“Изборът на Доналд Тръмп за президент [щe бъде] сигнал, че либералната 

демокрация отива 

в музея или, в случая по-точно, в старчески дом.

Историята ще се завърти на обратно и никак няма

да се изненадам, ако Тръмп и Путин започнат

да се целуват уста в уста като Брежнев и Хонекер.

България пък ще се превърне в село без кучета, защото

последната задръжка пред местния патриотарски

авторитаризъм – либералният Запад – ще е отпаднала.”

Предвиждане на Георги Лозанов един месец преди 8 ноември, 2016

Ленард Коен умря на 7 ноември, 2016, един ден преди Доналд Тръмп да бъде избран за президент на САЩ, и не можа да види осъществени своите мрачни пророчества, като например: “Всички знаем, че войната свърши/Всички знаем, че добрите загубиха/Всички знаем, че победата беше уговорена/Бедните остават бедни, богатите – богати/Така си върви то/И всички си го знаем.” Символиката е твърде красноречива, за да я подминем: бардът на човешките слабости си отиде от света преди деня, в който човек, изтъкан от слабости, бе издигнат с народния глас до най-високия кабинет в света. Избран бил, казват, от слабите на деня, идентифициращи себе си като забравени, отхвърлени, обезправени, незачетени, работническа класа, онеправдани бели мъже и жени. Избран бил, защото не бил от политическата върхушка и не бил подкрепян от либералните елити. Хората, казват, искали промяна, защото били отвратени от разсипания от скандали Вашингтон.

Аз гласувах за Хилари (а в българските избори за Трайков). И сега се опитвам да разбера не защо тя не спечели, а как да се държим през предстоящите четири години на Тръмп, за да спечелят нашите кандидати. Мисля, че анализът ми ще се отнася и до това как българските културни елити, недоволни от избирането на ген. Радев за президент, биха могли да се преустроят, за да имат сериозни шансове за окончателен проевропейски завой на България след края на неговия мандат. Колкото и да са различни, двата избора си приличат по това, че, подобно на американските либерали, и българските интелигенти самонадеяно смятахме, че щом нашият модел за управление и нашият кандидат са “правилните”, те няма как да не спечелят. Но кое е правилното?

Стотици умни глави изписват потоци от електрони, за да обяснят провала на Демократическата партия – провал не толкова личен на Хилари Клинтън, колкото партиен. Единодушие няма. Но няма да сгрешим, ако дефинираме недоволството на слабите и незачетените като бунт срещу модела на демокрация, проповядван от силните (разбирай: привилегированите либерални елити) – който модел погрешно се отъждествява с либералната демокрация. Ще припомня, че либерална (западна) е представителната демокрация, която оперира на принципа на либерализма, т. е., на зачитане на правата и свободите на индивида, които са въплътени в законите на държавата. Тълкуването, което либералните елити дават на тази демокрация, е, че тя е добра само когато управлението е в техни ръце. Но това е илюзия, която поражда два катастрофични сценария: всичко е добре, когато Ние продължаваме да управляваме и всичко пропада, когато Другите ни изместят от управлението.

Дълбокият смисъл на представителната демокрация от либерален тип се изчерпва с израза “the people have spoken (народът си каза думата)”. А народът мени предпочитанията си – или по-скоро недоволствата си. През 2016 думата на народа – на неговото недоволство – се оказа Тръмп. Преди един век едно друго народно недоволство бе използвано от руската интелигенция, за да осъществи по въоръжен начин Октомврийската революция, която отне властта от привилегированите. Слабите стават силни, когато превишат някаква критична маса; евфемизмът за това е “стават движение”. Но движението все още не е управление. Когато започна да управлява в Москва през 1917, то се обяви за диктатура. И се провали.

Днешното недоволство е пак класово, но се проявява по правилата на демокрацията. Настъпилото след изборите либерално неудовлетворение е от това, че народното недоволство използва модела, който го дразни, защото дава привилегии на либералните елити (както да диктуват правилата, така и да водят своят стил на живот), за да свали от власт тези елити. Но понеже народът няма водеща идеология, той делегира властта на онзи, който го спечели с демагогия. Следвайки аналогията, можем ли да съдействаме за провал на демагогията?

Някои се утешават с факта, че Хилари спечели народния вот с около милион гласове. Но масата от недоволни е реална и с нея трябва да се съобразим. Печелившата стратегия е, вместо да продължим да ги игнорираме или презираме, да ги разберем и приобщим, отхвърляйки демагогското обещание “аз ще бъда президент на всички американци и ще обединя нацията”. Нацията ще продължи да бъде разделена на необразована средна и долна класа и образовани елити.

Така че изводите от последните избори в САЩ, които трябва да ни ръководят през предстоящите четири години, са: а) американските институции никога няма да позволят дори краен в реториката си човек като Тръмп или неговия стратег Банон да променят сърцевината на нейния тип демокрация. Ще се променят политиките – икономическа,  външна и социална – но гражданска война, диктатура или фашизъм са невъзможни; б) либералните елити трябва да се събудим за реалното съществуване на движението на недоволните, което видя в Тръмп своя лидер, но не и своя идеолог; в) либералните елити трябва да се научим да преживяваме загубата трезво и, вместо да хленчим и си търсим взаимно вината, да извлечем от нея най-полезното; в случая – да идентифицираме с помощта на съвременната социология лостовете, които биха ни превърнали в желани лидери не само за тези, които споделят нашите ценности, но и за онези, които през 21 век се изживяват като отхвърлени и онеправдани. В крайна сметка това би означавало и да излъчим лидер, който ще е подкрепян от мнозинството. Лостовете са много, но тук имам място да спомена само три, които, въпреки че ги владеем, не успяхме да употребим ефективно: а) демографските промени на гласоподавателите  и кое влияе на техните нагласи, б) технологиите, най-вече тези, които овластиха социалните медии и в) феминизма.

Синтезирайки портрета на гласоподалите за Тръмп (Тръмпистите), си спомних, че вече съм чел за тях, но тогава не съм им обърнал достатъчно внимание. Те са социалният фон, на който героите-либерали от романа на Джонатан Франзен “Свобода”, израсли в Средния Запад, преживяват своите драми поради разклатени ценности и съседи, които днес виждаме като типични Тръмписти. Вътре в семейство Бърглунд израства син, който е републиканец, а опитите на Пати Бърглунд да мобилизира съседите си за екологични каузи само я довеждат до екзистенциално отчаяние. Съседите описват семейство Бърглунд точно както днес Тръмпистите описват поддръжниците на Хилари: “… абе винаги нещо не е точно както трябва с Бърглундови. Те са от типа супер-виновни либерали, които имат нужда да простят на всекиго, за да може и на тях да бъде простено заради това, че имат добър късмет в живота; липсва им  смелост да живеят с привилегиите си.” Големият писател вижда демографските размествания на пластовете и междучовешките конфликти много по-рано от журналистите, коментаторите, агенциите за проучване на общественото мнение и социолозите.

Но има и нещо друго, което ние, либералите пропускаме. Днес телевизиите ни показват всеки ден лицата на политиците, които аспирират да ни управляват. Оказва се, че хората или не умеят да четат лицата и езика на тялото, или приемат за поносими онези лица, които приличат на техните. Лицето на Хилари не съвпада в никакъв случай с прозвището, което Тръпм й наложи, “Хилари мошеничката”; обратно, тя изглежда приятна, добронамерена, с интелигентни, откровено отворени очи и лице на емоционално интелигентен човек, с чаровна усмивка. Един добър човек. Лицето на Тръмп е лице на мошеник, който крие истината за себе си; лице на мъж несигурен в себе си, освен когато го хвалят; арогантен, високомерен, нападателен, малките присвити очички говорят за пресметливост, нищо в него не издава емпатия или емоционална адекватност. Един зъл, агресивен, отмъстителен човек. Но думите като че ли имат по-голяма сила в масовото съзнание от излъчването на лицето и тялото.

Слепи да видят характера му зад езика на тялото, Тръмпистите резонираха на неговите расистки, ксенофобски и женомразни думи, водени – искрено или лицемерно – от лозунга за промяна и заблудени от леснотата, с която социалните медии превръщат лъжата в истина, приета на доверие. От една страна, традиционните медии го легитимираха чрез т. нар. балансирано представяне – колкото място и време се отделя за Хилари, толкова и за него – но всъщност, като ТВ-звезда и феномен, невиждан до този момент, той присъстваше повече и навсякъде. Фейсбук пък стана трибуна за очернянето на Хилари: хората без критично мислене и слабо интересуващи се от истината, обменяха съзнателно манипулирани лъжи и митове за нейните “престъпления” и лековерните ги приемаха за истини. Без филтъра на авторитетните класически информационни агенции или вестници, всяко твърдение в социалните медии получава еднаква тежест за онези, които нямат критичен ум да различат възможното от невероятното. Ето как, без да иска, технологическият прогрес даде в ръцете на необразованите маси ефикасен инструмент за потискане на социалния прогрес чрез наглед невинно пропагандиране на лъжи и реакционни представи за света. Създаден в най-престижното учебно заведение, Харвард, за да улесни общуването между младите хора, стремящи се към знание, десет години по-късно Фейсбук се оказа електронна реплика на демократичната система, но само в нейния хаотичен сегмент, където свободата на словото съществува без корекцията на институциите и политическото управление. БиБиСи, БИТ и СиЕнЕн съжителстват и се конкурират на компютърния екран с всякакви самозвани идеолози, информатори и интерпретатори на събитията. Днес Фейсбук е трибуна за всеки простак, която успешно катализира движението на Тръмпистите, рекрутира борци за радикален ислям, и принизи изкуствата до чалгаджийството. Задача на технологическите елити, следователно, е да намерят начини да изземат обратно социалните медии от неграмотните като ги превърнат в авторитетен инструмент за образоване и обмен на вярна информация. Дали е възможно?

Хилари Клинтън щеше да бъде не просто първият президент-жена, но и президент, в чиито политики женското равноправие щеше да заема сериозно място. Доналд Тръмп ще бъде президент, който ще позволи (а вероятно, с избора си на шеф на кабинета си, съветници и членове на висшата администрация, и ще ги протежира) мъжкият шовинизъм и женомразието да продължат да доминират социалната тъкан на Америка. Като освободително движение, феминизмът е постигнал много за изравняването на социалния статус на жените; САЩ са най-напредналата страна в това отношение. Но става дума за дълга, в течение на поколения борба за промяна на обществените нагласи спрямо жените. В точката, до която светът е стигнал днес, на всеки образован човек е ясно, че формулата за постигане на мир, основан на стабилен световен ред, както и за повишаване благоденствието на страните от третия свят, включва образование на жените, което ще ги превърне от собственост и сексуална плячка на мъжете – нещо, което Тръмп изповядва като норма – в равни на мъжете кандидати за управление на обществото на всички равнища. Изборът на Тръмп, за когото гласуваха и голям процент жени-републиканки, е победа на женомразието, която, поне за четири години, ще изтласка тази формула на заден план. Задача на либералните елити е да протектират жените, да ги образоват и привличат към политиката, и да разчитат на тях за съпротива срещу ретроградните социални политики, които Тръмп ще въведе, ако се съди по предизборната му реторика.

Най-важно, струва ми се, е да си дадем сметка, че горните и много други осъзнавания и изводи за променената демография и класова структура на Америка – а също и, че подобни промени се извършват и в страните-членки на Европейския съюз – нямаше да се случат, ако Хилари бе спечелила необходимите й неголям брой гласове в точно определени щати и бяхме вече на път да забравим за Тръмп. Спечелилият не си дава сметка за недостатъците си. Загубилият ги осъзнава, ако направи честна равносметка на загубата. Загубата през 2016 трябва да ни върне смелостта да живеем със своите привилегии, най-голямата от които е, че сме образовани и изповядваме ценности, които са универсални и, превърнати в прогресивна политика, могат да осигурят благоденствие и на духовно нищите. Феминизмът и управлението на технологиите, които са в наши ръце, могат да бъдат силно противодействие на демагогията, която подмамва хората, чието духовно битие ги е превърнало в пролетариата на 21 век.

Дълбоко в себе си, българските културни елити изповядваме същите ценности и бихме искали да употребим демокрацията, за да наложим прогресивно управление. Две неща пречат: в България още няма либерална демокрация и страната е открита за външни влияния. Очевидно е, че Тръмп и Путин няма да се целуват уста в уста, но има опасност Радев и Путин да го направят, докато Бойко се държи настрана като срамежлива девойка. Но тъй като либералната демокрация остава единствената алтернатива България да заприлича на Западна Европа, опитът на американските елити и правилата, по които работят те, могат да бъдат отправна точка за: а) постепенно създаване на либерална демокрация, при местните балкански особености, но с върховенство на закона; и б) политическо окултуряване на населението, което няма никакви стандарти за политическо поведение.

Дали елитите го искат и дали могат да го направят възможно? Отрицателните отговори биха означавали държава под руски диктат. Колкото и българският и руският народ да са сродни по душа, просперитетът на малка България и защитата й от този диктат са гарантирани единствено от системата на либералната демокрация.

Публикувана в Култура, бр. 42/16 декември, 2016