ПРЕДВАРИТЕЛНА критика в будно състояние – а.к.а. БЕЗСЪННА КРИТИКА.
(това не е реклама, ПиАр или каквато и било форма на хвалба, която може да се вземе за конфликт на интереси, понеже вече съм признавал, че обичам [поезиsта на] Влади. Това е литературен отзив.)
Владимир Сабоурин, СЪНИЩАТА (Вeлико Търново, MMXX)
Не сънувам, а чета „Сънищата“ на Владимир Сабоурин. Вдъхновен от извънредното положение, той е сънувал, че е Пушкин, Архилох, Брехт, Маяковски, Пиньеро, Рембо, Троцки, Диего Ривера, който научава, че Фрида спи с Троцки, Джон Колтрейн, Боланьо в хомосексуален бар, Маркиз дьо Сад в Бастилията, Бодлер във френския кабинет на Краси Кавалджиев, Ани Илков като Кадилак от 50-те, Юлия Кръстева по улиците на София, Ботев, дори Вазов прекъснат от Георги Господинов точно преди да свърши … Чета – не [мога да] сънувам, твърде по-стар съм от Влади – и слушам в слушалките си Ленард Коен, онзи невероятен евреин от Монреал, който пее стиховете си в предсмъртния си диск, озаглавен „Благодаря ти за танца“. На неговата октогенарна възраст обяснението в любов, не, носталгията по любовта – задължително несбъдната – е едновременно към минала жена и към Христос. Няма я вече мачистката страст на международния женкар от остров Хидра, всичко е съмнение и прощаванe: „I can’t leave my house/ Or answer the phone/ The system is shot/ I’m living on pills/ Can’t stop the rain/ Can’t stop the snow/ No one to follow/ And nothing to teach.“
Но моят поет, поетът, който не пее, а само пише, и когото чета, докато слушам, е далеч от финалността на сбогуването. Дори не може да си го представи, ако и да го е поисквал, което е почти невероятно. С намаханата ирония на поета на средна възраст, епично-анархистичният Сабоурин сънува своето минало бъдеще, съставено от учители, епигони, ебачи, несбъднати анархисти, величия (минали и истински или сегашни като фалшиви новини), скромни поети, немирни поети, вечни поети … И се надява, че „вратата адови на света от вчера“ някой ще счупи и ще започне нов живот. И дори не иска да повярва, че го наближава пост-средната възраст, когато сънят му ще се прекъсва от поне едно изпикаване посред нощ, и сетне, втори път, от ранна сутрешна ерекция в опразнено легло. За всеки случай обаче той бърза да запише сънищата си. Сега. А може би бърза да не би да свърши извънредното положение. Което нощта му е пошепнала, поетът бърза да запише през деня.
Например: съветът на Маяковски: ‘Никога, ама никога не играй на руска рулетка с жена, дори да не е рускиня.’; Афоризмът на „великия“ Брехт: ‘Ебането е културната индустрия на реално съществуващия социализъм’; Езра Паунд в щатския дисцип: „поезията е неподчинение е насилие е поезия“; заръката на баща му, побелял негър: ‘магическият реализъм на съня изисква всъщност да пишеш на български’; и един истински, изпълним блян: ‘Сънувам, че съм Ботев и наричам българите в прав текст скотове и идиоти. Те ме криворазбират и ме провъзгласяват за национален поет.’
Чета и не мога да заспя, но се питам дали пък и аз не сънувам. Толкова богат пантеон от големи поети! Възможно ли е един ден и моят приятел, при това не бял, да бъде положен в него? Отговорът идва в съзнанието ми, подсказан като че ли от съня с таткото на Влади. Възможно е в два случая, намеква той. Или ако българският стане световен език (отхвърлям го като несериозна утопия). Или ако България стане толкова важна за света, че започнат да превеждат български поети, непризнати у дома, на световните езици. Но това е много тъжно, казвам си. А аз не съм песимист. Затова измислям трети начин, но не мога да го кажа на глас. Мога само да го пошушна на ухото на Сабоурин.