(Ленард Коен – певец на отсъствието)

Leonard Cohen, “Thank you for the Dance” (“Благодаря ти за танца”), посмъртен диск на песнопоета Ленард Коен, 22 ноември 2019

            С това есе, предизвикано от непреодолимото ми желание за уникалния поетичен гений на Ленард Коен да узнаят повече хора, поздравявам своите читатели и приятели с настъпването на 2020 година. Ала темата не е музиката на един поп-певец, нито преводът на поезия. Темата е благодатната невъзможност да се осъществи културен превод, колкото и днес светът да ни изглежда свързан и заличил териториалните граници и колкото и да си въобразяваме, че разбираме културите, които са далеч от нас. (Едно предупреждение: в обратната посока, от българските реалии към американските нещата са също толкова културно непреводими, както ще видите по-долу.)

Монреалецът Ленард Коен почина на 7 ноември, 2016, на 82 години. Точно три години по-късно, на 22 ноември 2019, неговият син Адам Коен издаде посмъртен албум с песни, написани и изпяти от песнопоета, но непубликувани приживе. В този албум, със своя  дълбок бас Ленард почти рецитира своите стихове на фона на мелодии, написани от сина Коен. Албумът е озаглавен с името на една от поемите, Thank You for the Dance (“Благодаря ти за танца”).

Спомням си, че преди повече от десет години, когато живеех в Айова Сити, Айова, публикувах в списание “Съвременник” четвъртото си попътно есе за Америка (бр. 1, 2010). Негов фокус са особеностите на американската висока култура. Между избраните от мен представители на тази култура бе Грег Браун, песнопоет от Средния Запад. В тази средна част на огромните Съединени Американски Щати, обхващаща територията между двата бряга, неговите песни са създадени в стила blue grass (синя трева). Грег живееше тогава в Айова Сити; едната му дъщеря, Консти, ми беше учителка по йога, а другата, Пиета, беше на път да стане звезда на блуграс със собствен глас – поетичен и музикален. Интервюирах Грег в един самотен дайнър в покрайнините на града, на чаша бира и бостънски чаудър («Моята Америка», София, Ерго 2015, с. 185).

Песните си той “… създава с китара и пиано. Винаги има нещо във въздуха, което той внезапно чува и отделя от монотонността, като открадната целувка. И от него тръгват думите. Те се появяват като поезия, но Грег не ги оставя на собствената им поетичност, а ги развива в музика. Музиката не е съпровод – думите не са просто пълнеж на музиката. Думите и мелодията се оплождат взаимно, той ги създава в едновременна хармония. [...]” (пак там, с. 186)

“Песнопоетите [като Грег] са сериозно образовани творци, които, в буквалния смисъл, не се продават на печалбарската естрадна индустрия. Те живеят скромно: издържат се от концертите и дисковете, които в повечето случаи си правят сами. Те са ръководени от своя естетически вкус и от трогателна лоялност към своята публика. [...] Какъвто и етикет да им се лепне, те са автентични. И държат на тази автентичност с цената на всичко. [...] те са автентичната културна тъкан, която обединява американците, родени и израсли на тази земя. От една страна … автентичната култура пази себе си от примеси, от друга – създава традиция. Никой от песнопоетите не се смята за начало, нито за край. Всички те се смятат за част от народа. Техните имена се споменават с гордост и уважение.” (пак там, с. 189)

Особен връх на песнопоезията е Боб Дилън, който получи Нобеловата награда за литература през 2016. Равен нему по оригиналност и известност е Ленард Коен, който още приживе, но осбено след смъртта си, е получил признанието да бъде като културна икона на Монреал. Израснал в богато еврейско семейство, Ленард се е прочул с първите си песни, посветени на голямата му любов, Мариан, норвежка, с която той прекарва няколко години на остров Хидра, Гърция. През 1960-те, островът става легендарен с популярността на Ленард, но и като място на индивидуална освободеност за хората, които търсят универсална любов с помощта на психотропни вещества. Като спомен за това време, Ник Брумфийлд излъчи през 2019 документалния филм Marianne & Leonard: Words of Love (“Мариан и Ленард: думи на любов”), ползвайки автентични видеозаписи. Чарът на Ленард Коен става едва ли не световен хит и, след раздялата с Мариан, той изпада в дълъг период на неутолими връзки с жени. По-късно, като форма на покаяние, прекарва седем години в отшелничество като будистки монах в Калифорния. През това време бива обран от управителката на своя тръст. По тази причина, но и с някакво ново вдъхновение, Ленард се завръща на сцената през първото десетилетие на 21 век с подновен глас и неподозирани от никого философски песнопоеми.

Той преработва невероятната «На хиляда целувки дълбочина», водещата песен в излезлия през 2001 г. албум «Новите песни». В този период той вече работи с певицата Шарън Робинсън, която остава негова сътрудничка до края на дните му. Рефренът a thousand kisses deep служи на Коен като ритмичен контрапункт в някоко полифонични песни за невъзможната любов. Една от тях е “Рецитация”. В нея има такъв стих: The autumn moved across your skin / Got something in my eye / A light that doesn’t need to live / And doesn’t need to die /
A riddle in the book of love / Obscure and obsolete / Until witnessed here in time and blood / A thousand kisses deep.

(Есента прекоси кожата ти

Нещо влезе в очите ми

Светлина която няма нужда да живее

И няма нужда да умре

Гатанка в библията на любовта

Смътна и забравена

Докато не я видяхме тук окървавена

На хиляда целувки дълбочина)

Едновременно конкретна и абстрактна, любовта на Ленард е по правило за някой – жена или Христос – който отсъства физически, но присъства в съзнанието на поета. Още по-точно в душата му, която си спомня за отсъстващата или отсъстващия. Антитезата, в същата “Рецитация”, е, че любимата е дошла при него тази сутрин и го е третирала като сурово месо, но отсъства от душата му. Всеки път, когато слушам тази песен, изтръпвам от чара на красивата метафора есента прекоси кожата ти, с която започва горният куплет. На български може да е и есента премина по кожата ти – и това зависи от преводача, но английският глагол moved across сам по себе си съдържа няколко визуални внушения.

Смислов контрапункт, подобен на a thousand kisses deep, е фразата what happens to the heart (какво става със сърцето), която създава ритъма на песента “Happens to the Heart” (Става със сърцето). Това е уникален похват на Коен: ритъмът се създава от смисъла и обратно, смисълът ражда ритъма. Нищо не е случайно; нито една дума. Нищо не е само в момента; нито един от образите. Всичко идва от огромния емоционален опит на човек, който премисля своите непростими пороци от младостта като отсъствие на праведност, която последвалото покаяние не може да превърне в християнско смирение. Христос неутешимо отсъства. Също като любимата, която или го е напуснала, или е отхвърлена от неговото несъвършенство.

В тази поема Коен оглежда своите пороци и изневери от младостта, когато е гледал на света с високомерието на таланта и привилегиите си. Първият куплет на песента вмества в осем реда целия му живот: I was always working steady / But I never called it art / I got my shit together / Meeting Christ and reading Marx / It failed my little fire / But it’s bright the dying spark / Go tell the young messiah / What happens to the heart.

(Винаги работех като кърт

Но изкуство не му казвах

Душата си я уредих

Отидох да се срещна с Джизъс и изчетох Маркс

Жаравата ми малка животът изгаси я

Но ярка е умиращата светлина

Иди кажи на онзи млад месия

Какво става със сърцето)

Ключовият стих тук е I got my shit together и той е преводим с различни думи, но внушението в американския английски не може да се постигне с никой български израз. Аз не съм преводач и душата си я уредих (варианти: подредих, наредих, заредих) ми се вижда приличен еквивалент, но един талантлив майстор на превода може да намери и по-силен български израз. Той обаче няма никога да постигне образността и социалния смисъл на думата shit.

В Америка има три думи, които звучат почти непрекъснато в устата на говорящите, но изразяват стотици различни състояния. Разликите се разбират от контекста (в този смисъл американският е по-контекстуален от всички езици, които познавам). Това са shit (отдавна изгубила оригиналния си смисъл на лайна и употребявана винаги в единствено число), fuck (също обогатено от конотации, които надхвърлят нашето шибам/чукам/еба/спя с някого) и stuff (оригиналната дума вещество се употребява за всичко, което е материя, неща, стока, мебели, дрехи, пълнеж на чанти, изобщо всяко нещо, свързано с употребяеми неща).

Проблемът не е в това, че в този стих на български не може да се употреби думата лайна. Проблемът е, че в българския език няма нито едно местно понятие, което да изрази пълнежа, влаган и усещан от американците в сочната, могъща, вездесъща дума shit. Също е важно да отбележа, че в оригиналния си език този стих няма абсолютно никаква нецензурна или просташка конотация. За гнусливите американци лайното е символ на мръсотия, но и на нещо нередно, нещо, което не трябва да се вижда.

Друг социален идиом, който няма еквивалент в българското съзнание, е отидох да се срещна с Джизъс и изчетох Маркс. Всеки интелигентен млад американец/канадец, минава през противоречивите идеологии на християнството и марксизма, докато стигне до собствена философия за живота. Иронията на Коен е в това, че срещата му с двете идеологии е внесла някакъв ред в душата му, но това е редът, който обществото очаква от него. Да влезе в канона и да се чувства като месия. На стари години обаче той е осъзнал, че сърцето е нещо друго, по-важно от проповедите, есенциално.

Друг внушителен куплет в тази песен е следният: I was selling holy trinkets / I was dressing kinda sharp / Had a pussy in the kitchen / and a panther in the yard / In the prison of the gifted / I was friendly with the guards / So I never had to witness / What happens to the heart.

(Продавах църковни сувенири

Обличах се някак като денди

Имах си женска в кухнята

И пантера на двора

От карцера на надарените

Се правех на авер с охраната

Никога за да не мисля

Какво става със сърцето)

Тук непреводимата дума е pussy. Тя значи котенце и продължава да се употребява в този смисъл. Но главният й смисъл, понякога презрителен, понякога умилителен, е жена, женска, вулва, влагалище, но никога с грубата и презрителна конотация на българската дума путка/пичка. Нарочно ги изписвам без точки, защото на английски pussy не е в списъка на нецензурните думи, чието изписване трябва да е с точки на местата на някои букви. Но в този стих по-важно е презителното отношение към жената, на която е отредено второстепенно място, в кухнята. Извинявам се, че обяснявам това така подробно, но то е защото допускам, че мъжете, които ще прочетат това, няма да схванат себеиронията на Коен, достигаща равнище на самобичуване.

В албума “Благодаря ти за танца” – сама по себе си удивителна метафора на отношението на култивирания западен мъж към жената – има кратка, не по-дълга от една минута интимна песен, озаглавена “Целта”. Старият певец казва в речитатив: I can’t leave my house / Or answer the phone / I’m going down again / But I’m not alone [...] I move with the leaves / I shine with the chrome / I’m almost alive / I’m almost at home / No one to follow / And nothing to teach / Except that the goal / Falls short of the reach.

(Не мога да изляза от къщи

Или да вдигна телефона

Отново отпадам

Но поне не съм сам

[…]

Вървя със листата

Блестя с хромираните стълби

Почти съм жив

Почти съм стигнал дома

Няма кого да следвам

И никой да уча на нещо

Само разбрах, че целта

Не струва усилията)

Тук, а и в целия албум, Коен изповядва основните си теми, но в един окончателен вариант: от любовта и загубата до тяхното артистично претворяване. С гениална пестеливост на думите той изразява себе си в целия си път, своята саморефлексия, трансформация и трансцедентните истини, до които е стигнал. Целта винаги изглежда близко – коя цел? – но струва ли тя усилията на цял един живот, когато смъртта е единственото нещо, до което стигаме!

Голямото послание на Ленард Коен е, че какво става със сърцето можеш да усетиш едва когато стигнеш на хиляда целувки дълбочина. За мен тази парабола има само едно тълкуване. И то е човешкото тълкуване на папагалската злоупотреба с мисията на Божия Син. Нашият смисъл, смисълът на всеки самосъзнаващ се човек, е да търси сърцата на другите с любов. Благородната човешка мисия – да изпитва и дава любов. Любовта прощава. Любовта е благодарна. Закономерното е, че това се осъзнава, когато нещата отсъстват – любовта, която губиш защото преследваш миражи; младостта, която неизбежно си отива; ти самият, когато ти предстои да станеш отсъстващ от живота.