Палми Ранчев, “Тази вечер нищо не е случайно”. Жанет 45, Пловдив 2018

            Дълго отлагах да прочета последната книга на Палми. И, едва започнал я, усетих, че мога – трябва – да я представя по единствено възможния начин. Поетът Палми Ранчев като аутсайдер. Ролята, която играят всички негови герои.        

Прозата на този поет и боксьор (или боксьор-поет) може да се изрази с една дума: феноменална.

Един мъж на седемдесет години се носи с лекота по барселонските улици. По същия начин ходи и в София. Или в Париж. Дори в Сингапур. Забързан. Спортен. Унесен. Винаги в дънки. В по-хладно време с шалче около врата. Почти никога усмихнат. И, преди да влезе в “Сандвичез” на Сан-Жоан, не се оглежда. Съмнявам се какъв е цветът на очите му, защото са винаги присвити. Дори когато се взира в екрана на лаптопа си докато пие следобедното кафе. Но тези очи са видели Бог: “Колко хубаво е да вярваш, че има някъде такъв дядо. Готов да те погали, когато заплачеш.” (началното стихотворение, цялото, “Манхатън, почти събитие”, с. 3, Хоризонт, София 1993). Виждат всичко. И особено това, че няма “Нищо интересно! . .. Освен движението на късния следобед, като лава, стекла се по склона. По равните улички. По булевардите и по площадите. По още по-равните в задълженията и в безгрижието си хора. Но да повторя: нищо интересно! … Освен движението на времето, без видима причина.” (Пак там, с. 5)

Кога беше 1993? Толкова години, изтекли като лава. А под нея живот, постоянно възбуден от словото. Какъвто и да е бил през това време – боксьор, треньор, бар-собственик, журналист, сценарист, ТВ водещ – присвитите му очи са наблюдавали света с острото зрение на хищна птица. Като лешояд край кофите за боклук. Като сокол над любовните провали на сексуално несръчни аутсайдери. Като орел спуснал се надолу да улови в нокти плъховете, заръфали мръвки от държавната трапеза. Като бухал около сгъстения от уличните лампи мрак на столицата, неизтребимата безнадеждност в сърцата на нейните несретници. Често той ги е проследявал в неосветените входове на кооперациите останали от соца – метафора на застиналия свят от преди трийсет години. И каква ирония в думата! Кооперация означава сътрудничество, а хората в тези панелни блокове се затварят едни от други с тежки метални врати, залостени с катинари или електронни аларми.

Под параболата от първата поетична книжка до последния сборник с разкази се вместват много стихосбирки и книги с разкази, всичките къси, сякаш да потвърдят, че “нищо не е случайно” … тази вечер, но и през всичките 25 години (1993-2018), та чак до днес. Да, Палми Ранчев неслучайно се е преродил и продължава да се преражда в оригинално, икономично, красиво слово.

Пренебрегнато слово! Нито един издател (“Хоризонт”, “ФАМА”, “Сиела”, “Ерго”, “Жанет 45”, “Пергамент”) не си е направил труда да помести списък на предшестващите публикации на този толкова продуктивен писател: десет стихосбирки, пет романа, сборник новели, пет сборника с разкази. Още по-тъжно: колкото и да търсих, не открих нито един критик да е посочил мястото на Палми Ранчев в посткомунистическия период на българската литература. Тук-там, на парче, е писано за някои от книгите му, но без връзка с останалите.

Покойният Владо Трендафилов очевидно е харесвал поезията на Палми Ранчев и през 2009 е написал рецензия в блога си за стихосбирка, издадена от “Сиела” през същата година: „’Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика’ е поетична повест за различните слоеве кожа върху тялото на българския индивид. И за това как всеки по-горен слой е по-къс и доста по-як от по-долните. Много лична книга за голямата историческа фрустрация на българина. Не е чак връх за автора си … “

Марин Бодаков я нарича “представителен том политическа лирика”, чийто текстове “ … изцяло се отказват от традиционната реторическа красота – тяхната истина е строга и немногословна, тяхната представа за справедливост демаскира укритията на прилагателните имена, свеждайки политическия опонент до животно в алегориите на безогледната гражданска [не би ли трябвало да е градска?] джунгла.”

Ангел Игов през 2008 е отбелязал снизходително, позовавайки се на твърдението на Митко Новков, че Палми Ранчев “ … е най-американският български писател”, че писането в сборника “Малко късмет за по-късно” (“ФАМА” 2007) е като блус, “само че онзи стария блус, земен и обикновен, преди да го подхванат виртуозите”. Палмиранчевият блус, продължава той, е “… урбанистичен блус. Блусът на една София, която е груба и подозрителна; блусът на тъмните местенца, на задните улички, на съмнителните барове и кръчми.” В края на отзива си Игов отбелязва слуховете, че книгата е била кандидат за наградата “Хеликон” за 2007, но, казва той, “иронията е, че явно не й е достигнал късмет – но пък току-виж му останал малко за по-късно.”

Още един белег за оскъдния интерес на (о)ценителите на литература към Палми Ранчев: Трендафилов е цитиран с едни и същи думи на задната корица на разказите, издадени през 2007, и сегашния сборник, издаден през 2018: “… И ни показва едни човекоединици, оголени чак до най-вътрешния план на индивидуалността, до металната жила на егото, която е яка и хищна, защото няма друг смисъл, освен собственото си съществуване.”

Съвсем наскоро, в края на 2019, “Тази вечер …” получи Годишната награда на Портал Култура заради „високия естетически стоицизъм, с който отстоява правото на достойнство на хората извън борда“. Една банална констатация. Истината е, че повечето от тези хора са особняци, но не са “извън борда”. Напротив, защото са на борда, тяхното присъствие тревожи. Повърхностното обобщаване е всъщност подценяване – и на автора, и на тревогата.

Така че не ни остава нищо друго, освен да се доверяваме на хвалебствените текстове от задната корица на книгите на Ранчев, където е станало вече клише, че читателят е въведен “… в света на аутсайдерите на едно общество, в което, като наследство от комунистическата диктатура, властват садизъм, цинизъм, алчност и жажда за власт…” Това последното не произтича от разказите на Ранчев, а е прагматика: знание за социалния контекст. Напротив, у героите му няма садизъм и цинизъм, нито пък те се оплакват от онези, които са жадни за власт. Тази уникалност остава сякаш недовидяна. Те просто съществуват. Не се издигат, не организират протести, но и не пропадат – или вече са на дъното или са сраснали с битието си до степен да не го забелязват.

Налага се тъжната констатация, че Палми е третиран като аутсайдер в литература, която изпитва хроничен дефицит на словесно майсторство и критично мислене. Единствен Недялко Славов в пост във Фейсбук през ноември 2019 е напипал сърцевината на прозата му:  “ … къси, мускулести изречения, глаголно писане, енергия на диалога. … Палми Ранчев е … автентичен, единствен и суверенен в една част от съвременната българска литература. Литературата на истината. Никой не пише като него и не пише за света по този начин.“

         Три са феноменалните съставки на прозата на Палми Ранчев: икономия на думи, отсъствие на автор, липса на сантимент. Това е стил, който той е създал и обработвал през всичките си прозаични книги. Доведен е до съвършенство в “Тази вечер нищо не е случайно”. Но започва още от “Малко късмет за по-късно”.

Например в разказа “Юла Цицата и магическият бастун” героят среща жената, с която мечтае да преспи: “Поговорихме за общи познати, тя оправи ревера на сакото ми, който беше се подгънал не където трябва; продължаваше да се усмихва, сякаш винаги откриваше нещо значително по-забавно от онова, което казвах. Скоро разбрахме, че и двамата не отиваме никъде специално. Значи, без повече да го усукваме, бяхме готови да продължим заедно. Моето желание, като и при предишните ни срещи, беше по-конкретно.”

Или в “Гого”, където героят се качва по стълбище на софийска кооперация: “Понякога спирах и четях написаното по стените. На места бяха драскали толкова нагъсто, че нищо не се разбираше. Аз съм авторът на “Гого и Наташа се обичат”. Отдавна не знам къде е Наташа, някогашна съученичка на брат ми. Още по-малко знам в коя е влюбен сега Гого … Друго, освен че Гого и Наташа се обичат, не съм писал.”

В “Тази вечер …” има шедьоври на краткостта. Примери: а) Описание на жена, която героят на разказа ”Печелившото число” (с. 70) наблюдава: “Под него извивките на преливащата от затаена енергия и лениво движение форми бяха като изчислени.”; б) Цяла брачна трагедия в едно изречение (същия разказ, с. 72): “Имало е влечение, страст, любов, привързаност, дори приятелство.”; в) Героят с качва на влака за морето и веднага, без да е казано, разбираш, че стига до Слънчев бряг и че е циганин: “Като малък беше минавал край хотела с чичо си Киро и мечката Мария.”; г) В разказа “И още не е сигурен” (с. 79) само миризмата, която мъжът усеща да идва от корема на жената, му показва, че само минути преди него тя е спала с приятеля му без презерватив. По-нататък краят на продължителния полов акт в сумрака под стълбището на кооперацията завършва с четири къси изречения: “Накрая чу познатия звук, който тя издаваше, вероятно с корема. Или идваше от по-навътре. При него нещата се промениха. Още с първите тонове тя натисна бутона и нямаше връщане.”

Практически и трите пестеливости – на думи, авторов глас и сантимент – внушават изобилие на усет за регистрите на словото и ритъма на фразата, емпатия и стоицизъм. Икономията превръща изреченията в режещи инструменти. Историята е разказана като че ли равнодушно, от уеб-камера, която следи действията и позволява на всеки да гледа, от близо или от далеч. Няма нито една дума, която да намирисва на психология, но детайлите са толкова точно подбрани, че изключват всякаква студенина. Отвеждат читателя в горещите дълбини на вътрешността. Отстранеността на автора е всъщност съпричастие. Той вижда действията на героите си откъм вътрешните им части – сърцето, корема, мозъка. Всеки разказ върви към развръзка, но не стига до нея, като че ли иска да покаже неспособността на героите да променят света около себе си. Или да извършат нещо велико. Но те не са гневни. Те са просто безпомощни. Литературният резултат е кафкиански. Абсурд по български.

Наистина никой в България не пише така. Затова е български абсурд, че досега като че ли никой не е обърнал внимание на уникалността на стила на Палми Ранчев. Имам и лични впечатления как той веднага вижда излишествата във всеки текст, попаднал пред очите му. И не само това. Учудваща е неговата скромност и търпението, с което е приел отредената му роля на аутсайдер. Устойчивостта, с която прави разказите си. Изобретателността, с която куплетира стиховете си.

Аутсайдер той е на две нива. Едното го призинява – че го приемат като необходим елемент от пейзажа без да му отдават голямо значение. Другото го извисява – той е аутсайдер, защото е по-добър и като словотворец, и като социален разказвач, поради което е над мейнстрийма, състоящ се от автори, които се насилват да бъдат оригинални. В този смисъл Палми Ранчев е аутсайдер от вътре. Избрал е своята ниша и я наблюдава безмилостно.

Разказът за него няма как да завърши без драматична поанта. Катарзисът в душата ми идва спонтанно: mea culpa. Повлиян от мълчанието на критиката, аз също не мислех, че в разказите на Палми има някакви големи теми или амбициозна социална критика. Не очаквах да го интересува националния характер. Опровержението е в книгите му – и поетичните, и прозаичните. Особено тази, последната, която е артистичен документ, че Палми не е случаен. И каква по-голяма заслуга за литературата от стоическото създаване и удържане на собствен неповторим литературен почерк! Какъв по-голям писател от онзи, който знае – не просто вярва, а знае – че непризнанието на критиката не е щемпел за недостатъчен талант. Така както признанието на критиката не е непременно сертификат за качество.

Сега ще прочета всички книги, които ми е подарил. С автограф.