Влечението на антикваря се среща с яснотата на поета

 

Георги Господинов, ФИЗИКА НА ТЪГАТА. Жанет 45 (Пловдив, 2012)

Георги Господинов, ВРЕМЕУБЕЖИЩЕ. Жанет 45 (Пловдив, 2020)

 

В една лекция за “Метаморфозата”, Набоков казва, че хората обикновено говорят за увлечението на артиста и яснотата на учения, но гениалния разказ на Кафка трябва да се разглежда като написан с увлечението на учения и яснотата на артиста. Този разказ, казва Набоков, съдържа beauty (красота) и pity (съжаление). В нашия случай, малко своеволно, но не без основание, заместих учен с антиквар – влюбения в стари неща човек – за да запазя опозицията, която ми помага да тълкувам обекта на това есе: характера на писателя, пресъздал себе си в красотата и съжалението.

 „Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни

онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.“

Г. Г. Маркес, началото на “Сто години самота”

 

Баща, син, следобед, минало: основните герои в романите на Господинов ги срещаме – случайно или закономерно – в първото изречение на великия роман на Маркес, който прави от присъствието на миналото неизбежно условие за живота в Макондо.

 

„Миналото никога не умира. То дори не е минало“

Уйлям Фокнър

 

И друг велик писател, който изцяло и безмилостно измисли своята Йокнапатофа с яснотата на увереността, че Човекът ще надделее, не вярва в загубата на паметта. Не вярва в загубата на колективната памет! Паметта на човечеството, на нацията, на племето, на гилдията, на семейството. Фокнър, както всички големи писатели, различава Човека от човечеството. Човечеството проявява склонност да се отклонява от правилния път, но сред него никога не са изчезвали и няма как да изчезнат човеците, които са Герои, пътеводители, алтруистични мислители, търсачи на Истината (това ми го припомни наскоро чудесната Камелия Кучер). Те определят пътя на човечеството и го връщат при всяко негово отклонение.

В своето време Фокнър едва ли е знаел, че съществува болест на Алцхаймер, още по-малко е подозирал, че в края на 20 век тя ще се превърне в геронтопандемия. Деменцията на Алцхаймер погубва паметта на отделния индивид. И понеже, според мен, с паметта загива и душата, страдащият от Алцхаймер е мъртвец приживе. Онези остатъци от спомени, които все още просветват случайно из главата му, не са самосъзнание. Не са блокове от пълноценно минало, изместено назад от настоящето. И нека тук и по-нататък в текста не изпускаме от вниманието си, че еднопосочността на времето е основната компонента на самосъзнанието. В романите на Маркес и Фокнър, а специално в психологическия епос на Пруст – всички те канонични образци на модерния метанаратив – времето е централно корито на фабулата и се движи напред, от миналото към бъдещето.

Физиката на времето (подчинена на нещадящи човека природни закони) е представена в неврофизиологията на паметта (еволюционно осъществила се в човешкия мозък) по един-единствен начин: като осъзнаване на собствената ни преходност. Появяваме се и изчезваме. Но групата, на която принадлежим, остава. Ние забравяме за себе си, но другите ни помнят, докато още живеем, ще ни помнят и след нашата смърт.

Романите на Господинов са литературен експеримент, в който времето се движи по прищявка на героя, двуликия Гаустин-Господинов (Г-Г), като махало ту напред, ту назад, в незачитане на физиката на времето. За да осъществи това, авторът им е пренебрегнал патофизиологията на мозъка, която лежи в основата на забравата. И трета характеристика, отличаваща ги от знаковите класически романи за времето, е фокусът върху външните атрибути на миналите десетилетия. Диагностичните маркери за попадане в “клиниката на времето” или определящи вота на нациите в “референдума за минало” не са предишните преживявания на хората, които се появяват тук-там като сенки, с които Г-Г разговаря, пуши или мълчи, още по-малко техните емоции и движещи сили. Маркери са нещата, които той – акробатът на спомени и в двата романа – помни от своето минало: тривиа отпечатани във вестници, кутии с цигари, радиопредавания, улици, марки коли, поп-групи, площади, вещи, запои, семинари, мазета, апартаменти, шамарите на бащата, текстове, посетени градове, мирис на кебапчета … какво ли не се намира в контейнера за боклуци от миналото.  Носталгията е по битовото. Спомените не изравят забравени вътрешни човешки състояния. Камерата щрака, глуха за болките и самотата. Хроничното състояние на Г-Г е страх.

 

         “ … в същия миг, когато глътката чай, примесена с трошиците от курабийката, докосна

небцето ми, потръпнах – в мен ставаше нещо необикновено. Обзе ме странно блаженство, откъснато от всичко останало и привидно съвсем безпричинно. … Бях престанал да се чувствам жалък, случаен, смъртен.”

Марсел Пруст, “По следите на изгубеното време”

Ето така Пруст възстановява с увлечението на учения и с пределната яснота на артиста неврофизиологията на паметта – съществуващата у Марсел памет. Усетил миналото, той се е почувствал “смъртен”, т. е., преходен, тленен. Неговият opus vitae е търсене на времето, което се е изгубило, т. е., отминало, но съществува в паметта. Неговата памет е за красиви неща – самата памет е красива – защото той търси и намира там Истината.

Изкуството и литературата, които се създават от незабравените духовни водачи на човечеството, съдържат/пазят паметта за миналото под формата на красота. А красотата e Истина, защото е винаги действителна, присъстваща, зрима, почувствана. Не може да бъде измислена. Литературата E красота и едновременно с това E съжаление за нейния отшумяващ във времето чар.

Красотата е най-хубавото нещо, което се случва в романите на Господинов. С поетична фантазия той е пресъздал неповторим свят на един неповторим индивид (отново перифразам Набоков).

На първо място красив е езикът. Красотата на езика е, се излъчва, хваща, покорява, разсмива, стъписва, предизвиква, не уморява, повлича, упоява … Синтаксисът е перфектен. Образността ту се лее като коприна, ту реже като елмаз. Няма картина, която читателят да не може да види, докато чете. Ето тук: “Старицата казва нещо на сина си, той скача, извинява се, че не ме е попитал какво ще пия, предлага сладко от вишни и кафе. Съгласявам се, защото ми се стои още, а той хлътва в къщата. Най-сетне сме сами от двете страни на грубо скованата маса в беседката. Масата е доста стара, дали дядо ми е седял в същата беседка. Пролетта е полудяла, бръмчат пчели, из въздуха се носят миризми без имена, сякаш светът е току-що създаден, без минало, без бъдеще, свят в цялата му невинност отпреди летоброенето.” (“Физика на тъгата”, с. 43)

Или това неочаквано тълкуване: “Да разкажем например “Старецът и морето” през очите на рибата, на оня мерилин. Това наричам неантропоцентризъм. Нейната борба с жилавия старец и морето е не по-малко драматична. В крайна сметка това е героят, който се бори на живот и смърт в цялата история. Разказът на стареца е разказ за битката с остаряването. А този на рибата е разказ за смъртта. Цялата история през гласа на една риба, кървяща, оглозгана, но съпротивляваща се до смърт.” (”Физика на тъгата”, с. 198)

Красиви са и историите, които гъмжат във въображението на Г-Г, например как дядо му на три години е бил забравен в мелницата, циганката Русалия на мюнхенското летище, финландското семейство поети, войнишкото приключение на дядо му в Унгария, има пасаж, онадсловен “Продавачът на истории”, където Г-Г среща известен писател и в “неговата история” писателят разказва как е започнал да пътува по света, за да забрави една жена.

Красива е концепцията за възстановяване на миналото по записки, отметки в книги, отлитаща памет, запазени писма, отдавна прочетени текстове, неназовими миризми, дори стари шлагери от поп-музиката, преди години написан роман, … И съзерцателни състояния. Като това например: “Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.” (“Физика на тъгата”, с. 291)

Впрочем, главата “Епифании”, която започва на с. 291, е огледалото – откровението! – на един поет, който иска да влезе във фабулата на роман, който няма фабула. Не мога да я цитирам цялата, но всички фенове на Господинов могат да си я препрочетат в книгата. И – колко естествено! – след нея е “Миграция на тъгата”, в която е дадена есенцията на физиката на тъгата според Господинов.

Наскоро във Фейсбук се пошегувах, че “Времеубежище” е плагиатствана от “Физика на тъгата”. Едва ли може да има нещо по-несериозно от такова подхвърляне. Но го направих, защото още преди да препрочета първата и прочета до край втората книга, предусещах, че генезисът на “Времеубежище” е скрит някъде в тъканта на “Физика на тъгата”. И го намерих: на с. 285 във “Физика”-та Господинов обявява своето писателско кредо в едно просто, ясно изречение:

“Миналото, тъгата и литературата – само тези три безтегловни кита ме интересуват.”

Тази мисъл е развита в един цял абзац на с. 286: “Ето какво ме занимава сега. Може ли връщането назад с припомнянето и на последния детайл, с включването на всички сетива, да предизвиква критическа точка на преобръщане? Да прещрака някакъв механизъм и Вселената да се задвижи обратно с цялата си машинария. И без това е застанала на ръба, така че единственият спасителен ход е назад. Минута по минута, в този час ще се случва онова, което е било преди час. Цялото днес се сменя от вчера, вчера – от онзи ден, и така още по-назад бавно, с проскърцване се отдалечаваме от ръба. Не знам дали ще можем да се намесваме в предстоящите минали дни. Ще трябва отново да преживеем предишните си провали и депресии, но пък и няколко щастливи минути между тях. Няма как да се избегне …”

Това, вплетено и развито в целия последен сегмент на “Физика на тъгата” с увереността на лаика, че разбира науката, е рамката на “Времеубежище”. И не само. Тук е генезисът и постмодерната закваска на цяла – или поне на най-важните съставки на – една новоизлязла книга, “Опитът” на Русана Бърдарска.

 

                                                “Никой още не е измислил противогаз и бомбоубежище срещу времето.”

Георги Господинов, “Физика на тъгата”, с. 152

            Рекламата използва тривиални връзки, видими върху кожата факти, като например кои думи къде се срещат, че книгата излиза в периода на карантина (сякаш това е някакво геройство), че бомбоубежището от писания преди десет години роман се е превърнало във времеубежище или дори, че всеки човек или всяка нация може да си избере десетилетие, което най-много приляга на темперамента му (Господинов призна в интервю, че на неговия темперамент приляга най-добре десетилетието на 60-те). Една добре написана книга, каквито са тези две, обаче въздейства тотално – за да не обидя любителите на постмодерното, ще употребя синонима холистично, дори и да не е в моя речник. Когато затвориш книгата, не си даваш веднага сметка как амалгамата от думи, стил, структура, интелектуална или емоционална субстанция, препратки, логика на посланието и т. н. са ти въздействали именно като сплав. И тази сплав е отлята от таланта и характера на автора, дори без той да може да рационализира всички свои интуиции, които са довели до окончателния текст. И най-съвестният опит да бъдат разчленени опира в непреодолими трудности: все едно да си представим, както Господинов прави с времето, че се връщаме назад в процеса на написване.

Аз няма да се впусна в такова начинание. Причината е проста: книгите предизвикват мои интуиции, които ми позволяват да ги възприема искрено и истинно като се поставя възможно най-близо до авторовите. Първото, което ще заявя, е, че “Физика”-та е книгата на Господинов. “Времеубежище” е само нейно по-слабо продължение. Първата е хармонично изтъкана от изцяло български реалии. В това е силата й. С това тя е убедителна. От България до Вселената. От детството в Ямбол до предчувствието за предстояща вселенска катастрофа. Втората има два големи контекста: кървавата съдба на някои българи през диктаторския режим 1944-1989 и ноншалантно самочувствената Европа (Ню Йорк може да бъде игнориран, понеже е включен по-скоро като украшение). Поетичните пасажи в нея не се отличават от подобните в първата книга на Господинов.

Идея за двата контекста, в техните най-поетични изображения, дават две човешки картини, нарисувани изящно, прецизно, талантливо, два ефирни акварела:

„Едва тогава разбрах, че Гаустин живее в изоставена къща в малко подбалканско градче. Нямам телефон, каза, но писмата се получават. Стори ми се безкрайно самотен и … непринадлежащ. Това беше думата, която ми дойде тогава. Непринадлежащ към нищо на света, или по-точно към сегашния свят. Гледахме щедрия залез и мълчахме. От храстите зад нас се вдигна цял облак мушици. Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота им. Или нещо подобно. Глупаво казах, че това е само една изхабена метафора.“ (“Времеубежище” с. 27) Г-Г не принадлежи на своя роден пейзаж, нали? И го е показал по един гениален начин, с мушиците и непринадлежността. Със съвсем други цветове, в друг регистър е нарисуван пасажа, който се случва в Пиза, Италия:

“Беше нощ, която разбираш, че не е дадена за спане. Потъваш навътре из непознатите улици. След няколко пресечки шумът е утихнал съвсем. Тогава откриваш една piazza, с малък фонтан и църква в ъгъла. И с малка компания, няколко момчета и момичета, излезли да побъбрят в хладината около полунощ. Сядаш на една от пейките в другия край на площада, слушаш гласовете им и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към тях. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата на стари сгради. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост.” (“Времеубежише”, с. 300)

Нали усещате? Няма нужда да се казва кой човешки пейзаж е по-добрият. Излишно, направо тромаво и грубовато би било да се описват с рационални аргументи разликите. Достатъчно е настроението, предадено с една-две ключови думи. Интуицията на поета!

 

“Беше твърде самонадеян, за да изпитва разочарования и негодувания – отрицателни чувства.

В този нихилистичен fin du siècle той беше утвърждение. Чак докато се разболя и умря. Защо говоря за него като че ли е в миналото? Той се смееше, той се смее, той е тук. Това е твоята тъга, глупако, чувам го да казва.”

Жан-Франсоа Лиотар,

автор на “Постмодерното състояние”,

 книгата, в която пледира за края

на големите метанаративи от 19 и 20 век.

 

Господинов е спорна фигура в българската литература. Публиката се е разделила на два лагера: фанатични читатели- привърженици и непоколебими, нечетящи го отрицатели. Обожание срещу презрение. Нито една страна не е обяснила убедително, с аргументи, своята позиция. Той взема страна единствено с книгите си. Спорът около романите на Господинов не би бил естетически. Спорът – който остава открит и далеч не е само южнобалкански – би бил философски. Другояче казано, няма спор около красотата. Спор има около тъгата и съжалението към красотата, която в наше време не подлежи вече на системен метанаратив. Красотата в надробения наратив на Г-Г води към ръба на пропастта.

За картезианското мислене, възпитано от идеите на Просвещението, има основни неща, които не подлежат на оспорване: няма бог, светът е познаваем като система, времето се движи напред, перцепцията ни за време е биологично свойство, езикът ни служи да опишем света като свързан (прословутото пърхане на пеперудата, което предизвиква цунами в другия край на света).

За постмодерното мислене знанието е раздробено и, дори когато предизвиква естетическо възхищение, не ни прави свободни. Миналото не ни принадлежи, светът е непознаваем. Факти няма, има интерпретации. И не само това – светът върви към неизбежна, непредотвратима катастрофа. Всичко това поражда меланхолия и литературата има за задача да възпява тъгата, която е нашата екзистенциална същност. Миналото буди съжаление към неговия оптимизъм. Настоящето буди съжаление, понеже в него има само минало, но не и бъдеще. Бъдещето – къде е то, освен в съжалението, че няма да дойде?

Тук не вземам отношение кое от двата вида мислене има повече основания. Излагам техния скелет, за да помогна на читателите сами да решат кое мислене е ръководило Господинов. Въпросът, който ме занимава е защо. Защо е толкова тъжен? Защо не вижда изход? Защо Гаустин иска Вселената да се върне назад и да преживее отново своето минало, само че в обратен ред? И този въпрос ме занимава не от любопитство или за да обявя нечия литература за несериозна, слаба, безполезна или гениална. Занимава ме, защото, перифразирайки философката Марта Нусбаум, човешката ми същност е да не се страхувам от своята уязвимост, а да се ангажирам с другите по сериозен начин. Тази ангажираност е част от етиката на човешкото състояние, която почива на доверие в несигурността и готовност да бъдеш разкрит. Ние сме раними като тръстики – не сме безчувствени като скъпоценни камъни. Да описваш себе си по начина, който го е направил Господинов в двата си романа, означава съвсем същото.

 

“Помня, че умрях като гол охлюв, шипков храст, яребица, гинко билоба, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво …

Аз бяхме.”

(Финалът на “Физика на тъгата”)

            Защото ако тези две книги са романи, то те са един его-роман с продължение. “Аз” е гледната точка от начало до край, независимо че е прикрита зад други безименни човешки същества – рядко спътници, по-често минувачи. Само Гаустин-Господинов и никой друг! Това ги прави поеми, не романи.

Последният път, когато ги четох, съпреживявах душата на поета. Иначе не мога да си представя как общуването с Георги би могло да се състои. Аз съм толкова различен човек! И само така бих могъл да му простя откровения нарцисизъм.

Вчерашният следобед беше слънчев и аз карах покрай опустялото короново-кризисно море. И внезапно ми се яви мисълта, че, ако не търся в неговите книги романовата структура, стил, развитие на героя, който фабулата прави в момента на развръзката различен от началото, те наистина изпъкват като фрагменти от един несвързан свят. Разтърси ме видението, че всички, които се прехласват пред новата му книга и отдавна са забравили старата, са тръстики, полюшвани от ураганните ветрове, задухали през 21 век. И Георги им дава своята несигурност като словесен щит против стихиите, които са се надигнали и няма изгледи, че ще стихнат.

Един антиквар, който се страхува за себе си и за света, събира парченца от миналото. Отначало с надеждата, че ще го сглоби, но с времето, когато вижда, че връзките са прекалено хлабави, се задоволява да ги инвентаризира – на едно място има дори номерирани списъци. Привлича го всяка отделна красота, но се стъписва пред красотата на цялото, която му убягва. Страхът расте и той търси убежище. Тогава си задава въпроса: миналото убежище ли е?

Но той старее и детството се отдалечава все повече. И за да не го изгуби, той решава да се завърне към него. Не просто като спомен, а тотално. Болестта на Алцхаймер е избраната от него метафора на това тотално омитане на близкото минало. Във “Физика”-та остаряването е централният страх на протагониста и той все още върви към него в единствено възможната посока. На края на книгата Георги, в различните свои превъплъщения, умира.

Във “Времеубежище” страхът му се видоизменя в страх от умирането, но въплътен в страха от умирането приживе – Алцхаймеровата деменция. Спасението идва с един невъзможен обрат на логиката. Българското минало и европейското минало се обединяват в завръщането към онова минало, което им подхожда най-много и в което ще се чувстват най-добре. Тази логика на страха от смъртта е толкова покоряваща, че позволява влакът на историята да се върне назад. Няма значение, че релсите са различни. Визията за Европа и нейните преобръщания са наивни; връщането на нациите става към неща от повърхността. Можете ли да си представите песен на Джо Кокър изпята от Емил Димитров! Визията за преобръщанията на България е повторение на всичко, което вече знаем за преследванията, лагерите, семейните драми, бягствата на Запад. Получава се нещо като банализиране на злото. Просто в тази държава не е ставало нищо интересно, освен унижаване на човешкото достойнство.

Измежду целия този разпит за миналото има един малък контрапункт за щастието. Наистина, казва Георги, “Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо. [...] Щастие ли? Щастието е нетрайно като мляко на слънце, като муха зиме и минзухар в ранна пролет. Гърбът му е крехък като на водно конче. …” Контрапунктът за щастието обаче е немощен и идва като случаен момент на утихване на ветровете на разрухата. Като ефимерна размисъл или като момент от ден, в който е предозирал антидепресантите.

В края на краищата това е един автобиографичен опус в две части. Едно време ни учеха, че литературата, когато се ползва за духовна храна на подрастващите, възпитава емоционалната ни интелигентност. Надявам се, че тази й роля още не е отпаднала, въпреки опитите на самите писатели да я разводнят и на читателите да я игнорират за сметка на развлекателното.

Но се питам, когато след време нашите внуци зачетат поемите в проза на Георги, няма ли да намерят в тях само страховата невроза на един-единствен, влюбен в себе си поет и, ако са надарени с критично мислене, няма ли да ги захвърлят непрочетени, защото припомнят за едно минало, към което няма да им се иска да се завърнат? В края на “Времеубежище” той сам се е описал като жертва на Алцхаймер и – силно се надявам – с това е показал, че е несигурен в своите пророчества: “Вече не помня аз ли измислих Гаустин, или той мен. Имаше ли такава клиника за минало или това беше само идея, бележка в тефтера, случайно попаднало ми парче вестник? И дали всичко това с прииждането на миналото вече се случи или започва от утре …”

Оставям ви с депресията на Гаустин, диагностицирана превъзходно тъкмо преди епилога на “Времеубежище”(с. 363). Дали ще ви прозвучи като поетична или клинична меланхолия зависи от вашата готовност да живеете в несигурност:

“Синдром на непринадлежащите

Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува. Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно.

Нелечимо.”

Публикувана в Marginalia.bg на 15.05.2020