Човекът, който не намери баща си
Нямам спомен за утробата на майка си, но тя ми е казвала, че помни как съм бил в нея. Значи дъщерите имат шанс да подновят в паметта си пъпната връзка с майките си, ако износят свои деца. Ние, синовете, трябва да започнем връзката от нула – от топлината и мекотата на майчината кожа; от нейния успокоителен глас, който сме чували още преди да се родим. Малцина обаче я започват, още по-малко са онези, които я осъществяват.
Ето защо смятам за най-трагичен момент от своя живот мигът, за който нямам спомен: когато акушерката е срязала пъпната връв с майка ми. В този миг съм бил оставен завинаги сам на себе си. В този миг не съм знаел, че имам и баща. Още по-страшно: не съм знаел, че трябва да намеря баща си. Без значение дали баща ми ни е изоставил с майка ми или живее в същата къща.
Всички учебници по психология твърдят, че психиката на сина се оформя здрава, когато в този период на невинно лежане по гръб над него се надвесват две глави. Бебето – бъдещият мъж – чува два гласа: единият, който помни, и другият, който го озадачава с дълбочината и тембъра си. С този глас, непознатия, то ще трябва да се свърже: с другия то е било свързано.
Аз не помня нито двете глави, нито двата гласа. Не че нямах баща. И сигурно са се надвесвали над мен. Моите родители живяха заедно, докато всеки от тях си отиде от света. Живяха сдружени, без драми, бяха за пример, не помня да са повишавали глас един на друг, не помня затръшване на врати, нито сълзи, нито завръщане от раздяла и болезнено примирие – никакви прояви на насилие. Но и никакъв намек, че са били влюбени и са имали сексуален живот!
Онова, което помня, е тяхното отсъствие. Въпреки което споменът за детството ми във Варна е изцяло слънчев. Заради баба ми. Тя се грижеше за баща си, моя наближаващ 90-те си години прадядо, през същите години, през които се грижеше за мен: от първите месеци на моя живот докато станах първи клас. Баба нямаше син. Бабината обич беше първата женска любов, която получих – най-всеотдайната от всички, които изпитах през живота си – и която не загубих, докато тя беше жива. Баба ме е обичала – това осъзнах впоследствие – толкова силно, самоотвержено и несексуално, колкото е обичала баща си. Понякога мисля, че и след смъртта си тя (нейният образ в мен) продължава да ме обича.
Когато на четири години си счупих глезена, баба ме заведе на часа на частен рентгенолог, който ми сложи шина. Родителите ми пристигнаха чак на другия ден от Свищов, където баща ми работеше, а майка ми все още учеше за държавните си изпити по медицина. Баба ми шиеше панталонки, баба ми купуваше кремвирши и еклери, баба ме вземаше със себе си на лозе да берем череши, баба ме водеше с влака през зимната ваканция да видя родителите си, баба ме научи да чета и пиша още на три години и половина. Баба прие всички момичета, които водех у дома, баба благослови всеки от моите три брака.
Мъжът, когото аз като невръстно дете виждах у дома, беше моя прадядо, дядото на майка ми. Той ми се виждаше непристъпен и красив, защото беше висок и приказваше рядко. И ако трябва да говорим за мъжки модел, той ми стана модел не с физическия си вид, а с това, че баба го обичаше толкова, колкото и мен. По някакви непознати на психологията механизми баба ми внуши идеята за идеална любов: без ревност, без очакване на възнаграждение. Любовта-даване. Но аз бях получателят. И моят мъжки модел беше получател. Това затвърди у мен самочувствието, че съм мъж и то мъж, който, независимо от заслугите си, получава любов по право. И когато за първи път се озърнах около себе си да я получа от другите, изпитах неподозирано разочарование.
Тогава вече баща ми и майка ми се бяха прибрали във Варна и живееха в бабината къща. Дойде момента, когато зависех от баща си и трябваше да очаквам всичко да дойде от него, включително и любовта. Ужасът е, че нищо не получих. Баща ми не остави в мен спомен за любов. Но той и не предизвика у мен любов, още по-малко – уважение. Физически той беше дребен и непривлекателен човек, а с годините разви коремче и се изгърби. Но това не би имало никакво значение, ако зад невзрачната му външност се криеше пламенен дух. Баща ми беше възможно най-скучният човек, с когото съм общувал. Трудно ми е да кажа дали беше добър човек, предимно заради това, че в живота му не се случи нищо, което да го изправи пред избора между добро и зло. Той отбягваше конфликтите, колебаеше се да взема решения, пазеше се от рискове. Беше човек, който не проявява любопитство към нищо.
Баща ми не ме научи как да бъда негов син. Биеше ме за непослушание. И нито един жест на приятелство!
Бях се научил да пиша на пишеща машина още на девет години и от тогава докато завърших гимназия, баща ми ме караше да печатам учебниците по икономика, които публикуваше. Пишеше ги на ръка и след това сядахме заедно и той ми диктуваше. Изпитвах едновременно гордост, че му помагам и отвращение, че си губя времето без да получавам благодарност. Той не разговаряше с мен – по никакви въпроси, освен да ме кара да уча и да получавам добри бележки.
Моят извод е, че баща ми беше безразличен към мен.
Помня, че веднъж плаках за него. Лятото преди шести клас бяхме на лятна почивка в Копривщица и му изпратиха телеграма, че майка му е починала. Той тръгна сам за нейното погребение – и досега го виждам как се отдалечава по калдъръма, а в гърлото ми се събират сълзи. Струваше ми се, че ме оставя сам. Това не означава ли, че дотогава все още съм таял надежда, че ще го намеря? Но той не разбра, че съм изпитал чувство към него. Или му беше все едно.
Веднъж той се жертва за мен. Бях в отпуск от казармата и през нощта блъснах една каруца с колата. Нямаше пострадали, само материални щети. Баща ми каза на катаджиите, че той е бил на волана. Но то беше не от любов към мен, а за да не провали бъдещето ми, което той си представяше по своя селски начин като завършване на висше образование и партийно членство. Той всъщност го провали това бъдеще, защото ме накара насила да запиша инженерство. Аз се отказах след първия семестър и това предизвика първия разрив между него и мен. Вторият и окончателен разрив дойде, когато не се подчиних да вляза в неговата партия.
В своята юношеска неспособност да виждам нюанси, не можех да допусна, че той може би ме обича по свой начин, но не умее да го изрази. Оттук нататък вече беше късно. В мен завинаги се запечата образа на липсващия баща. Останах в живота със спомена, че не съм намерил баща си. Че съм нямал баща!
Междувременно аз самият бях станал баща. И ми предстоеше да стана още няколко пъти.
Бащинството стана голямото изпитание на живота ми. Понеже не бях изпитал гордостта да бъда син, трябваше да се уча на бащинство в движение. Като учител, който се явява в час без да си знае урока. Кой губи от това повече – учениците или учителя?
В началото не си задавах този въпрос; интересувах се само от учителя. Но не мислех, че правя грешки, а и нямаше кой да ми ги посочи. Баба ми беше винаги край мен с любовта си, а майка ми заобича внучките си повече от мен, сякаш за да се оневини за това, че не беше отгледала сина си. Въобразявах си, че всичко ми е позволено.
Докато имах само дъщери, нещата някакси изглеждаха правилно. Гладката повърхност на моето бащинство започна да се набръчква, когато ми се роди син. Моят ролеви модел на мъж, който работеше идеално за момичетата, внезапно се напука и аз не знаех как да го възстановя. Никой не беше ме подготвил за ролята на мъжки баща. И понеже не бях изпитал синовното възхищение, че баща ми е най-силният, най-добрият, най-големият – а то включва и усещането, че той се гордее с мен и ме подготвя да наследя неговите ценности – не можах навреме да си представя, че синът ми ще очаква от мен същото, което аз очаквах от баща си, когато започнах да възмъжавам. Смятах за достатъчно, че го обичам безусловно; любовта и моят неоспорим авторитет, въобразявах си, щяха да закрепят завинаги нашата природна връзка.
Оказа се, че неговото възхищение, което у момичетата идваше спонтанно, трябва да спечеля с действия. Успях ли? Едва ли. Има неща, които трябва да се случат в точно определено време от живота – пропуснеш ли го, невъзможно е да ги наваксаш.
Моят син беше седем-годишен, когато се разведох с майка му. Тя го взе при себе си и яростно му пречеше да се вижда с мен. Виждайки болката, която му причинявам с появата си на нашите срещи, взех решението да не го търся. Тогава бях сигурен, че, когато израсне и се освободи от влиянието на майка си, той сам ще ме намери по силата на някакъв природен закон, който очевидно е съществувал само в моето въображение.
Животът ни срещна след десет години. Но не ни събра веднага. Аз бях се превърнал за него в отсъстващ баща.
Не губех обаче надежда. Трябваше да чакам още четири години преди да имам възможност да го потърся и да сложа начало на нашата несъществуваща връзка. Аз имах нужда от него. Искрено вярвах, че, дори след толкова годишна раздяла, синът ми и аз можем да станем приятели, но с близост каквато не може да се постигне в другите мъжки приятелства. А всъщност съм имал нужда, разбрах впоследствие, да докажа себе си като баща. Нещо повече: да се науча да бъда баща. Търсил съм го, за да го присъединя към себе си, ала не само ръководен от грижа за неговото добро – което вече малко зависеше от мен – а в същата степен, може би и повече, за да изкупя вината, която изпитвах, че съм се отказал да го виждам.
Моето заблуждение бе, че кръвта е по-силна от общуването. Въпросът, който тогава не си зададох, бе дали той има нужда от мен. И, разбира се, тогава пред очите ми се разтвори огромната пропаст, която ни разделяше. Тази пропаст беше майка му и нейното влияние върху него в мое отсъствие, за чиято трайна сила не си давах сметка, докато той не ми го показа – в някои случаи безцеремонно. Той и аз имахме противоположни оценки и мнения за майка му: за него тя беше светица, за мен – бивша съпруга. За него тя беше най-висша ценност, мама; за мен – грешка от моето минало, която не исках да повторя.
Човешките драми не винаги са съсредоточени в един миг на трагично проглеждане, както е в театъра. В живота катарзисът по-често идва с годините, на малки глътки. В живота, убедил съм се, катарзисът се получава рядко, само в случаите, когато синът и бащата работят без прекъсване да примирят своите различия, да снишат егото си и да утъпчат пътеки между душите си. Правилата на занаята в театъра и литературата изискват да има събитие, което да сгъсти напрежението в един момент на развръзка: по-често трагична – раздяла или смърт, които ни карат да се замислим над човешкото състояние и силите, които го владеят; но понякога, макар и рядко, щастлива – събиране, мир, покаяние, които ни показват, че човешкият дух може да надделее въпреки трагичното начало, заложено в него.
Моето момче и аз работим за своята връзка вече 15 години. Отначало моторът бях аз. На петата година почина майка му. Почина бавно, от мозъчна болест, която не й позволи да осъзнае, че аз бях потърсил примирение, подтикван от сина ни; бях потърсил нейната прошка. И понеже аз пръв протегнах ръка през пропастта, която ме разделяше от сина ми, той, без да се съпротивлява и без да прибързва да отвърне, ме е наблюдавал.
Той напусна България на 21 години. Първите му години бяха по правило тежки, главно заради безпаричието. Но се окопити бързо и започна изведнъж да печели много. И да харчи, разбира се – кой млад човек на тази възраст не му се харчи, щом има в наличност. Печелеше и харчеше много повече от мен. Това го направи независим и не само го изравни с мен, но му даде известно предимство и самочувствие. Цялото многобройно семейство, пръснато вече по света, му се радваше. И в една нощ изгуби всичко. Фирмата, в която се беше издигнал твърде високо, фалира.
До този момент нещата между двама ни прогресираха, но не така бързо както на мен ми се искаше. Най-характерното за него беше, че той не се интересуваше толкова от това как се държа към него – в края на краищата беше ясно, че го обичам и искам да имаме нормални отношения – колкото от това как се държа с другите: с майка му, докато беше жива, със сестрите му, с приятелите си. Той беше поставил високи морални изисквания към себе си; очакваше и аз да се съизмеря с тях. В името на истината трябва да кажа, че още преди кризата синът ми ме приближаваше до себе си и ми показваше, че не се интересува от миналото, а държи аз да бъда за него онзи баща, който той си е представял. Напредъкът ставаше бавно, в течение на години.
Когато му се наложи отновo да започне от нула, той дойде при мен. Срещнахме се в Чикаго. Цяла седмица – една слънчева седмица в моите спомени – излизахме край езерото, сядахме в някой бар и приказвахме. Едновременно с паричната си криза, той имаше тогава проблеми с момичета и всичко това го беше натоварило до крайност. Не мога да твърдя с какво му помогнах, дали изобщо. Той ме накара да разбера, че за един баща не е важно да си помни и изтъква заслугите, важно е да бъде край сина си!
Скоро след тази седмица в Чикаго той взе своето решение, получи малко наследствени пари и започна свой бизнес, в непозната страна, далеч от семейството. Започна с един компютър и един добре построен уебсайт, в малък апартамент под наем, в една страна, която светът класира като растяща икономика. И успя! В практически план той нямаше повече нужда от мен.
Светът през това време се беше променил – не в сърцевината си, но в технологиите за общуване. Въпреки че живеехме на хиляди километри един от друг, ние се чувствахме близко. Но бяхме ли?
Отговорът на този труден въпрос ми се изплъзва. Няколко години минаха сравнително безметежно, събирахме се всички на различни места по света, радвахме се едни на други. Но аз вероятно не бях усвоил урока си за присъствието добре. Бях пропуснал да отбележа, че синът ми продължава да ме наблюдава; че за него, противно на моето приспивно убеждение, аз не бях проверен и приет веднъж и завинаги. Той беше поел задачата да движи нашите отношения, следователно, той поставяше условията. И в един момент аз сбърках. Историята е дълга и объркана, но с две думи се свежда до това, че исках всички мои деца да признаят моите заслуги като баща.
Исках го, защото, въпреки трудното ни минало, се обичахме и търсехме по света като едно дружно семейство. Струваше ми се, че сегашното състояние на децата и отношенията между мен и тях беше до голяма степен мое постижение. Въпреки че повечето от тях бях изоставял, за да търся своите цели и ценности и с това им бях нанесъл психически рани. Ние работихме много, за да изцелим раните, но никоя рана не заздравява без да остави белег. Тези белези ни напомнят, че сме живяли грешно, дори и когато сме поискали прошка и тя ни е била дадена.
И тук отново синът ми ме постави на мястото ми. След като той и аз изпаднахме в конфликт по наглед незначителен повод, конфликт, който трая няколко месеца и в който не се бихме, само защото бяхме на такова разстояние един от друг, но който извади на повърхността всичките наслоени мъки, вражди, обиди, грешки и грехове, всичките неизчистени наноси от несъвършения живот, в който всички ние се мъчим да изглеждаме непогрешими и праведни; след като започнахме да търсим истински чистите места в душите си, на които можем да стъпим като новородени – едва след като настъпи примирие, аз разбрах, че нашата днешна задружност и щастието, което изпитваме, когато сме заедно, е постижение на сина ми. Примирието и подновената семейна задружност бяха постигнати от него и сестрите му.
Ако тази история беше измислена, можеше да се превърне в роман. В романа щеше да има развръзка, т. е., катарзис. Авторът щеше да ни посочи поне един от възможните изходи, а ние, читателите, щяхме да си досъчиним останалите.
Нито един от участниците в нашата семейна история не знае изхода. Животът няма първа страница, нито финал. Сигурно има семейства, в които бащинството се предава без прекъсване като ненакърнима ценност. При нас се случи така, че аз не намерих своя баща. И това роди моя основен конфликт: цял живот аз търся своята бащинска роля и не мога да бъда сигурен, че съм я намерил и изпълнил докрай. Моята уязвимост е бащинството.
Синът ми наближава четирийсетте и до този момент не е станал баща. Най-вероятно се страхува, че не е готов за ролята си. Дори и в зрелия си живот да ме е намерил в някаква значителна степен, празнината от неговото детство няма кой да запълни.
В неизброим брой книги, филми и театрални пиеси връзката баща-син или се подразбира като нещо неподлежащо на съмнение, или е възелът, от който се ражда трагичния конфликт. До ден-днешен аз вярвам само на конфликта. Вярвам на Едип и на Хамлет. Психологията на мафиотските семейства ми е чужда. Това несъмнено се дължи на личния ми опит.
Но има нещо по-силно в този свят, което надвишава личния ми опит. И то е придобитото познание, че онези важни връзки, които пропускаме да създадем в детството си, не можем да установим като възрастни. Ако в детството бащите не ни избавят от биологичната ни обреченост да живеем в самота, няма кога по-късно. В зрялата възраст, онова, което ни свързва или разделя със синовете ни, са ценностите, според които живеем.