Граници няма само за таланта
Господин Ангелов, закъснялото ни включване в културата на Европа се преживява според думите ви като „историческо проклятие“. То е и основание за редица травматични перипетии и контекст за проявите на българския дух и литература. В тази връзка ми се струва дълбоко етична тезата ви, че специфичните черти на „българското състояние“ трябва не само да бъдат изследвани, но и да бъдат гледани в очите и възпявани! Бихте ли представили за читателите ни своите аргументи?
Първото, което трябва да погледнем в очите – без да го възпяваме – е, че ние още не сме включени, нито сме се включили в културата на Европа. От една страна, сърцето на европейската култура е в период на трансформация на собствената си културна идентичност, и просто няма време и интерес за своята периферия. От друга страна, нашата домашна култура, в лицето на писателите и артистите, не проявява достатъчно самочувствие, нито разполага с достатъчно пари, за да предложи на европейците нещо, което ще ги заинтересува. Опитът на дълбоко некултурния Вежди Рашидов да пробута своите собствени творби – сами по себе си много добри – като еманация на българското чрез злополучната експозиция в Лувъра беше пародия на европеизиране, а не присъединяване към европейската култура.
Въпреки че съм и социолог, аз гледам на света като лекар: всяко социално явление, както всяка болест, се проявява в отделната личност. “Българското състояние”, което по моите наблюдения се преживява, осъзнато или не, от всяка личност в България, е: а) спонтанно недоверие към всичко, защото “всички лъжат”, “всички са маскари” и “руснаците ни управляват тайно” и б) несъгласие с другите, по който и да било въпрос, от това дали Америка или Русия ни мисли злото, до кой български роман заслужава еди-коя си награда. Литературата най-адекватно изразява и показва това състояние на отделната личност, което има дълбоки корени в историята ни. Затова най-силният ми аргумент, че трябва да си отворим очите за себе си без преструвки, недомлъвки и срамежливост – и да го направим чрез литературата си – са последните два романа на Милен Русков. Ето за подкрепа на това твърдение пасаж от “Чамкория”:
“Българите са царе на грешните решения … Винаги нещо че сбъркат, гаранция ви давам. Като има война, че влезнат в грешната страна. Като има избори, че изберат неправилния човек. Като требва да се направи нещо по един от два начина, че изберат неверния начин. Даже си мислим, че ако им сложиш пред очите две кила домати, едните хубави и лъскави, а другите лоши и мърляви, че изберат мърлявите, понеже че си кажат, че ония лъскавите не може да са толкова хубави и най-вероятно има тука некаква шашма. Българите са много прости хора, госпожице, вервайте ми … Но най-лошото е, че глупостта им идва от много хитруване.“
Това го казва един българин, който е хем симпатичен, хем морално осъдим, хем достатъчно умен. За мен няма съмнение, че чрез Гичо и бай Славе Русков ни се надсмива на няколко нива: на буквално четящите за това, че се дразнят от езика и остават слепи за истините, които с този сочен жаргон изказват неговите герои за самите тях; на патриотите, че, докато не се осмисли и преработи, историята ни ще ни преследва с непризнатите и поради това непреодоляни физически и морални престъпления – и в Гичо от “Възвишение”, и в Славе от “Чамкория” се разпознава днешният, живеещ уж в 21 век българин; най-сетне, Милен ни подлага на това морално изпитание с насмешка, без да го оценява, осъжда или категоризира. Обаче от устата на Гичо и Славе излиза неопровержима, безмилостна художествена истина, сякаш казана между другото, на шега. Авторът възпява злочестата истина за този народ, който иначе не иска да я погледне в очите.
Аз не виждам друг начин за излизане от кризата на демокрацията в България (от бедността и корупцията, от хаоса и недоверието, от лицемерието) освен да признаем на себе си кои сме, какви сме, колко сме морално изостанали и, особено важно, защо сме стигнали до тук в този си вид. Признанието може да започне от хората на перото, които гледат на литературата като инструмент за национално себеосъзнаване, а не като средство да се обогатят или да получат награди. Такива писатели има. Остава да ги разпознаем и се вслушаме в онова, което ни казват.
Другата реалност, която трябва да погледнем в очите, е липсата на хомогенна история. Няма – или не се познават от българите – писмени документи за времето, през което сме били част от Отоманската имерия и как и защо сме се освободили, съответно, не е създадено уважение към историческата истина. Още по-лошо, комунистическата идеология изискваше преправяне на историята. Така днешните българи се люшкат между носталгията по соца и празното място в учебниците по история, което би трябвало да съдържа истината, от която или да се уплашим, или да придобием самочувствие.
Особено интерес будят размишленията ви за българския език и литература. На този език, на който се говори от не повече от 10-15 милиона души по света, само половината от които са в България, „се дължи както провинциализирането на България, така и спецификата на българския национален характер “. Българската национална литература, казвате още, „не е позната – като целокупен културен канон – нито на света, нито на самите българи от 21 век“. Какви са тогава шансовете ни да бъдем носители на европейски награди, не смея да кажа на Нобеловата награда…
Аз съм безразличен към наградите и не смятам, че те отразяват реалната йерархия на литературните стойности. Дори в Нобеловата награда, особено през последните десетилетия, има конюнктурни елементи. От писателите се очаква да бъдат политически активни личности, но книгите им нямат нищо общо с политиката, която е винаги временно упражняване на власт.
Но наградите си съществуват. Въпросът е да гледаме на тях с критично съзнание. Дълго време мислех, че преводите са мерило за интерес към националната ни литература. И, понеже при избора на книга за превеждане не става дума за съпоставяне с писатели от други национални литератури, както е при наградите, те отразяват значимостта на писателя за родната му култура. Но в момента най-превежданият в Европа български автор е Георги Господинов, който обаче не е нито типичен, нито най-добрият представител на националната ни литература. Поради преводите, той получи и престижни европейски награди, но това е лично признание, а не признание за българската литература, която си остава непозната на Европа и света, по много и много сложни причини.
Аз негодувам срещу неотслабващия ентусиазъм български писател да бъде оценяван от българските читатели и критици според количеството езици, на които е превеждан. Това има някакво значение за самочувствието на писателя, но никакво за състоянието на българската литература. А последното отразява състоянието на нацията. От друга страна да, само чрез преводи литературата на рядък език като нашия може да бъде опозната от света. Затова преводите са билет за пътуване към света, но този свят ще ни оценява с критерии съвсем различни от онези, с които се оценяваме ние. Защото, дори и един писател да успее да си купи такъв билет, следва да се качи на влака на световния литературен пазар и да бъде оценяван от критици, възпитани в друга култура и в друг литературен канон. Екзотиката вече не води до награда в Берлин или Токио, още по-малко до внманието на журито в Стокхолм. Нямам доказателства, но интуицията ми подсказва, че само когато български писател преодолее инерцията на екзотичното и покаже в романите си дълбоко националното – а то е да гледа право в очите безутешната история на този народ – те ще бъдат забелязани и от преводачите, и от пазара. А това дава шансове да бъдат забелязани и от големите литературни журита по света. Причината за това, струва ми се, е проста: всяка нация е преживявала и преживява морални сътресения, които са мярка за универсалните стойности в литературите.
Има и друго. Ние самите нямаме свой литературен канон. А това означава, че, дори и ако държавата или частни спонсори решат да предложат книги за превод, те няма да представят най-характерното и най-силното, защото няма съгласие за йерархията на стойностите. Чудесната преводачка Анджела Родел, която живее в България, и е дала най-много за превода на български автори на английски, по свой собствен вкус е предложила “Хайка за вълци” от Ивайло Петров на американско издателство и романът предстои да излезе от малкото издателство “Архипелаго” след почти пет-годишно чакане. Питам се колко души от т. нар. литературно съсловие в България смятат Ивайло Петров за част от българския литературен канон и колцина са чували, че предстои да бъде издаден в Америка. И най-сетне, колко млади хора са чували за неговите книги.
Описвате Иван Вазов като първият голям национален писател, който създава литература на българско национално самочувствие, а Под игото и Епопея на забравените е съвсем нормално да са изучавани в училищата и поставяни на пиедестал. Не смятате ли обаче, че тъкмо литературата на Иван Вазов поставя българската идентичност през 21 век в пашкул, зареден с митове и предразсъдъци – черти, крайно зловредни за младите поколения?
В никакъв случай. Вазов е фундаментът, който е в основата на нашата литературна сграда. Той е канонизиран! Значението на неговото творчество няма как да се преувеличи, нито може да бъде забравено. Ако стане, това ще означава още едно зачеркване на миналото. А без минало няма настояще. Българската идентичност започва от него и от Захарий Стоянов – който, впрочем, е напълно забравен, освен от хората, занимаващи се специално с литература. Около тях са и другите големи имена, които, по типично български начин, са си завиждали и не са се обичали и са се карали за първенство, но всеки от тях е създал нещо на онзи български език, залегнал в основата на езиковото ни самочувствие.
Приемствеността в историята и приемствеността в литературата вървят ръка за ръка. В нашата история няма приемственост, в литературата – също. Чувала ли сте български писател да се е учил от български писател? Поне никой не го е казвал. А дори от Вазов може да се учим на писателско майсторство. За тези неща няма давност, те не се демодират. Демодира се съдържанието, ако си въобразяваме, че всичко започва от нас. Тъкмо това е голямата българска болест: че естественото развитие и на историята, и на литературата е било прекъсвано и се е създало впечатлението, че трябва да се започва отново. Няколко пъти.
Но магията на голямата литература, според мен, е в това, че тя може да замести отсъствието на исторически документи. Вазов може да изглежда патетичен днес, но той, като голям писател, е описал истината за периода преди и след Освобождението. Захарий Стоянов е записал същата тази истина с удивителна добросъвестност и самоизличаване. И ето, това е думата за гения: самоизличаване. Внезапно в днешно време се появяват два романа, които сякаш са писани по времето на Вазов и по времето на Йовков и Елин Пелин. Авторът им се е самоизличил от тях и е оставил хората от съответното време да говорят на онзи език, на който те са говорили. Нима това не е запълване на огромната празнина оставена след Вазов по отношение на себеосъзнаването на българската идентичност? Парадоксът тук е, че става дума за новаторство, което сякаш идва от тъмнината на миналото. Но ни показва такива каквито сме и днес!
Аз принадлежа към онези, които изучаваха в Софийския университет по времето на комунизма съвременна българска литература. Оценката ви обаче за писателите Емилиян Станев, Николай Хайтов, Павел Вежинов, не по-различно от писателите в целия т. нар. социалистически блок, е, че те са „реагирали на режима според личните си качества, но не водеха нацията към себесъзнание“. Това е изключително обобщение! Какво ще рече „себесъзнание на нацията“?
Всички знаем, че французите са изключителни кулинари и че от времето на Френската революция, конституцията им е подчинена на принципа свобода, равенство, братство. Всички знаем, че германците са дълбоки философи и че причиниха Холокоста и след това преработиха историята си. Аз живях първо в Канада и усетих, че канадците се себесъзнават като носителите на социални ценности и на хуманитарна мисия, в съседство с индивидуализма на своя гигантски съсед. Американците имат себесъзнание за своята “изключителност”, а също и че са фар на демокрацията и пазители на световния ред. Всички тези народи имат съзнание за своята идентичност, която се е създавала в течение на тяхната история. Те помнят своето неподправено минало и пазят историческите си паметници.
Въпрос пред всеки българин е да установи – а на писателите да му помогнат с отговорите – каква е българската идентичност, която го характеризира по уникален начин, т. е., която не просто различава българите от другите нации, но и показва неоспоримо какъв е техният принос за развитието на света. Това е доброкачествен национализъм. А национализмът е условие за съществуването на глобален свят.
Живеете в чужбина, пишете в чужбина. Не случайно цитирате философията на Капка Касабова „аз съм автор без граници“. Смятате, че идентична е и философията на Илия Троянов. Вероятно и за вас това е валидно… Това ли е бъдещето на онзи млад българин, който иска да пише световни романи в Ню Йорк, Париж или Сидни?
Много интересен и труден въпрос. Какво е “чужбина”? Аз вече нямам право да употребя това понятие, защото, когато става дума за географията, в Англия чужбина за мен стана Америка, а в Испания – чужбина постепенно се оказват и Канада, и Америка, да не кажа България. Светът е мой и в този смисъл моята идентичност се нуждае от реорганизация. Но аз пиша на български език. За българските читатели. Пиша не в чужбина, защото не пиша за читателите “в чужбина”, а пиша за българските читатели ОТ чужбина. Нека приемем, че става дума единствено за гледна точка.
Но във важния смисъл на принадлежност, България е в мен и с мен, тя не е чужбина и няма как да бъде, аз й принадлежа и тя ми принадлежи.
Какво е “световен роман”? Моето определение е, че това е национален роман, който показва а) неща, които са универсални за човешкото състояние (“Мадам Бовари”) и б) написан е толкова добре, че е приет навсякъде като проява на литературния гений (“Сто години самота”). Разменете местата на примерите от “а” и “б” и ще се получи същото.
Илия Троянов е немски писател, който понякога пише на български теми. Капка Касабова е вече английска писателка, а Мирослав Пенков – американски, защото и двамата пишат на английски език. Набоков дълго време след емиграцията си е бил руски писател, докато е започнал да пише на английски за американската публика. В днешно време Елена Феранте пише на италиански в Италия, но неаполитанската й тема придоби световно звучене, особено за жените. Карл Уве Кньойсгор пише на норвежки, но е толкова новаторски като стил и съдържание, че шесттомният му автобиографичен роман стана световно известен.
Писателят определя езика и съдържанието. Но и с двете трябва да борави като родни. Обърнете внимание на думата “родни”. Това е нещото, което завинаги ни идентифицира, завинаги е най-дълбоката част от нас. Познаваме го, както се казва, до болка, и само за него можем да пишем като експерти. Дали книгите, написани от такъв писател, ще станат световни, не зависи от него. Не се определя и от националността, която претендира да го притежава, нито от неговата себеидентичност.
Мисля, че посланието ми е ясно. Граници няма само за таланта. А талантът е винаги свързан с родното. Това може да изглежда като парадокс, но голямото изкуство е парадоксално.
