Димана Трънкова, “Усмивката на кучето”. Колибри (София 2014)

Димана Трънкова, “Празната пещера”. Жанет 45 (Пловдив 2017)

Препоръчаха ми да прочета две книги от български автор, за които не бях чувал. Оказа се, че те притежават най-сериозния белег за престиж, признат в България: преведени са в чужбина, на френски език (Le sourire du chien, INTERVALLES, Paris 2017; La caverne vide, INTERVALLES, Paris 2019). Обаче след номинацията на “Празната пещера” за наградата Елиас Канети през 2017, двете книги, които са с неоспорима литературна, историческа, и, бих казал, дори политическа стойност, стоят извън полезрението на читатели и критици.

Когато потърсих в медиите литературни отзиви, критики, рецензии или блогърски мнения, не намерих нищо друго, освен традиционния ПиАр шаблон, съпътстващ появата на всяка нова книга: интервю с Димана в “Библиотеката” на БНТ, едно несръчно проведено интервю от стажант-журналистка за регионална телевизия в Ютюб, и книжарските и издателските онлайн реклами. В контраст с мнозинството български писатели, Димана Трънкова не се саморекламира. Като човек, който следи чрез социалните мрежи и медиите книжния пазар в България, за мен е повече от изненада, че от излизането им до днес тези две книги не фигурират в нито една класация, нито пък за тях е споменавал читател. Покрити са с мълчание.

Но би било срамно, ако това означава и че ще потънат в забрава.

В рекламното каре на задната корица, “Усмивката на кучето” е определена вярно като археологически трилър. Главният герой е Джон, американски журналист на свободна практика, оженен за българка, Емилия. Завръзката е в това, че двамата пристигат в София, за да извършат ритуала на бракосъчетанието по българските обичаи в присъствие на цялото българско семейство. По същото време братът на Емилия, следовател в МВР, е по следите на неразкрити и все още очаквани серийни убийства на иманяри или на хора, посветили се на разкриване тайнствата от минали времена, вероятно заровени в земите край южната граница. Заинтригуван, Джон се впуска по следите на тези убийства с цел да  публикува материал за екзотичната страна, с която бракът му го е свързал, в своя сайт. Джон, който говори български, работи отначало с информация от зет си, но в хода на своите търсения получава помощ от журналистката Мая, която познава добре археологията и историята на българското иманярство. Двамата работят в тандем и, без всякаква изненада, между тях възниква сексуален интерес. Консумацията на този интерес се осъществява едва в края на историята, когато интересът прераства в любов.

Напрежението в книгата обаче се поддържа от новите убийства, опитите на двамата да предвидят следващото, както и от срещите на Мая и Джон с хора, които са или самите те иманяри, или професори по антична история, или музейни работници, заинтригувани от научно непотвърдените сведения за богатства, скрити в светилища, тайници, гробници и гробища. Срещат и младежи, обсебени от фантазиите си за бившето величие на траките-предшественици на българския народ и възможността това величие да се докаже чрез намиране на скритите богатства. Интернетните мрежи служат едновременно за комуникация на нови факти или укриване на идентичности. Нишката, по която се водят Мая и Джон, разкрива един въртоп от хора, които, на различни нива на знание и култура, се надяват да направят две неща: да забогатеят и да докажат, че българите са древен народ с огромно значение. Но, както е типично за този народ, всеки се опитва да достигне целта сам, в тайна от другите, замесен и объркан от подозрения и конспиративни теории.

Изненадата за читателя идва в момента, когато в иманярската треска се оказват намесени ченгета от миналото, преобразили се като нови гангстери от подземния свят. Безнаказаността им идва от тяхното сливане със сегашната държава. Целта на това престъпно сливане е да се овладее миналото с неговите подозирани и неподозирани съкровища. Развръзката е в някаква степен предизвикана от двамата непрофесионални следотърсачи: двете антагонистични мафиотски групи се унищожават взаимно. От любовта между Джон и Мая се ражда дъщеря, Йоана. Това дете е мостът, който осъществява сюжетна връзка между “Усмивката на кучето” и “Празната пещера”. Тук някой може да ме обвини в спойлерство, но аз смятам, че за книги, които са премълчавани, това всъщност е начин да предизвикам нов интерес към тях.

Най-забележителната характеристика на този роман е, че действието се движи от диалозите. Те са, без уговорка, безупречно написани. Имат почти звукова характеристика. Случват се в ситуации, където мириса на кухня, на земя, на гора или на човешко тяло, скърцането на пода, ехото в пещера или шумът на автомобилен двигател подсказват състоянията на говорещите повече, отколкото крайно скъперническите писателски характеристики. Повествованието се води от Димана, която съзнателно е решила да стои извън героите си. Никъде тя не навлиза в душевните им преживявания и не с позволява да ги анализира психологически.

Освен двата главни характера и отчасти съпругата на Джон, всички останали герои са второстепенни или епизодични. Образът на имàнето, на забуленото в мистерия съкровище, е по-силен от образите на онези, които са посветили живота си да го намерят. Тези образи са като събирателна метафора на иманярството, подсказана още в мотото, взето от текст на Феликс Каниц: “ …, българинът развива невероятно усърдие в работата, когато се отнася до някакво желано съкровище.” И понеже тази метафора става ясна още по средата на историята, доста от страниците биха могли да бъдат спестени. Сякаш писателят е искал да запише всяка подробност, камерата постоянно се върти, а след това е нямало редактор, който да приложи принципа на икономията. Още повече, че става дума за криминално четиво, където читателят тръпне от нетърпение да научи как, от кого и защо са извършени всичките тези убийства.

В “Празната пещера” отново срещаме Джон. Но този път той е изпратен от тайните служби на своята държава, назована Земя на червената пръст, да събере сведения за състоянието на Родната родина, т. е., България, която е превърната в затвор за населението, управляван от военна клика, съставена от Ония – т. е., хората, които в предишния роман побеждават. Камери и индивидуални чипове, вградени под кожата на всеки “сънародник”, следят денонощно движението и разговорите на цялото население. Интернетни мрежи от няколко калибъра позволяват на Ония, но и на смелчаците, които се съпротивляват срещу тях, да обработват данните и да водят битките за информация и във виртуалния свят.

Тайното намерение на Джон обаче е да намери Мая и чрез нея дъщеря си Йоана. Това е нишката, която държи цялата история. Мая е уплашена, че срещата й с Джон може да я компрометира пред Ония и му отказва близък контакт. Така той остава сам да извърви пътя до детето си, което е отнето от Мая, защото е преценена като неблагонадеждна, но въпреки това оставена да работи в служба за събиране на информация. Джон е класическият образ на Доброто, на което слепи сили помагат да се добере до победен край. В поредица от твърде наивно завързани провали и успехи, срещи със зли или добри хора, той успява да се добере до детския дом, където предполага, че е дъщеря му. Но вместо Йоана, намира гроба й, за да научи, че тя е загинала при земетресение. Поради негови грешки загиват другите двама противници на Ония – братът на Емилия, с която той вече се е развел, и сваленият от поста си бивш шеф на Мая от опозиционния вестник, където тя е работила преди създаването на антиутопичната държава.

Развръзката на романа е още по-песимистична, защото злите сили на режима надделяват и то по невероятно гаден начин.

Подобно на предишния роман, и тук диалогът е увлекателен, миризмите и природата автентични с аура на атавистичност, а земята е с типичната междуселска необработеност и келяви дъбови горички. И по странен начин, като подводно течение, читателят се усеща в Странджа, въпреки че интригата не е вече свързана с търсене на имàне. Усещането за граница с всичкия ужас, която тя внушава, е неизтребимо.

Антиутопичният роман на Димана Трънкова е построен според класическата рецепта на жанра. Злото е анонимно. Само някои негови служители се назовани, но те са повече епизодични образи, отколкото герои, които движат действието. Добрият герой успява да се справи с всевъзможни и невъзможни ситуации, но накрая Злото с неговата имплицитна безчовечност надделява. Бъдещето на хората от държавата, в която борците за Добро са единици или отряди от партизани, е обречено.

В тъканта на тези два приключенски сюжета, Димана е успяла да събере всички недъзи на българското битие от последните 30 години. Наглед конструирана, действителността на двата романа притежава ефекта на ехо-камера, където откънтяват белезите – камшиците по душите – на един очакван, макар и непожелан, неототалитаризъм.

Моля да ми бъде простено невежеството, ако не съм прав, но едва ли има по-ярко литературно осъждане на българската безпомощност пред силите, които отнемат на българите тяхната идентичност. Идентичността, която те самите не подозират, или ако я подозират – не признават, а още по-малко искат да я променят. Тя е вътре във всекиго: безотговорност пред общността.

Димана Трънкова е избрала сполучливо иманярството като метафора на тази идентичност, с която българите не искат да се срещнат очи в очи. То е онзи благовиден предлог,  олицетворяващ беззъбия егоизъм на българина, който си въобразява, че може да живее богато и праведно не с труд и творчество, а с измама и със случайно намерени артефакти от миналото. Иманярска по природа е и обсесията с това измислено праисторическо величие, заради което е създадена Празната пещера и което е всъщност крайната цел на държавата господарствана от Ония.

А това минало всъщност няма образ. То е една илюзия, заради която пред този народ не се очертава бъдеще.