Галин Никифоров, “Тяло под роклята”. София, Сиела 2018

Като бивш журналист, и в критиката, и в прозата си употребявам класическата техника заглавието да е най-синтезираният смисъл на историята, а първият параграф да бъде нейно кратко резюме. В случая с “Тяло под роклята”, първоначалното работно заглавие беше Странна книга. Когато прочетох голямо количество отзиви за нея от читатели (но нито един от професионални критици, поне в достъпните ми интернет източници) реших да го променя. Промяната не е израз на колебанията ми как да предам възприятията си за тази книга, а – полемика с възхитилите се от нея, главно млади начетени жени, които търсят смисъл в литературата и се изразяват прекрасно. В искреността и неподправеността на изразените от тях мнения не може да има съмнение, защото са лишени от професионални пристрастия. Тъкмо затова те очертават една тенденция, която си струва да бъде анализирана.

Ще продължа да наричам този седми опус на Галин Никифоров “книга” не защото съм пурист на формата, а защото не съм убеден, че история, която не е ситуирана нито във времето, нито в географията, съдържа онази социално-психологическа дълбочина, която е неотделимо качество на романа.

Преди тази книга на Галин, не бях чел нищо от него, само знаех, че през 2011 е получил едновременно две награди:  Елиас Канети за „Къщата на Клоуните“ и Български роман на годината за „Лятото на неудачниците“. Ето защо контекстът, в който ще поставя последната му книга, не е творчеството му, а читателската му аудитория. И понеже тя е българска, неизбежно е съпътстващият контекст да бъде българската литература.

Първите сто страници ме отегчиха. Бях на път да оставя книгата няколко пъти. Но не защото нищо не става в тях. Обратно – става излишно много. Ясно е почти от началото, че драмата на главния – всъщност единствения – герой на книгата Борис е болезнената му и в съзнанието на автора благородна обсесия да се превърне в жена. Но нещата, които вижда, мисли и преживява през тези страници имат малко общо с предсказуемия сюжет. Те са декорации, които не са задължителни. Вместо тях и други биха свършили същата работа: да отегчат един взискателен читател. Скуката вее от прекалено подробните описания на фризьорски хватки, парфюми, рокли, луди хора, стаите на пансиона на леля Лео, наблюдения над деца с увреждания, убийство на птички, детски спомени, в които ролята на чистач на неизтребимата мръсотия в пансиона, отредена му от лелята, дори не подсказва, че той ще има инцестни отношения с нея. А на читателя вече му е ясно, че Борис иска да се превърне в Бориса. Тя, неговият еднояйчен близнак, е в кома, на апаратно дишане, и обсесията му е да я направи безсмъртна като й отнеме връзката с живота и я замени със себе си.

Едва главата, където подробно е описан секса, който Борис прави с грозната, с деформирано тяло леля, предизвика у мен известно желание да се върна към наратива. Написана е блестящо. Но и по-нататък медицинските подробности, дори каталози на психологическите типове, тестове и медицинското им описание, са в нечувано за литературата, ненужно изобилие, наблъскани сякаш за да покажат осведомеността на автора за неща, които са извън неговите професионални умения. Същото се отнася и до имената на известни художници и поети, съвместно с цитирани техни стихове, които не допринасят образът на героя да стане убедителен. Неговата схема е била предварително одобрена от умозрението на автора, който е искал да напише оригинална книга с морално-философска подплата.

Борис съзнателно убива двама души от пансиона, след това хитроумно умъртвява и леля си. И винаги намира за това морално оправдание. По едно време ограбва богатия като крез адвокат Зеленков – една лишена от връзка с историята сцена, освен че е начин героят да се снабди с пари за скъпата операция за смяна на пола, която ще се осъществи от индийски лекар в Германия – и през цялото време с поетично хладнокръвие се подготвя да извърши подвига на своя живот. Появява се Розалия, една бисексуална персона, в която той, още непревърнал се окончателно в жена, се влюбва. Когато се връща на местопрестъплението като жената Бориса, тя я посреща и заживява с нея и аутистичната дъщеричка на евтаназираната Бориса.

Съзнателно описвам схемата на книгата по този начин, за да стане ясно колко тя е умозрителна. За мен не остава съмнение, че авторът е много добър писател. Неоправданото отсъствие на единство на време и място явно е търсено, за да придаде притчов, сиреч универсален характер на идеята за саможертвата. Темз Арабаджиева е нарекла същата идея “изкупление”. Но това е твърде снизходително отношение към хилавата сила на доброто, което е принудено да използва злото, за да осъществи добрите си намерения. Въпреки сръчността му и владеенето на наратива по начин, който на него му харесва, има нещо невинно у Галин – и то е неговата илюзия, че целта оправдава средствата. Борис е създаден да изглежда като единствения добър човек в един грозен и жесток свят, ако не броим децата, ощетени от природата. По пътя към саможертвата той унищожава хора, които изглеждат ненужни: психично болни или осъдени на самота маниаци като леля Лео. Само по себе си това е толкова неморално, колкото е морално желанието му да промени тялото си, за да заживее в него духът на неговата близначка.

Освен всичко дотук, Борис е натоварен с непосилната задача да реши едновременно всички модерни проблеми, които в България са наполовина или изцяло табу: равенството на жената, промяната на пола, евтаназията, и съдбата на хора, които не по своя вина са асоциални и изхвърлени от обществото. Нека признаем, че това е непосилна задача. Ако приемем, че лошият, непоносим свят, описан от Галин, съществува реално, дори и да не е локализиран географски, то няма как да повярваме, че в общност, която отхвърля трансджендър-ството по морално-християнски подбуди, една транс-жена може да тържествува като поведение и морал. Ето от тук започват моите възражения към техниката и социалната позиция на автора.

Всичките негови избори са съзнателни и могат да бъдат оправдани от някаква гледна точка. Практически във всички отзиви се заявява колко тази книга е трудна, но с нескрита добронамереност се дава положителна оценка на нейното послание. Може би най-добре тази дилема е обобщена от Христо Блажев: “Трудно се чете – и трудно се пише за тази книга. “Тяло под роклята” на Галин Никифоров е изключително плътно произведение, което като черна дупка е събрало в себе си толкова тъга, болка и неутеха, че четенето е почти болезнено. [...] наистина изпитвах физическа болка, докато четях; и това е доказателство за изумителния талант на този така тих и различен от всички други писател.”

Често употребявани прилагателни са ексцентрична, екстравагантна, провокативна, дори изкъртваща [книга]. Една читателка употребява седем квалификации една след друга: “смразяваща, смущаваща, отблъскваща, нереална, мрачна, брутална, извратена”. Ако оставим настрана желанието на непрофесионалиста да изтъкне себе си с употребата на бомбастични преувеличения, с тези прилагателни и всички останали възторзи от книгата нямам проблем да се съглася. Смущава ме неразбирането или приемането на изкуствеността – умозрителността – на сюжета и на стила на автора.

Но наред с това съществува една поколенческа разлика, която не бива да ни убягва и която, в моите очи, е съществена, когато оценяваме тази книга. Хората от моето поколение сме възпитани с литература, която е метафорична. Поради това продължаваме да очакваме литературата да ни показва, а не казва; да ни внушава, а не да ни направлява; да ни кара да се идентифицираме с характерите или не. Днешната читателска публика по всичко изглежда няма такива очаквания. Достатъчно е да бъде зададена моралната дилема – саможертва, изкупление, възпитателни жестокости, социална несправедливост, флуидност на пола – и на тази дилема да й бъде дадено “доброто”, очакваното положително решение. Въпреки споменаването на болка и страдание като емоции породени от четенето, нещата стават в разума, а не в сърцето. Достатъчно е, че “доброто е повече от злото в [книгата]”, въпреки че “и на мен [ми] липсваше задълбоченост на образа на Бориса [или Борис, все едно].” Специфично за българската среда е и априорното възвеличаване на автора като “различен от другите български писатели”. Автоматично се приема, че в България се пишат банални романи, а появата на един оригинал като Никифоров предизвиква преувеличено харесване просто защото е различен.

На никого не му прави впечатление, че авторът описва нещата почти изключително отвън и то в задръстващи подробности. Сегашното историческо време избягва необходимостта авторът да има свой глас: той говори едновременно като себе си и като героя си Борис. Така Борис не описва вътрешното си състояние; вместо това авторът описва от негово име онова, което той прави или вижда. Но не и каквото той чувства!

Езикът е богат, верно, но това е език на повърхностите. Той не извира от дълбочината на психиката. Най-точното охарактеризиране и на езика, и на сюжета е умозрителност. Присъединявам се към единствената читателка, която, без да се прехласва, пише “… тази книга за мен беше изкуствена и претенциозна. Не усетих емоционална връзка с героите и ми беше трудно да им съчувствам. Диалогът ми звучеше като в доста от българските сериали – неестествен. Неща от родната действителност не бяха представени акуратно, …“

Показателно за умозрителността на Никифоров е  пространното интервю с Валентина Мизийска на сайта bgstoryteller, където въпросите са зададени така, че да покажат автора в най-добра светлина, а той говори изключително само за себе си като писател разбрал всички тайни на писането (пример: “Аз играя роля, превръщам се в друг човек, когато пиша. Странно е, но при артистичните [?] романи си длъжен да го правиш, а и на мен ми харесва. Просто се опитваш да разбереш героя си, не да го създадеш изцяло. Даваш му някакви външни черти и после започваш да го опознаваш …”). Дори не е направил опит да прикрие голямото его, което създава литература без оглед на историческия и социалния контекст. Като че ли литературата е някаква самозадоволяваща се игра.

Но всичко това, очевидно предназначено за реклама, се харесва и одобрява от една интелигентна публика. Бягство от действителността ли е или промяна в умонагласата на хора, които предпочитат съчинената болка пред признаването на болките на живота? Изглежда като че ли в ерата на дигиталните технологии и социалните медии хората избират да се преживяват във виртуалното пространство вместо в реалното.

Задавам въпроси, за които нямам отговори. Но си давам сметка, че се извършва някаква промяна. Не бих искал да е подмяна на литературните ценности, но е очевидно, че за модерно се приема онова, което се измисля, вместо онова, което съществува. Умозрителността се приема като качество. Защо?

Проблемите на България не са нито флуидността на пола, нито микродрамата на сираците. България все още не е лудница. Единици са, слава богу, момчетата, които спят с лелите си. Психодрамата на българите е в невъзможността им да се измъкнат от манталитета на еднопартийното и проруско мислене. Социалната им травма е изродилото се в мафия държавно управление. Националният характер е избледнял до неузнаваемост. Променя ли се или изчезва? Защо най-лошите му страни се засилват, а добрите му качества залиняват?

И в контекста на книгата, която обсъждаме: не е ли дълг на топ писателите да се интересуват от всичко това? Не е ли странно, че добър български автор, който има Камю за свой кумир, не се придържа към онова, което французинът е казал в своята реч при приемането на Нобелова награда за литература за 1957 (курсивът е мой): “… писателят трябва да бъде солидарен с хората. Единствено това ще оправдае неговото съществуване, разбира се, ако разчита само на себе си и служи на истината и свободата. Призванието на твореца е да обедини хората. Той не може да разчита на робството и лъжата, които са навсякъде. Каквито и да са личните му слабости, благородството на занаята ще се основава върху тези две трудно изпълними задължения – в отказа да лъжеш и в съпротивата срещу гнета на робството.”?

Защо това, че Галин Никифоров не показва ни най-малък интерес към истината и свободата, не се възприема от читателите му за недостатък?