици“). Но няма саморефлексия, която да повдигне нивото на тази лична поезия до емоционални небеса. Надделява студенината: „Баща ми едно време чакал син, / аз години наред се надявах на баща. / От „момичето на татко“ / до „мъжко момиче“ / колко мечти се объркаха.“ (Лилия Йовнова, „Кураж, сърце“)

Голямата промяна в потока на времето е, че има толкова много поезия от жени. Току-що Георги Цанков в последния си „Книжен четвъртък“ от 4 март венцехвали „Любослов“, антология на съвременна българска женска поезия. Но допуска типичната за мъжете, които смятат себе си за поддръжници на женското равенство (но не са информирано пренастроили мисленето си), грешка: „за мене геният на Жорж Санд или на Емили Дикинсън, на Елисавета Багряна или на Вера Мутафчиева по нищо не отстъпва на мъжкия. Ако не знаете името на автора, бихте ли били уверени, че „Случаят Джем“ е творба на жена?“ Стандартът за качество, с една дума, остава мъжкото писане. Това е може би най-скритата форма на сексизъм, дори съм склонен да простя на онези, които не се усещат. И аз бях такъв до преди десетина години. Но извърших съзнателна и продължителна работа, докато вложа в мисленето си за света осъзнаването, че не е достатъчно да уважавам таланта, трудолюбието, дисциплината, издръжливостта, независимостта и т. н. на жените – както у тези, които познавам, така и у онези, които като група са дискриминирани с всички познати средства: като се почне от Фройдовата психоанализа и се стигне до домашното насилие. Не е моя работа да оценявам жените от моите позиции и критерии, които са исторически наложени от мъжете като естеството на нещата. Не, не са! Затова приех и изповядвам две неща: първото е, че жените имат своите начини да възприемат и пресъздават света – раждане, кариера, грижа, наука, любов , поезия, картини, пърформанси …, – които са съществено различни от моите; второто е, че жените не трябва да се доказват на мен, мъжа, колко струват – те си имат своите независими начини и избори. Светът си го делим с жените и само личните качества създават някаква основателна йерархия на способностите. Жените просто са! И без мен щяха да са.

Какво е сексизъм, впрочем? Големите англоезични речници са единодушни, че това е предразсъдък или дискриминация спрямо другия пол, особено спрямо жените и момичетата. Най-меко казано, подценяване на жените във всички видове човешки дейности. От кого? От мъжете. Защото трети пол няма. Нито пък жените са имали времето и властта да се държат сексистки с мъжете. Това че се проявява най-фрапиращо в различното заплащане на равния труд и в секса, не означава, че другаде, да речем в изкуствата, може да изглежда безвреден. Ако домашното насилие може да бъде разгледано като физическо престъпление, потискането на женското творчество от издатели, галеристи, критици, професори (до скоро почти все мъже) би трябвало да се смята, но все още не се, за духовно престъпление.

Казусът Добчев е много сложен. Но беше разискван опростенчески. Преди всичко той не би трябвало да бъде интервюиран по темата номинация на негова студентка, освен ако интервюиращата е имала за цел да го разобличи като сексист. В българския контекст отношението учител-ученик се възприема като че ли твърде идеалистично, като предаване на опит. То е всъщност властово съотношение. Така че в случая на властващия му е била дадена трибуна да покаже как точно е упражнявал властта си. И добрият стар режисьор се е развихрил: „Момичето е наистина талантливо“. Още в употребата на „момичето“ се съдържа снизхождение и йерархичност. Пълнолетната жена не е момиче, тя е жена. „Не съм я подготвил точно за това, но тя е добре подготвена, подготвена е за такива неща (второстепенни, има предвид, ако не и някакви по-лоши). …  Покрай това обучение сме й помогнали да прочете книги, които иначе не би прочела никога.“

Но веднъж поел по тази писта, мъжът Добчев не може да се спре, понеже не е критичен към този тип отношение. Напротив, приема за нормално да оценява жената „ …като настроена да прави такъв тип актьорски акции – не беше изненадващо за мен, защото през цялото време, когато сме работили с нея, тя играеше нещо подобно. Играеше жена, която се държи екстравагантно с тялото и с онова, което има като еротика в своята природа. Тя имаше това като закваска, като някакъв опит.“ Всичко това е казано в духа на подценяването, сякаш жената се излага, когато показва своята еротика, или тялото й съдържа екстравагантност. Но както знаем, „красотата е в очите на наблюдателя“ – в случая сексуалният подтекст е в сърцевината на мъжкия индивид, който оценява жената, над която има власт. В университетите в САЩ за такъв език този професор би бил уволнен.

И тук интервюиращата вече усеща скандала и му задава подхлъзващия го въпрос: Дали Мария Бакалова би била избрана за „Борат“, ако имаше повече опит в сериозния театър? – Може би не … Предпочели са я точно защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, с тези неща много бързо се трупа опит. – С кои неща? – Ами как да се слагаш – на мъже и на публиката.“

Последната реплика на Добчев е ключова. Това е фундаменталното, базово, възпитано от детството, некултивирано от театъра и жизнения опит отношение на мъжа към жената като сексуален обект. Това е нормата на българския мъж. Това съвсем не е „изпусната сексистка обида“, както лекомислено професор Александър Кьосев се опитва да оневини своя стар приятел и културен съратник Иван Добчев. Това е начин на мислене, некритикуван, неосъждан, неопровергаван от нито един мъж в обкръжението на театралния творец. Търпян от жените в неговото обкръжение. И е необходимо да се наблегне: от тази реплика нататък, по темите на театъра и изкуството, интервюто става чудесно, чете се с удоволствие. Между мъжа Добчев (сексиста) и режисьора Добчев (таланта) просто няма връзка. Талантът нито определя сексизма му, нито го оневинява, да не говорим пък да го премахне. Напротив, сексизмът му има риск да се прояви в третирането на героите в пиесите, които поставя.

Предполагаемите последствия от публично изразения и видимо неосъзнат от изразителя си сексизъм бяха най-добре описани от журналистката Капка Тодорова: „Сексизмът в това интервю е само логична част от отношението [на Добчев] към хора, които зависят от оценката му. За мен подобно отношение е като на психопат, който е хванал някого в мазето си и го смята за своя собственост. […] репликата му за Мария се нарича уронване на престиж […] Гледах Мария в няколко интервюта и виждам, че тази жена работи с желязна дисциплина по всичко, с което се занимава – от ролята си до публичния си образ. И се явява един Иван Добчев и изплясква нещо, което кара хората да смятат, че тя едва ли не с еротика е стигнала там, където е. […] И двамата понасят щети от този скандал, като разликата е в това, че Бакалова е жертва.“

Темата, която се превърна в скандал, не е нищо повече от „Номинация на българска актриса от Асоциацията на чуждестранните журналисти в Холивуд“. Сложността на тази тема – или на „казуса Добчев“, което ми се струва подходящ синоним – е в това, че бе обсъждана от публика, включително интелектуалци и университетски преподаватели в София и Дъблин, която обърква буквално всичко: а) репутацията на театър „Сфумато“ – няма нищо общо с номинацията на актрисата в чужестранен филм; б) типът филм, за който е номинирана – „Борат 2“ е американска сатира, която няма как да се хареса на огромна част от публиката в България (повечето дори нямаха идея, че това е жанр мокюментари), която не разбира нито американската действителност, осмяна в него, нито тръмпизмът, нито критериите, по които се оценяват филмите от критиците и журналистите в Лос Анджелис; в) актрисата трябва да благодари на учителя си, ако смяташе, че е допринесъл за нейната номинация – щом не го е направила, значи тя смята, че в нейното самостоятелно постижение днес той вече няма намеса; г) интелектуалната репутация на Добчев – нерелевантна при опита да се обясни поведението му на мъж и професор с власт над студентката си; д) отношението на Саша Коен към номинираната актриса – ако неговата роля на създател на комични образи не се разбира и оценява, както например беше оценена от журито на Златния глобус, как може изобщо да тълкуваме какво той е направил или казал за номинираната актриса; е) плахата национална гордост – която няма нищо общо с ЛИЧНОТО постижение на Мария Бакалова; ж) разочарованието, че номинираната актриса не спечели Златния глобус за женска роля в мюзикъл или комедия – прояви се като потиснат национален комплекс за малоценност.

Зад всички тези разпокъсани, недообмислени и понякога дълбоко погрешни мнения се скри истинският проблем, който попречи на спонтанната радост от успеха на една млада талантлива жена да бликне без предразсъдъци и дискриминация. Проблемът е, че в българското съзнание – и мъжко, и женско – жената продължава да заема второ място. Вторият, спомагателен проблем за объркването, е, че няма видимо обществено съзнание за културните различия между България и Америка. Не може с българско мислене, натоварено със сексизъм и комплекси за малоценност, с неразбиране на прогресивните процеси, в които Америка води света, да бъде адекватно, авторитетно и, най-важното, вярно оценявано едно изкуство, което е втасало в коренно различно социално тесто, с друга мая, с други подправки. И изумлението, че някоя от нас внезапно се е появила там и я харесват, няма как да не подсили объркването и недоуменията. Пък и на чужд език!? Особено то предизвиква потиснатост и дори завист у творци, които са живели цял живот със самочувствието, че създават високо, сиреч елитно, изкуство. Високо е то в рамките на седеммилионна България. Единият въпрос е как така елитното изкуство не се е отразило благоприятно на мисленето на елитите, задушени от масовото безкултурие и посредственост на нацията. Другият е дали то е съпоставимо с елитното изкуство в други региони на света и трябва ли да е съпоставимо във вертикала? САЩ са огромна културна работилница. Но да ги смятаме за световния връх във всичко поради големината е детинщина.

Както поезията, киното се създава от личности в определено място и време. Визуалният език обаче автоматично го прави глобално изкуство. Но това не значи, че локалността му се разбира навсякъде и по идентичен начин. Времето тече по различен начин за България и за Америка.

Талантът на Мария Бакалова, в съчетание с таланта и известността на Саша Барън Коен, надхвърли мястото, от което тя идва. Проблем с това, оказва се, има мястото, което не може да се примири, че Мария не би станала известна в универсалния свят на изкуството, ако беше останала в него. Тъкмо в това се състоят ниското самочувствие и комплексът за малоценност. От една страна интелектуалният и художествен елит на България иска да се мери според най-високите марки на признание в света. От друга обаче, когато някоя от този елит получи това признание извън и независимо от локалната среда, тя придобива вкуса на кисело грозде. Неопровержимият факт в цялата тази сложна материя е, че елитите в това място имат само сексизма като оръжие за себеоправдание.

Публикувана в „Маргиналия“ март 2021