ПРЕНАПИСАНИЯТ „ВУНДЕРКИНД“
В своя обзор на българския роман в края на 2017, Александър Кьосев каза: “Има български романи – изключителни постижения, които просто не са прочетени, почти не са прочетени. Според мен, такъв е случаят с романа на Николай Грозни „Вундеркинд” – роман за един юноша, който учи в музикалното училище от края на социализма. Героят му [алтер его на Грозни, въпреки неговата съпротива] е вундеркинд-пианист, същество, което мисли и чувства през Шопен. Романът е написан с невероятно познаване на музиката и задълбочаване във философията на музиката, превръщането на разказа за музиката в невиждан поетически език, какъвто българската литература въобще не познава. Той е дори разграфен, осмислен… разделен на глави чрез заглавия на етюди на Шопен. Всяка глава по някакъв начин представлява литературна парафраза на тази музика. […] Този роман, според мен, е неизвестен напълно на по-широки четящи публики, жалко.”
Така мисля и аз. И за да бъда напълно сигурен, прочетох романа. Има и лична причина за това: Николай Гроздински бе съученик на дъщеря ми от Софийското музикално училище през втората половина на 80-те, и аз се интересувах от съдбата му и книгите, които той написа на английски (Turtle Feet, The Making and Unmaking of a Buddhist Monk. New York, Riverhead Hardcover, First Edition edition, May 15, 2008; Wunderkind, New York, Free Press, September 6, 2011; преведени от автора и издадени на български от Сиела.)
Разбира се, казаното от Кьосев е самодостатъчно като оценка. Но аз ще разкажа за “Вундеркинд” от гледната точка на междучовешката и националната солидарност. Това е особено важно за България, където такава солидарност няма. Няма и стремеж да се създаде.
Литературата, освен всичко останало и както всяко изкуство, ни обединява. Всички ние четем и възприемаме книгите по свой уникален начин. Но така както зрителите на балета “Сидхарта” в залата на операта или пред телевизора, когато се предава Новогодишния концерт от Виена, се усещаме като едно чрез танца и музиката, така и читателите, всеки усамотено потънал в своя екземпляр от някоя книга, преживяваме нещо общо, което тази книга съдържа. То може да е самата история. Може да е авторовият стил. Може да са характерите. Може да е всичко това едновременно. А може да е и негодуванието, което ни обзема от посредствената книга, към която сме посегнали с големи очаквания. Мненията ни се разделят, но винаги има нещо общо, което литературата ни дарява и с това възпитава у нас вкус, чувства, светоглед, толерантност, изразителността на родния език.
Нека не прозвучи банално, но в момента слушам Етюдите, изсвирени от Маурицио Полини, всепризнато най-добрия изпълнител на Шопен. Може би най-краткият от тях, Етюд в ла бемол мажор, опус 25, № 1, е най-любовният. В книгата на Николай, това е заглавието на главата, в която главният герой Константин тръгва да търси Ирина, момичето, в което е влюбен. От дълго време Ирина не идва на училище. Той отива у дома на първата си учителка, госпожа Вайзенберг, която го черпи чай. Той свири етюда в ла бемол мажор и напуска дома. След това се среща в Докторската градинка с дисидента чичо Илия, който му разказва как Газдов се е гаврил с него в лагера на о. Персин, а точно нея сутрин Илия е познал на пазара при църквата Свети Седмочисленици същия Газдов. Безмълвно, онзи му подал една от ябълките, които носел в торбичка. Простил си му?, възкликва Константин. “Не, не съм. Прошката е плод на справедливостта, [която] представлява върховна форма на арогантност [и] диктува, че постигането на възмездие в един присвоен ъгъл на битието оправдава разрушаването на космическото равновесие.”
В умален вид, тази глава съдържа историята, времето и атмосферата на романа “Вундеркинд”. Както и неговата философия. Константин е ученик от Музикалното училище през годината предшестваща падането на Берлинската стена, необикновено надарен пианист, влюбен в Ирина, гениална цигуларка, с която свирят дуо. Любовта им е обречена. От времето, от родителите и учителите, от самите им характери, от неистовостта, с която Константин гледа на света, заключен между Университета, Докторската градинка и улица “Оборище”. От нихилистичния гняв, който движи Константин! Дори от музиката, чиято красота и дълбочина единствено вдъхновяват юношата да вярва, че нещо има смисъл.
С една дума, история няма. Има стил, който не се корени в нищо от българската литература. Има учители, които контролират вместо да възпитават. И един характер, за който Николай казва: “… приликите между мен и Константин са силно преувеличени: първо, аз никога не успях да изсвиря терцовия етюд както подобава; второ, аз бях по-мързелив от него; трето, първият албум на Цепелин беше много по-фундаментален за мен от Апасионатата на Бетовен; четвърто, пиех много повече от Константин; и пето, но най-важно, за разлика от Константин, аз имах просветлени родители, които ме подкрепяха и в най-безумните ми начинания.” От които “най-безумното” е четиригодишното му отшелничество в Тибетски манастир, след което живее между Франция и САЩ и фактически става – за известно време – американски писател.
След завръщането му в България, Сиела издава “Вундеркинд” през 2014. По негово лично признание: “Писах Вундеркинд на английски, но след това прекарах доста време върху българския превод, добавяйки някои неща, които липсват в оригинала. Така че донякъде бълг. версия е по-пълна и аз си я харесвам. Текстът е твърде личен, вкоренен в онова време, и […] представя [м]оя вътрешен свят тогава такъв какъвто беше, без да крия чувства и мисли.”
Нямам причина да не вярвам на автора. Докато четях романа, бях постоянно превъзбуден: ту исках да го захвърля, ту не можех да го оставя. Но не за да видя какво ще стане. А за да вляза отново в резонанс с интензитета на словото и почти звуковото усещане за изсвирената от тези даровити деца музика. И за да се убеждавам отново и отново в тяхното девствено желание да надвият системата, представлявана от учителите, и в същото време смаян от самоунищожителния им нагон да се провалят, обсебени от алкохола и безпаметния секс на училищния таван.
В лично съобщение до Николай, докато четях, му написах: “Отдавна не бях чел книга толкова бързо (аз съм много бавен и претенциозен читател). В нея намерих четири пейзажа, страхотно описани, чудесно вплетени едни в други: София, музиката, комунизма и тийнеджърския секс. Моето усещане за времето, което описваш, е идентично с твоето – и като спомени, и като наратив. В тази книга има много гняв – гняв, който не те отстранява от сюжета, а и е странно, че съществува у теб след четирите години прекарани с будизма. Ще ми простиш, надявам се, че за мен много от страниците със соц реалиите ми бяха безинтересни. И въпреки че интензитета не се губи дори и при тях, ако би имал добър редактор, романът можеше да бъде по-кратък и стегнат. Соц-а някак си се натрапва като втори характер, с който Константин е в постоянно противоборство. Няма нито един добър човек около него – което е малко пресилено, колкото и да ми е ясно защо си избрал да бъде така. Впрочем, през ноември прочетох „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков. Намирам прилики: същия гняв, същата илюзорна свобода, оцеляване без визия за по-добро.”
Описвам впечатленията си по този интимен начин, за да внуша първото ниво на солидарност, родена от четенето – между автора и индивидуалния читател. Мъже от две поколения, само бегло познати и никога несрещали се, преживяват минало, което е общо за тях, понеже е било униформено, неталантливо и унищожително: младият, докато го пресъздава в романа си, възрастният, докато го преживява като текст. Различни светоусещания, но близък светоглед, белязан от безчувствената аморалност на авторитарната система, чиято единствена функция бе да запази себе си без оглед на свободата на хората. В сюрреалистичния край на романа Константин не тържествува, а е изумен. Цялото негово поведение до тогава, което би могло банално да бъде изтълкувано като бунт, е всъщност изумление. Изумление най-вече от това, че никой не се е интересувал от неговия талант и същевременно никой не го е санкционирал за юношеската наивност, с която се е хвърлял във всичко, което прилича на риск и съпротива, но се оказва само подчинение на реда в лудницата, преддверие към катакомбите, където той се озовава след смъртта на Ирина.
Барикада в София? Само младежка наивност може да си я представи. Константин върви сред разруха, подобна на кадри от филма “Сталкер”, но … “Градът съвсем не беше мъртъв. Встрани от врявата и пушека на барикадите обитателите на града се спотайваха в отрупаните си с книги и стари грамофонни плочи всекидневни, препрочитаха целия Достоевски, слушаха Бранденбургските концерти, отпиваха от студените си кафета и вдишваха безропотно от предвечния прах, прах, оставен от руснаци, немци и турци, довлечен от кръстоносци, от войските на Константин, завещан от тракийските богове; прах, изпаднал от Олимп и песъчливите брегове на Лета. Месианският рефрен по средата на до мажорното безветрие в дванайсетия етюд [...], като чаша вода, понесена в окото на могъщ циклон, кънтеше в главата ми със силата на юпитерови камбани, ми-ре-фа-ми… “
Солидарност с такъв текст са проявили неговите небългарски читатели. Прочутата Пати Смит казва: “Wunderkind is a gift for all the senses. Nikolai Grozni’s shimmering, visceral prose unfurls like music, as if a baby grand served as his infernal typewriter.”[1] Писателят Дину Менгесту пише: “Nikolai Grozni’s Wunderkind is an elegant, graceful novel that captures not only the power and beauty of music, but the stifling oppression of life in a totalitarian state.[2] Ню-Йорк Таймс през 2008 е публикувал рецензия за будисткия роман “Крака на костенурка” (Сиела, София 2012), но не намерих рецензия в западно издание за “Вундеркинд”. Въпреки, че “Вундеркинд” е по-добрият роман, западните оперативни критици не намират в неговия български сюжет достатъчно неща, които да им се струват интересни – какъвто интерес има към будизма, да речем – за техните читатели.
Личен резонанс с книгата е намерила Невена Митрополитска от Монреал в Goodreads: “Това е книга, която ме караше да съпреживявам – не просто да научавам как се чувства протагонистът, но да се почувствам като него. Което в този роман на моменти беше смазващо, но в други – възвисяващо. С превес на второто. Изключителна книга, препоръчвам я горещо.” Петя Хайнрих от Дюселдорф, пак в Goodreads, по много оригинален начин предполага, че Костантин е софийският Холдън Коулфийлд (по Селинджър) и заключава: “’Вундеркинд’ е добър български роман. Чудесен е! Най-сладко пропиленият слънчев уикенд на терасата с книга в ръка. По дяволите, обичам да чета романи, които засягат моя живот. „Вундеркинд“ ми е скъп и ми причинява болки в корема, защото в него разпознавам места, случки и герои. Нямам представa как би го прочел един днешен 16-годишен човек …”
Солидарност има на ниво читатели-автор, както и когато в англофонния свят се прояви интерес към книга, която идва от – и това е абсолютното клише, което не представлява трудност да бъде произнесено от никого – “бивша тоталитарна държава от социалистическия лагер.” Но този роман има аура. Има едно мета-ниво, което стои над действителността, която описва. Факт е, че в България тази книга не е получила нито известност, нито сериозно критическо тълкуване. Именно заради това мета-ниво, което я прави сериозно литературно явление! Необходимото звено за осъществяване на солидарност – резонанс – между автора и общността липсва. Дали от небрежност? Дали от мързел? Дали защото не е писал книгата си в България и не принадлежи на нито една от писателските клики?
Николай усеща това много добре. В единственото интервю с него, публикувано в “Дневник” (юни, 2017) той казва, между другото: “… имам чувството, че, като писател, има някаква дискриминация към мен. Аз не се боря, защото не се усещам като писател, който прави кариера, не ме интересуват такива аспекти. Но има някакво отношение. Един вид: ‘Е, да, това е Грозни, той пише за говорещи крави или за някакви индийски неща.’ Аз не проповядвам никаква религия, аз съм видял и преживял много и просто давам своята гледна точка.” За провинциалния дух, който доминира в България, той казва: “Имам чувството, че ние сме доста провинциално село в това отношение и всеки, който мисли малко по-различно от шопската салата и от поповете общо взето няма място в България. Когато преподавах магистърски курс по тибетски език и философия в Нов Български университет, една студентка каза, че не иска да пише есе, тъй като аз съм преподавал неща, които нямат нищо общо с България, а ние сме юдео-елинистична държава. И аз много се учудих, казах ѝ, че никой не я е карал насила.”
Тук аз се опитвам да видя и третото ниво на солидарност: дали “Вундеркинд” е в синхрон с цялата българска общност, чиято литература би трябвало по правило до отразява нейната история, национален характер и посоките на неговото развитие? От това, което прочетохте до тук, може сами да си направите извода. Ако трябва да употребя едно друго съвременно клише, “Вундеркинд” е извън българския мейнстрийм. Това констатира и Александър Кьосев. До същото заключение стигнах и аз, ровейки се в Интернет и българските медии. Самият Грозни го изразява по следния начин: “Мисля, че в българската литература има едни търсени патетизми – някакъв Вазов, Ботев, с удивителна, който да е истински български писател, по възможност православен. В което няма нищо лошо, ако това се харесва, но не съм част от това по никакъв начин.” И ако това е по-скоро очаквано от човек като него, то ето нещо, което ме изненада, а ще изненада и критиците на живота в днешна България: “Аз продължавам да виждам в София неща, които са тук още от онова време, което за мен е изключително ценно. За мен това прави София град, в който искам и обичам да живея. Живял съм на много места, но тук продължавам да виждам свобода и в отношението между хората, и въобще в живота. Това, че можеш да се разхождаш с бира в ръка из „Кристал“, а не да бъдеш ударен в гръб от полицай и арестуван за 24 часа, както ще бъде в Америка, ако тръгнеш с бира в ръка. Не казвам, че трябва да вървиш с бира в ръка, идеята е, че имаш тази опция. Хората, които са израснали тук, не го оценяват и взимам това като метафора за много неща.”
Ще завърша с това, че музикалността е всъщност най-малкото качество на “Вундеркинд”. Авторът е писал романа си със съзнанието, че ще бъде в дисонанс с представите ни, както за миналото, така и за настоящето, от чиято перспектива го възприемаме. Високите му нива са други. Геният и неразбирането му. Погубеният талант и тържеството на посредствеността. Съпротивата и конформизма. Свободата и подчинението. Безсмислеността на вдъхновението в блатото на безразличието. Смисълът на съществуването и елементарното удоволствие от четене, което е не по-дълбоко от кожата. Наивност и цинизъм!
Денят, в който “Вундеркинд” бъде прочетена сериозно от литературната критика, ще бъде една малка стъпка към резонанса, необходимия резонанс между литература и общност.
[1] „Вундеркинд е дар за сетивата. Искрящата, адреналинова проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш роялът му е служил като пъклена пишеща машина .“
[2] “Вундеркинд е елегантен, стилен роман, който улавя не само мощта и красотата на музиката, но и задушната опресия на живота в тоталитарната държава.”
Преди няколко дни романът „Вундеркинд“ буквално ме намери в книжарница „Сиела“ в София (където влязох да търся съвсем други книги). Познавам ранното творчество на Н. Гроздински от 2001 г. („Жития на безделници и пропаднали мистици“, „Някой омагьоса битието“, и не устоях. Бях чувала за романа, но ме грабна от първата страница. И аз, като Вас, се впуснах в търсене и попаднах на всички горепосочени текстове, интервюта, а ето и на Вашия блог. Съвсем случайно, но и защото са толкова оскъдни (на фона на безброй писания за други български автори). На прима виста направих паралел с Виктор Пасков („Германия, мръсна приказка“ и последния му роман „Аутопсия за една любов“, преиздаден 2018 г. от „Сиела“, който също случайно ме „намери“ миналата есен в първото си издание, чак в Холандия). На моменти изглежда, че има някакво влияние на Пасков върху Н. Грозни. Но Грозни наистина отива много по-напред, много по-надалеч в майсторството на образите, усещанията, и прави нещата толкова видими, пък и пише за София… А Пасков дълбае здраво в рокендрола и джаза ). Съгласна съм напълно, че музикалността не е най-важното качество на „Вундеркинд“. Тя е доста буквално „преведена“, че понякога изглежда като очебийна завеса, криеща по-дълбок замисъл. Като човек, поблъскал доста на пиано в младините си, мога да кажа, че разбирам за какво говори. Онази метафора с виното, чийто вкус познава единствено пианистът, а не слушателя. В един момент имаш нужда само от едно пиано, и никого наоколо. Пианото може да ти бъде напълно достатъчно, без храна, вода или сън. И това се обостря, в борбата с ежедневието, посредствеността… и е вид лудост, която остава.
Чудя се, какво следва от това. Каква е връзката между тези двама автори? Ясно е, че не са типични български автори. (Честно казано от типични български автори и вездесъщата тема за Македония, отдавна ми е писнало…) Не ми се ще заключението да е като това на Сашо Кьосев „Жалко!“, и всичко да приключи с неколцина запалени читатели. Имате ли идеи по този въпрос?
(По начало не дращя много по блогове, и не се имам за литературен, нито за музикален експерт, но съвпаденията са несъмнено интересни…)
И двамата са мъже с проблеми, хора недоволни от живота си, от себе си. Доколко средата е причина за това е трудно да се измери. Но импотентният им бунт – всеки в своите книги – е опит да се разграничат от абсолютно пасивната българска маса, която не знае що е бунт; знае само как да оцелее. Дали са типични български автори? Не мисля, че са, а и че това е въпрос, който е релевантен. Николай има смесена идентичност, но неразрешени проблеми с българското си минало. Виктор е мизантроп, с проблеми с жените. И се е опитал да се отдели, отстрани, да избяга от българското си битие. Но то е останало вътре в него, независимо къде се намира. Най-добрият портрет на Виктор е в книгата на Краси Дамянов „Дневникът на една пеперуда“.