Захари Карабашлиев, “Жажда”, повест (София – Сиела 2019)

Жажда е хубава метафора. Ясна. Жадният човек търси вода, за да задоволи жаждата си. Понякога я намира на няколко крачки, друг път се налага да върви – или плува – с часове. Жадният за литература отива в книжарницата, но не може да вдигне дамаджаната и да пие до насита. Трябва да купи книги, да ги занесе у дома и да ги зачете. Без да има гаранция, че ще задоволи жаждата си. Рискът да остане жаден е особено голям с българските автори. Но положението всъщност не е трагично, както с водата, защото от литературна жажда никой не е умрял. А може би не съм прав. Трагично е!

Ако продължа аналогията, водата извира от някъде или вали от небето; литературата, за която хора ожадняват, се пише от писатели. Но е ли всеки пишещ и издаващ себе си човек Писател? В пълно съгласие съм с Георги Господинов, който в едно интервю казва: “Стил, вкус, талант, отношение към това, което пишеш и към този, който чете, дълбочина, послание, а не просто съчиняване на сюжети – такива неща ни дават знак, че имаме писател …” Но той въвежда този пасаж с уговорката “…всеки свестен читател ще разпознае добрия писател.” Кой обаче е “свестен читател”? Писателят? Професионалният критик? Литературният теоретик? Поетът? Или онази лелка, която чете в трамвая последния бестселър на Венета Райкова?

Случайно попаднах на откъс от “роман” на въпросната: “Бяха дошли в мола да избират дрехи за новия сезон на предаването. Но още щом излязоха от колата и тръгнаха по паркинга, Ана се почувства много зле. Ушите ѝ заглъхнаха, зави ѝ се свят. Усети някакво затопляне и тежест в главата. После ѝ прималя. Сега седеше на пейката и се молеше Кети да дойде по-бързо, защото не искаше да се озове припаднала и сама сред непознатите хора. Дали не беше яла нещо развалено? Или… Не, нямаше как да е бременна! Последния месец не беше правила секс! Откакто се раздели с онова животно Иван – виден плейбой и разорен милионер. Най-лошата комбинация. Мъж, свикнал да разполага с купища пари, изпаднал в депресия заради кризата. Би му шута, без да се замисли. Да не е благотворително дружество! Единственото хубаво у него беше, че имаше дебел и твърд член.  […] Ана живееше ден за ден и искаше да вземе максималното от живота.”

И ето че псевдо-романи, в които за героинята максималното от живота е дебел и твърд член, водят в класациите за най-продавани или най-заемани от библиотеката книги. В същото време оперативната критика (доколкото я има) е благодушна, да не кажа безхарактерна, прилича по-скоро на рекламна винетка. Никой не се е наел да тегли червената линия между онова, което е ценностна литература, и онова, което е графомания или заиграване с посредствения и в повечето случаи просташки вкус на т. нар. читатели. Казвам “т. нар.”, защото, както не всеки пишещ е Писател, така и не всеки четящ е Читател. За да бъдеш читател с вкус и разбиране на литературата като съществена културна ценност – и потребност! – трябва да си чел поне някои от онези книги, които съставляват литературния канон на човечеството, да си си изградил чувствителност и усет към словото, жанровете и йерархиите и да си способен автономно да различиш добрата от посредствената литература. И понеже такива хора са малко, понятието читатели се идентифицира със статистиката на продажбите, с която издателите, приели пазара за мерило на качество, си служат, за да оправдаят плоската графомания, която изплюват от своите печатници. Интересно е някой да пресметне какъв процент от издателствата в България печатат книги, заплатени от авторите им [в Америка, преди появата на социалните медии, т. нар. Vanity Publishing (книгоиздаване от суета) е било около 80% от отпечатаните книги].

Липсата на разграничителна линия между литература и графомания, т. е. на възприет стандарт за добра литература, създава нездравословни отношения между писатели, издатели и читатели. Ако говорим с пазарни термини, книгата е стока, а читателите са купувачи. Не е ли абсурдно литературата на една нация или, казано другояче, стойността на нейните писатели да се определя от купувачите на стока?

А как се създава разграничителна линия? Като се ползват думи, оценки и неумолими ценностни критерии, които да не допускат с едни и същи словоизлияния – често лишени от сериозно съдържание – да бъдат хвалени (защото хваленето е поне 100 пъти по-често от отхвърлянето) най-добрите и най-лошите книги.

Два случайно взети примера за илюстрация: 1. “В “Хавра” история и настояще се преплитат, факт и фантазия се смесват, напрегнато действие се редува с лиричност – със смели щрихи и в интимна близост, с внимание към незабележимото и усет към красотата.”; 2. “„Вещицaтa“ е poмaн зa биткaтa между дoбpoтo и злoтo и зa кoнфликтa нa стpемежa към светлинa с тъмните сили във всеки един oт нaс. Toвa е истopия зa пpестъпления и възмездие, в кoятo игpaтa е гpубa, a пpaвилaтa – неясни.” Категоричен съм, че не са употребени извън контекст; в текстовете, от които са заети, двата цитата имат същото звучене: накратко, нищо не казват за произведенията. Но си приличат. А се отнасят до книги, които са различни както океанът е различен от пустинята.

В друг вид рецензии, писани от ерудирани познавачи на литературата, се проявява друг недостатък: написани са с предразсъдък (дори неприязън) към автора и искат да внушат колко произведението не е онова, за което се (само)рекламира. Два цитата за илюстрация:

1. Тук Николай Аретов, от “гледната точка на един маргинал”, опитва формата на висша ирония, за да не изглежда критиката му към романа груба. “От Романтизма насам високата литература обича да разсъждава за себе си, да бъде саморефлективна, както казват любителите на сложните думи. [...] Проблемът е, че, както и много други неща, и тази особеност лесно се банализира. Открай време български автори на криминални романи обичат да подхвърлят по нещо за Конан Дойл, а и за Достоевски. По-амбициозни писатели държат да ни въведат в „творческата си лаборатория“, да разкрият „мъките на словото“, да насочат читателите към дълбокия смисъл на творбите си, а и на голямата литература като цяло, към която се чувстват съпричастни. З. Карабашлиев също не е чужд на тази особеност, въпреки че при него тя е въведена по-дискретно. В „Хавра“ можем да дочуем както разсъжденията на интелектуалците за „Лолита“, така и гласа на народа в лицето на Бат’ Стефан, възрастен пазач в училище, който предлага интересен анализ на книгата на Никола. Възторженият анализ, естествено, е на д-р Стоименова, потомствена интелектуалка, а и наследница на руски дворяни.”

2. Тук Борислав Гърдев се старае да омаловажи литературните достойнства на романа, като се позовава на … дебелината му. “Романът „Хавра“ е писан бавно, старателно, напоително, суперамбициозно. Стремежът на автора е да докаже на всяка цена, че е от най-добрите ни прозаици, че не случайно е пробил в САЩ, Франция и Сърбия, че успехът на „18% сиво“ не е епизодичен. [... ]„Хавра“ е роман с наднормено тегло. Това е филигранно и майсторски построена сага с две основни сюжетни линии и 700 страници обем. [...] Аз имах нагласата, че ще трябва да обхвана дебел роман, който всъщност е трилогия, на която заключителната част е най-кратка – само 72 страници, но се питам: ще има ли достатъчно ентусиасти, за да потънат и осмислят света на „Хавра“, за да бъде той не само роман-явление в съвременната българска литература, но и съвсем очакван и необходим бестселър. Захари Карабашлиев съзнателно търси мащабен сюжет, интересни и атрактивни образи, изкусно повествование. На него българският пазар явно му е отеснял …”

Дребнавостта е очевидна. Липсата на оценъчни критерии също. Загриженост за това каква е, къде е, накъде отива българската литература чрез един от нейните най-ярки представители няма. Работи се “на парче”. Сякаш става дума за поредния графоман, който пише, за да прослави себе си.

Защо тъкмо “Жажда” на Захари ме наведе на горните мисли и констатации? Защото прочетох повестта на две нива: като Читател и като Писател. Като читател се възхитих (прочетох я на един дъх) на стила, непогрешимостта на разказвача и подбора на сюжет, който е взет от действителността, но въпреки това e измислен. E фикция. E литература – и то каква! Литература, която се преживява с душата и в същото време предизвиква внушения на мета-нивото, което се намира (за който може да го намери) над сюжета и всекидневието. Впрочем, моите преживявания съвпадат с мненията на млади хора, които са коментирали “Жажда” в Goodreads:

-       След „Хавра“ се почудих дали да си купя и „Жажда“, но именно жаждата ми за българска литература и вярата, че Захари Карабашлиев е един от нашите най-талантливи съвремени писатели, наклониха везните. 

-       Описанието на жаждата в началото беше толкова реалистично, че след шестата страница си изпих цялата бутилка вода от раницата (а мен ме порази реалистично предадения ужас от ослепяването на катастрофиралия младеж)

-       Книжка, която съдържа в себе си не само равносметката на един живот, а смисълът на човешкото съществуване. Всяко наше обръщане, всяка усмивка, всяко стъпване накриво – всичко е част от огромен пъзел, чиято картина можем да видим само като се отдалечим във времето.

-       Захари Карабашлиев умее да разказва истории с неподражаем маниер: овладява душите и рисува световете им с думите си, всяка от които е точно премерена, умело насочена, конкретно прицелена към най-наболялото място и превърната в метафора. С други думи, стилът му вече отдавна не може да остане неразпознаваем, а езикът му не просто „хваща за гърлото”, той сякаш те обръща навътре към теб самия и те кара да се погледнеш в напълно непредвидим контекст и неразигравана роля – като част от нещо много по-голямо от твоето собствено его, като прашинка от вселената, която може да проумее законите й, или да се мъчи в напразна борба с тях, докато не го направи.

Подборката е от изказвания на “свестни читатели”, признавам. Но те не са читателите-купувачи, които интересуват книжарите и книгоразпространението. Те са онзи малък брой Читатели, които преживяват литературата и умеят да  предадат със собствени слова преживяванията си. Не виждам защо трябва да добавям професионални клишета към казаното от тях по-горе. Те са разбрали качеството на повестта и без моите напътствия.

Като писател обаче аз изпитвам нужда да разговарям с другите писатели от съсловието, за да се опитаме да стигнем до съгласие как да отсяваме зърното от плявата. Дали те искат да ме чуят зависи от тяхното отношение към йерархията на литературните ценности. И не носи полза на националната литература, ако чуването им зависи от личните връзки, патриотизма, завистта, хонорарите и печалбите на издателствата.

Както писах и за заглавието “Хавра”, иска се кураж, за да възстановиш повестта като жанр в едно море от “романи”, които разказват плитки истории или сантиментални притчи. Повестта бе любим жанр на Емилиян Станев, например – сещам се за филигранната “Крадецът на праскови”. На всичко отгоре Захари е роден романист и кратката форма не му е в кръвта (въпреки няколкото чудесни разказа в двата му сборника). Но историята, която го е вдъхновила, не е за роман – а всеки по-посредствен писател би се хвърлил да я “развие” като роман, или просто да пришие името “роман” под същия обем.

Така че усетът за жанра и чувството за пропорция между история-обем-сюжет е първото, което характеризира добрия писател. Захари обича да задава и да отговаря на три въпроса. Ето моите отговори за “Жажда”: 1. Кой говори? – слепият старец; 2. На кого говори? – на пострадал в автомобилна катастрофа млад човек, когото старецът не може да види; 3. Защо говори точно сега? – защото усеща, че животът го е срещнал с катастрофична ситуация, подобна на онази, която е предопределила целия му живот. Но последното – случайната среща на двамата в болничната стая – произтича от въображението на писателя. Реалният слепец Спас Карафезов му е разказал своя живот, но ако Захари го беше просто предал като линеен разказ, щеше да бъде един от многото случаи на житейски героизъм; може би една красива, но двуизмерна история. Драмата и метафоричните послания за човешкото състояние, доведено до предела на възможностите на човека да се съпротивлява на живота, придобиват обем, морална поука и достоверно внушение за предаване на щафетата на устойчивостта от едно поколение на друго поради срещата на двамата. И най-сетне и двамата мъже са в състояние на любов – най-трудната за осъществяване, но най-желана връзка с друг човек. Щастливият край на любовта на преживелия живота си слепец вдъхновява младия човек да се върне към своята любов.

“Жажда” е повест за истинския героизъм на мъжете днес. Не е измислен сюжет за някакво брутално, патриотично мъжкарство, което за някои писатели и “читатели” е мярка за съпротива към упадъка на държавата. От друга страна, като хармония между сюжет и стил, повестта е професионален урок по творческо писане. Човек се научава да пише като чете. Човекът с природна дарба става добър писател като чете книги от други добри писатели. Прочети романите на Милен Русков, Владо Зарев и Захари Карабашлиев и няма защо да се записваш в курс по творческо писане.

Но “Жажда” не е роман. Маститата критика не я е забелязала и едва ли ще я забележи. Защото работи на парче. Достатъчно би било “Хавра” да не остане незабелязана или неетично отхвърляна като лична амбиция на автора й, за да се очаква всяко следващо произведение на Захари с нетърпение: от събратята-писатели и от критиката (както разбрахме, свестните читатели правят точно това). Вместо това се осъжда структурата на романа (съставен бил от два романа), иронизира се автора му и се търсят дребни несъответствия в съвременната му част, сякаш от това историческата стойност на такъв сериозен, значим роман ще се промени или омаловажи.

Предразсъдъците се раждат от завист. Недобронамереността е присъща на дребния човек. Голямата картина може да бъде видяна само от голям човек. А дори положителните рецензии за “Хавра” го описват с банални клишета и старомодни квалификации, вместо да го поставят на високото място, което му се полага. Никой не търси смисъла.

А смисълът е в съпоставянето с литературната продукция в миналото и днес, както и в историческата мярка. Самочувствието на всяка нация е било и продължава да бъде отразявано в нейната висока литература. Взето в обратната посока, големите писатели на една нация повдигат нейното самочувствие. Време е да се замислим къде у нас се къса нишката? Нация без самочувствие или писатели без самочувствие? За мен нишката е трагично тънка при първото.

Ние имаме живи писатели със самочувствие. Такъв е Захари Карабашлиев. И, каквото и да казва мълвата, очакваме от него нови големи произведения или драматични “тънки книжки”, каквато е повестта “Жажда”.