Интервю за интернетното списание ПРОВО

Живели сте най-много време в България и в САЩ. След случилото се през последните десетилетия, нямате ли чувството, че България всъщност е страната на „неограничените“ възможности?

САЩ и България са две несравними величини. Познавам и двете култури, но съзнавам непълнотите в това познание: в България не съм живял вече 23 години, но 23 години пък са малко време, за да съм сигурен, че Америка ми е напълно ясна както на родения американец. Това трябва да се има предвид от всеки, който продължи да чете нататък.

Опитът за ирония във въпроса ви ме затруднява. Сериозно погледнато, възможностите на България “да се оправи” са неимоверно ограничени поради тесния манталитет на българите, които продължават да живеят в нея. Що се отнася до корупцията и изземането на държавната власт от мафиоти и мафиозо-подобни групировки, до този момент наистина техните възможности да заобиколят всякаква законност – ако изобщо някакъв минимален стандарт на законност съществува в тази държава – и да трупат пари и власт за сметка на неориентирания и политически некомпетентен български гражданин изглеждат неограничени. В смисъл на неограничавани!

Ала какво означава “да се оправи”? Това понятие съдържа много нива и аспекти, но аз ще се опитам да опиша един от тях. В страните, в които съм живял – Канада, Америка, Испания и Англия – те обзема усещането, че има институции, ред, хора, които те пазят и опазват реда, също и традиции в комуникациите между гражданите и институциите, които са строго регламентирани, както документално, така и на персонално ниво. Нещата са сериозни. Налице е отговорност на всички нива. Онзи, който ти налага глоба, да речем за превишена скорост, не те познава, нито ти го познаваш. Той представлява институцията – с униформата, обноските си, категоричното знание на закона, който си нарушил, и съответните санкции, и непреклонността, с която действа. Няма ни най-малък намек за компромис, сделка, подкуп и т. н. Сериозността и отговорността се отразяват в езика, който е придобил класови, институционални, образователни и комуникационни характеристики.

Всяка общност си има свое управление, избрано от хората на общността – и това управление се отчита периодично за това как управлява бюджета на общността, как охранява публичната и частната собственост и т.н. В отношенията между граждани и институции има дистанция. Тази дистанция е залегнала от столетия в манталитета на хората като уважение към закона и институциите, които не се отъждествяват с конкретни личности, а – с функцията си. Институциите в този смисъл са безлични. Но достъпът до тях е демократичен. И най-важното в този процес е, че те се отчитат пред населението.

Погледнете българската действителност през тази призма. Няма нито една институция, която хората уважават и на която се доверяват. Нито такава, която да се отчита пред гражданите. И то е, защото институциите се отъждествяват с личности, а личностите или се оказват некомпетентни, или са корумпирани, или са просто достъпни за роднини и приятели – всеки у нас би могъл да се похвали, че сяда на маса с някое “отговорно” лице или познава леля му, и това в манталитета на българина еканал за лично влияние върху институцията. Също така личностите, които представляват институциите, често се сменят. Те не се държат като представители на институцията, а като нейни временни владетели – сякаш разполагат с нейните правомощия и могат да правят каквото им е изгодно. Те нямат мотивацията да изградят институцията като нещо стабилно, защото съзнават, че са там за малко и трябва да бързат да извлекат колкото може повече облаги за себе си. Те често лъжат по най-безцеремонен начин.

Посочете ми поне един бизнес в България, който е наследствен. Посочете ми поне един съдия, който е уважаван заради своята неподкупност и владеене на правото и има свои ученици-последователи. Посочете ми министерски бюрократи, които са там през целия си живот и с професионализма си помагат на политически назначените министри да провеждат една последователна политика. Има ли в България кохерентна система от защитени от полицията и неподкупни данъчни инспектори? Кой  в България уважава полицаите и кои полицаи с поведението си предизвикват уважение? Да не говорим, че нито един член на често сменяния парламент не се е утвърдил като политик, комуто може да се вярва, че е последователен и честен и че служи на интересите на гражданите. Лекари, които вземат пари за услугите си? – немислимо в една правова държава от Запада.

С една дума, в България няма нито човек, нито институция, които да внушават, че законът е силен и непреодолим и че институциите функционират за благоденствието на гражданите. И хората са се нагодили към този “модел”. За тях законът съществува, за да бъде заобикалян. И в този смисъл, да, възможностите за анархия и безнаказаност са неограничени.

Светът става все по-цветен, а благодарение на новите технологии се превръща в едно глобално село. Едновременно с това, различията изглеждат сякаш все по-непреодолими, все повече хора живеят „разделени заедно“, какво ни пречи да се синхронизираме?

Това, че свободно обменяме информация в глобалната виртуална мрежа, само ни заблуждава, че живеем в глобално село. Това, че хакери от Китай могат да откраднат данни за милиони хора в САЩ, не значи, че Китай и САЩ са се “сближили”. Тъкмо обратното. Интернет ни помага да видим различията си, защото сме постоянно информирани за онези, с които не делим едно и също физическо пространство. Преди ерата на глобалните комуникации, знаехме много за себе си и твърде малко за другите, поради което другите не ни интересуваха. Живеехме в своя локален свят и информацията идваше на глътки – вечер с телевизията или сутрин с вестниците. Сега сме облъчени с информация непрекъснато и узнаваме за някое събитие почти минути след като се е случило. Най-често тази информация е катастрофична: за насилия, измами, катастрофи, войни, отвличания. А всъщност милионите хора си живеят мирно и се радват на живота. Но ние не си даваме сметка, че информацията, която ни залива, е непропорционално деформирана към злото и нещастията. Струва ми се, че това състояние на нещата предизвиква у нас спонтанна психологическа реакция на себезатваряне: да не би злото да се случи и на нас.

От друга страна, преди сме подозирали, че другите са различни. Днес го виждаме всекидневно и инстиктът ни за самосъхранение ни кара да се фокусираме върху собствената си значимост, върху своя идентитет, който привидно е застрашен от достъпността на информацията за чуждите.

Има и трети момент, аз го наричам класов. Преди съществувахме в контекста на класата си – било по образование, било по доходи, било по произход и култура. Интернетът е неутрален към информацията и сме бомбардирани от нелепа информация, идваща от и за хора от всякакъв социален слой. Това ни обърква и допълнително ни кара да търсим по какво се отличаваме от онова, което в глобалната мрежа не ни харесва.

Надявам се, че не очаквате да ви говоря тук за възраждането на национализмите, което е една огромна тема. Но в някакъв смисъл то е пак реакция срещу обединеността и солидарността, към която напредналите хора и държави се стремят, за да повишат качеството на живот на своите жители. Голямото противоречие в човешкото състояние е между естественото неравенство на хората по способности и стремежа им към непостижимото социално равенство.

Културата ли е определяща за различията или различията определят културата?

Естествено, първото. Културата е локалното, което е едновременно причина за гордост и себеуважение и основен фактор за отграничаване от другите култури. Глобалните комуникации позволяват обаче културите да се опознаят по-добре, да няма доминиращи, които изучават другите с методите на антропологията, и изостанали, които са обект на изучаване. Равенството на културите пред историята е, според мен, едно от големите постижения на технологическия напредък.

Да поговорим още малко за култура в контекста на това, че България (заедно с Италия и Гърция) е в тройката на Европа по културно-историческо наследство, а за Америка се говори като за „безкултурна“. Кое предопределя чертите в характера на двете нации?

За да бъда разбран правилно при предишния си отговор и този тук, трябва непременно да е ясно в какъв смисъл употребяваме понятието “култура”. Едно е култура като исторически сложили се език, обичаи, икономики и т.н., които характеризират облика на една общност – континент, държава, регион, град, община, село, семейство. Нека я наречем култура-идентитет. Друго е култура като обем и качество на познанията ни за света, което в английския език се обозначава като “висока култура” – за да се различи от ниската култура на хората без образование, които не са чели, не са пътували и имат ограничени знания, обноски, начини на ползване на придобивките на цивилизацията и т. н. При предишния си отговор аз разбрах въпроса ви като отнасящ се до културата-идентитет на определена общност и отговорих в този смисъл.

Тук питате за високата култура, но краят на въпроса ви “кое определя чертите в характера на двете нации” отново връща нещата към културата-идентитет.

Културна нация няма. Във всяка нация има културни индивиди и окултурен интелектуален елит. Изразът културно-историческо наследство ми напомня за дискурса по времето на соца и за мен е опразнен от реално съдържание. Наследството е историческо, точка. Явно имате предвид археологическите находки, които свидетелстват за миналите култури по нашите, италианските и гръцките земи. Но те в никакъв случай не са знак за висока култура на населението, което днес ги намира, още повече че това население в този исторически момент няма никакъв принос за миналите култури.

Същността на проблема е в това, че има нации, при които е нямало прекъсване на историческия процес (Италия) и чиято днешна култура-идентитет е абсорбирала всичко от миналото. Има континюитет и поради това такива нации изглеждат по-високо културни. Има и нации, при които историческото развитие е продължило кратко (САЩ, около 240 години) и е нямало време за висококултурни натрупвания. Както знаем, археологията в САЩ се занимава с динозаврите, но не и със стари човешки култури.

С всичко това се опитвам да покажа, че отговорът на въпроса ви кое предопеделя чертите в характера на българската и американската нации, не може да се търси във високата култура. Но аналогията е интересна и показателна: България лежи върху дебел слой минали култури, но е една изостанала икономически и социално общност, докато Америка е в буквалния смисъл млада нация, но води света. В смисъла на висока култура и двете нации имат своя елит. Голямата, решаващата разлика – ако си позволим да ги сравняваме, което е, както казах в началото, насилствено занимание – е, че в Америка елитите са организирали обществото чрез Конституцията и разделението на властите. Там елитите ръководят държавата, чието население в културно отношение съвсем не е пример за подражание. Америка има Ню Йорк и Харвард, но има и дълбокият, непросветен, маниакално-религиозен Юг. В България е тъкмо обратното: елитите са изтикани в тъмните си кабинети, където се самозадоволяват с обяснения и преживяване на вината си, докато непросветената, но агресивна маса си е присвоила лостовете на управлението. Затова и това управление е така хаотично и не служи на гражданите, нито се интересува да начертае план за бъдещето. Повечето американци нямат висока култура, но културният им идентитет включва подчинение – до преклонение – пред закона и съзнание за принадлежност към една велика държава. Повечето българи също нямат висока култура, но културният им идентитет се определя от социалния хаос, презрение към закона и липса на всякаква национална солидарност. А аз съм се отказал отдавна да определям съзнанието за принадлежност: освен на себе си, българинът сякаш не иска да принадлежи на никого и нищо друго.

На едно място в книгата си „Другата Америка“, казвате, че Америка е необобщима, а България?

Заглавието на книгата е “Моята Америка”, но се възпрях да го поправя, за да мога да кажа, че вероятно грешката не е случайна, “грешка по Фройд”, както обичат да казват. Очевидно за вас описаната от мен Америка е друга Америка, различна от тази, която фигурира в съзнанието на повечето българи. Това възприемам за комплимент, защото една от целите ми беше да разсея някои митове, които се носят из българското публично пространство относно Америка. А моят отговор на въпроса ви е, че България е обобщима. Тя изглежда неясна само на българите, но не защото не могат, а защото не искат да се видят в обобщението. Предпочитат да живеят с илюзиите за себе си.

Възможен ли е баланс, според Вас, между материалното и духовното, и каква е ролята на дарителството в САЩ?

Не само е възможен, но е пожелателен. Но никой човек не мисли за този баланс като цел. Преди всичко трябва да си осигурен материално, за да започнеш да мислиш за духовното. Защо поставяте този въпрос не ми е много ясно. Ако сте се надявали да осъдя забогателите, ще ви разочаровам. Богатството не е тъждествено на бездуховност. Обикновено дисбаланса се дефинира като хора, които се стремят само към материалното или само към духовното за сметка на другото. Аз в никакъв случай нямам предпочитания към онези, които са “само” духовни. Тези хора се самопоставят над другите и започват да ги поучават.

В  материалните натрупвания няма нищо осъдително. Те са израз на стремежа на всеки човек животът му да има високо качество. Но в своето лицемерие църквата, която във всички страни и всички деноминации е една мръснобогата институция, е внушила на хората, че бедността е благодетел, когато те са отдадени на религиозната догма, определяна като духовност. Подобно беше и лицемерието на комунистическите партии, които налагаха догмата за равенство – но равенство в мизерията, не в материалното благополучие – на всички, които вярват в идеологията.

За това нека оставим постигането на този баланс на всеки според способностите и разбиранията. Илюзия е да се надяваме, че може да бъде постигнат от всички. Бедността е неизкоренима. Задачата на социалната държава е да я направи по-поносима чрез субсидии и помощи. В Америка, която не е социална държава, за това се разчита на дарителството.

Дарителството е проява на милосърдие, едно човешко чувство монополизирано от религията. Дарителството в Америка е стимулирано и с данъчни облекчения. На най-непосредственото ниво, става дума за подпомагане на бедните от общността, осъществявано в църквата, която е като огнището, около което хората се събират да се стоплят. Лично съм се убедил, че тук хората проявяват искрена любов към ближния.

Даряването за образование – на университетите и колежите – е израз на вкорененото убеждение у американците, че трябва да възпроизвеждат високо образовани елити и развиват своята наука и това, разбира се, няма нищо общо с религиозността. Напротив, то е рационално и целево и практически се прави от всички хора, които се дипломират, особено в престижните частни университети; последните поради това притежават огромни фондации с бюджети сравними с този на малка държава като България. Важно е да се разбере, че индивидуализмът като водеща жизнена философия на американците не им позволява да делегират тази функция на правителството си. Те не приемат идеята за социална държава, където, както е в Европа, Канада и Австралия, образованието и здравеопазването се финансират от държавния бюджет и е достъпно за всички. В този смисъл Америка не дава равен старт на вички свои граждани, нито се грижи всеки да има достъп до най-доброто здравеопазване.

В какво избира да вярва американецът и защо е толкова разколебана вярата на българина?

Американецът вярва на себе си. И голяма част от американците вярват в Христос. Понеже са успели да се освободят от колонизатора си и да създадат своя демократична държава – преди 240 години най-прогресивната форма на управление в света – американците са повярвали завинаги, че могат, че са по-добри от останалите. Че са голяма нация, сиреч – голяма сила. Сила както икономическа и военна, така и за опазване и разпространяване на доброто. А какво е добро? Демокрацията и американските ценности, между които индивидуализмът е водещата. Но не като българския индивидуализъм, да се свиеш в черупката си и да чакаш нещо само и само да оцелееш без оглед дали допринасяш за развитието на общността, а като вяра в индивида като част от нацията. Всеки индивид има неограничени възможности да развива себе си и с това да прави нацията още по-силна и по-велика. Всеки индивид има конституционното право да преследва щастието със средствата и способностите, които избере – но в рамките на закона, т. е., като не пречи на другите, а се конкурира с тях. И понеже социалният опит е потвърждавал валидността и жизнеността на тази философия през десетилетията, американците все повече и повече вярват, че тя е принципът, поради който нацията може, успява, побеждава и доминира света.

Българите нямат социален опит за собствен успех. Неуспех след неуспех, провалени социални модели, разочарование след разочарование, загуба след загуба – този постоянен и нарастващ спомен за аутсайдерство от прогреса и историята не е почва, върху която може да се роди вяра. Нито в индивида, нито в общността! Вярата на българина не е разколебана – тя никога не е съществувала. Имало е надежди, но те са били  бързо попарени от липсата на колективна цел и от некомпетентно управление. Затова и историческото минало, понеже може да се доизмисли и доукраси, изглежда толкова примамливо като повод за гордост.

Има обаче и още нещо, което е в природата на американците. То се нарича емпатия. Тази дума навлезе отскоро в българския речник и е най-близка по значение на съчувствие. Но в нея се съдържа много повече от съчувствие – тя е активен ангажимент към човека, който изпитва проблеми, преживява страдание, чувства се нещастен или е инвалид. Подчертавам, че става дума за активно чувство, което се превръща в действие – непосредствена помощ или дарение. И това е една съществена разлика между американците и българите. У българите няма емпатия. Типът на техния индивидуализъм изключва емпатията. От там и – засега поне – дарителството не е популярно, а за много хора непознато.

Най-голямата драма на емигранта е, че напуска родината си, особено, ако няма връщане назад. Как ще коментирате събитията в Близкия изток и Африка, които принуждават милиони хора да напускат домовете си?

Най-голямата драма на емигранта е, че досегашният му живот се прекъсва и той трябва да започне отначало. Това разполовява биографията му на преди и сега и завинаги обърква идентитета му. В това отношение дали си политически, икономически или културен емигрант е все едно: в твоя живот остава завинаги една цепнатина, като рана. Дори когато зарасне, раната оставя белег.

Хората от Африка бягат от мизерията, хората от Близкия Изток бягат от войните и разрухата. Това е емиграция във вертикална посока: от юг на север. И това ги различава от нас, емигрантите в хоризонтална посока – от изток на запад. Другата разлика е, че тяхната емиграция е принудителна, нашата – в голяма степен е личен избор. Но за всички притегателна е западната цивилизация. А тя е резултат на християнската етика и начин на живот. Това не се пише, не се говори, самите бежанци не го дори разбират. Те просто искат да бъдат там, където им е казано, че се живее по-добре. Качеството на живот, материалното с други думи, е силата, която движи всички хора. Но да се качиш на надуваема лодка, за да прекосиш едно море, за което нямаш представа колко е голямо, трябва наистина да си стигнал предела на безсилието. И в същото време да имаш силно желание за живот.

Аз не искам да коментирам големите политически и религиозни сблъсъци, които разкъсват социалната тъкан на тези общности. За мен това е Злото. То ме отвращава. Онова, което ме интересува, е какво става в душите на хората, какви са техните непосредствени мотиви, с какви надежди се хранят, на какво разчитат в една чужда цивилизация. Нали за да се нахраниш, трябва да дадеш нещо в замяна: пари, труд, тяло, морал, спомени… Когато тръгвах за Канада, аз знаех,че отивам в общество, което е построено на принципи, които познавам, и на ценности, които споделям. И въпреки това животът ми се разцепи – раната, колкото и да е зараснала, често ми напомня за себе си.

А тези хора поемат към неизвестното, което се различава от смъртта само по надеждата. Те не са смели, те са безразсъдни. Но инстиктът им за самосъхранение предизвиква уважение у мен. Онова, което не предизвика уважение е, че, веднъж дошли тук, те не правят никакво усилие да се присособят към местните нрави, а настояват да пренесат своите. Това е в сърцевината на конфликтите в Европа днес, то предизвика и българската ксенофобия да се развихри, а с възхода на екстремисткия ислямизъм се превърна в проблем и на света.

По-голямата част от гръцкия народ гласува с „не“ на референдума. Това начало ли е на нова европейска криза? Какви изводи може да си направи България от своите южни съседи? И как бихте коментирали събитията от гледна точка на народопсихологията?

Противно на много хора, които плачат на някакъв въображаем гроб на Европа, аз смятам, че в Европа няма криза на управлението, нито криза на доверието, нито криза на ценностите. Онова, което измъчва ЕС, е икономическото неравновесие между южните и северните му членки и прекомерният приток на имигранти от нехристиянски култури. Това неравновесие започна да се проявява дори и между новоприетите страни от бившия соц лагер: Полша и прибалтийските републики са много по-напред в икономическия растеж от Румъния и България. Ако това е някаква закономерност, Гърция, като южна страна, няма как да има добра икономика. Но поради географското й положение, те е била от XIX век насам глезената кокона на Европа.

Сегашната гръцка драма не е нова криза, а пукване на цирея, който дълго време беше оставен без лечение. Въпросът е дали раната ще се обработи от хирург или ще бъде оставена да зараства от само себе си. Като повечето българи, и аз смятам гърците за лицемерни и мързеливи. Може и да не съм прав. Но националният им характер е целия в Зорбас на Казандзакис – човек на живота, стига да има някой да му дава хляб и вино. Ако ги оставим да се оправят сами, с драхми и икономика в руини, има опасност раната никога да не зарасне. Икономическата логика изисква това да стане, но е възможно логиката на солидарността и – не на последно място – логиката на политическите реалности да надделеят. Едно е сигурно: ляво управление не може да излекува цирея, само ще го инфектира повече.

Българите са също лицемерни, но, поне така ми се струва, не толкова мързеливи. Поне изгубиха желание да бъдат управлявани от комунисти – у нас комунистите, по типичния андрешковски начин, метаморфозираха в новобогаташи, това им се услади и вече нищо не може да ги върне към идеологията на социалното равенство. Така че опасност от някаква гръцка “зараза” по съседство няма. Но е факт, че България е южна плюс балканска държава, така че нейната икономика ще бъде винаги на опашката. Съблазънта да се цица от Европа, подобно на гърците, е много голяма. Но ние все още имаме много малък опит с живеенето на кредит и засега поне, струва ми се, преобладаващата настройка е да си връщаме заемите. Освен това, напоследък започнаха да ни забелязват като геостратегическа територия и американците няма да ни оставят да се самопогубим.

Кремъл или Вашингтон? Има ли битка за България и кой ще победи в нея?

Е, чак пък битка? България е член на НАТО и естествен плацдарм за войски от съюза. Това дразни Кремъл, който през миналия век смяташе нашата малка държава за своя република, макар и неофициална. За САЩ не сме представлявали никога интерес, обаче след анексията на Крим внезапно се сетиха, че съществуваме. У нас има достатъчно руснаци и руска собственост, а и традиционно проруска социалистическа партия. Това са лостове, които Кремъл използва, за да запази влияние. За победа в политиката не може да се говори – нещата са винаги в течно състояние. Пък и аз не съм политолог, за да се наемам с прогнози. Смятам, че от българското общество зависи чие влияние ще надделее. И като че ли е време България да се определи категорично на страната на НАТО, Европа и САЩ, за да престане да губи и се самосъжалява. Защото е ясно, че няма да стане никога икономическа сила, за която си струва големите държави да инвестират външнополитически капитал. Дори на най-заклетите русофили трябва да е станало ясно, че от Русия няма какво да се очаква. Това е една изкуствено поддържана с петрол и авторитарност империя в демографски упадък, с неосъществими амбиции да бъде световна сила, с която се съобразяват. Руснаците са нагли, арогантни и егоцентрични. Те никога няма да помогнат на България, а ще я правят все по-зависима и подчинена.

Избирането на Барак Обама за Президент на САЩ се прие като добър знак почти от цял свят, но като че ли не успява да наложи глобални промени към по-добро?

Спокойно може да ме наречете Обамафил. За мен той е възможно най-прогресивният – разбирай, близо до центъра десен – президент, който Америка може да допусне. Със своята интелигентност и стратегически гений, той има дългосрочна (за много повече години, отколкото са неговите два президентски мандата) визия за съзнателно отслабване на американската намеса в локалните конфликти. Което не значи, че се стреми да намали ролята на Америка като движеща света либерална икономика. Но той я вижда като “мека” сила, а не като жандарм. Дори самото увеличаване на производството на собствен петрол показва, че интересите на Америка не се състоят само в усвояване на чужди ресурси. За разлика от Буш и неоконсерваторите, той не смята, че задачата на Америка е да изнася демокрация и ценности. Всичко това съвпадна с надигането на радикалния ислям и радикализирането на младите мюсюлмани-граждани на християнските държави. Съвпадна с борбата за надмощие между сунити и шиити, както и с дълготраещо консервативно правителство в Израел. Затова наглед днес има повече хаос, отколкото когато на Обама прибързано му дадоха Нобеловата награда за мир. Но вярвам, че ще дойде време, когато неговата политика ще даде плодове и то главно, защото той успя да гарантира сигурността и стабилността на самата Америка. Това, че не тропа по масата и не раздава заповеди противоречи на имиджа, който американците са си изградили за “силен” президент, но всъщност той е много по-настоятелен и последователен в политиките си от редица свои агресивни предшественици. Той променя Америка към по-добро, а с това ще се промени и света. Трябва да имаме търпение.

Бихте ли направили паралел между свободата на медиите в България преди 89‘ и сега?

Сега има свобода на словото, но няма свобода на медиите. Последното означава свободно мислещи и действащи журналисти и коментатори. Преди нямаше свобода на словото, но нямаше и медии. Имаше партиен печат, радио и телевизия.

В началото на август в България ще се гласуват конституционни промени, какво мислите за поправките – толкова редки в САЩ и толкова чести в България?

Не знам какви са предлаганите промени в съдебната власт и дали зависят от промени в Конституцията. Доколкото знам, България за 137 години съществуване е имала три конституции. Америка от основаването си до сега е имала една Конституция и тя се смята за гръбнака на обществото. В нея са правени 17 поправки в съответствие с развитието на държавата. Не мислите ли, че България има нужда от закони, които са в синхрон с Конституцията, а не от нова Конституция? И като една странична забележка: прави много тягостно впечатление, че в българския законодателен орган броят на образовани и интелигентни депутати клони към нула. Това не е никакъв политически елит, това е сбирщина от властогонци.

Твърдите, че в България парите се получават от властта, а в Америка властта се получава от парите. Това ли е основополагащата разлика между двете общества днес?

Отново казвам, че двете общества са несравними и разликите са неизброими. В демокрациите властта произтича от народа – народът делегира на някого лостовете на управлението. В България е нямало богати елити, а доколкото ги е имало преди Втората война, комунистите ги унищожиха физически. Когато след 1989 на народа му се позволи да делегира властта на своите представители, той имаше малък избор: самопредложилите се кандидати нямаха пари, но имаха амбиции, а зад амбициите криеха жаждата си да командват и забогатеят. Лично аз бях смаян от броя на хората, които ме разочароваха с внезапно проявената си меркантилност. Те не отиваха във властта, за да служат, а за да имат достъп до мизерния публичен бюджет и подкупите.

В Америка да бъдеш представител на народа е начин да му служиш. В богатото общество обаче трябва да покажеш на народа защо заслужаваш неговото доверие да му служиш. И тук идват на помощ парите. Онзи, който иска да служи, трябва да има или събере пари, за да води убедителна предизборна кампания. Системата е твърде сложна за обяснение и в нея има много несправедливости, но досега е работила добре в полза на обществото. Президентите не са подкупни – те имат достатъчно собствени пари и получават мизерна заплата по американските стандарти.

Има ли надежда и въобще, как ще ги стигнем американците?

Американците няма да ги стигнем. Те имат преднина в старта и бягат по-бързо от нас. По-добре е да се откажем да се мерим с тях. А и след Тошко Колев, мир на праха му, вече няма кой да ни открадне чистачките.

Но надежда има, докато има държава България. Нашата мярка трябва да са Балканите – да бъдем първи на Балканите по икономически и социални показатели: ето това е цел!

Какво се вижда от Вашата камбанария?

От Америка – един свят, който се напъва да прилича на нея, но напразно. А завистта е най-лошият политически съветник.

От Англия – една Европа, която има многовековен идентитет и се бори да го запази от толкова много външни примеси.

От България – един отдалечаващ се свят, който никой сериозно не се опитва да догони. Вместо това, по стария български принцип спасявай се сам, всеки бърза да се качи на световната лодка, пък с България да става каквото ще. А оставащите се надвикват без да се слушат едни други.

От Испания – маслини и портокали, слънце и достоен, сякаш вечен живот.

За какво мечтае Златко Ангелов?

Да се срещна с всички свои читатели в София, на 21 септември, книжарница Сиела, и там да продължим да обсъждаме емигрантството, Америка и българските неволи. Това интервю беше само за загрявка.