Октомврийска мъгла

стр. 72, списание МОРЕ, 1/2015

 

            Колкото и да си го бeше мечтал тайно, Големинов никога не би предположил, че един ден мечтата му да се сближи с писател-лауреат на Нобелова награда ще се сбъдне. Но ето че се случи. И от тогава нататък, през повечето нощи от неговия живот, след като беше облекчил пикочния си мехур, а дрезгавината пред разсъмване му пречеше да заспи втория си сън, той мечтателно си припомняше подробности от тази среща.

Всичко започна случайно, както стават хубавите неща в живота. През пролетта го поканиха да участва (заедно с още двама писатели) в международна среща с швейцарски колеги на тема “Партньорство за литература” в Берн. Швейцарски писатели? Че има ли такива, помисли Големинов, когато седна да попълни формуляра за участие. Банки, часовници и сирене – това е Швейцария. Дори след срещата, която бързо избледняваше в паметта му, той пак не можеше да си спомни името на нито един швейцарски писател. В мъглата на съзнанието му се мяркаше Стефан Цвайг, но той бе умрял отдавна.

Големинов избра да пътува с друга авиокомпания, вместо с колегите си, и слезе от самолета на летището в Берн сам. Беше си избрал стая в хотел, където бе сигурен, че другите двама от българската делегация няма да са отседнали. Тези сибарити и самовлюбени сноби нямаше начин да не спят в Бел Епок, бутиков хотел, където се провеждаше срещата, при това на единия – той беше измислил онази дума “хараламбене”, която никой не знаеше какво означава – май някаква фондация му плащаше за участието. Неприятно се изненада, че вместо да го посрещне някой от официалните домакини на срещата, зад парапета в залата за посрещачи видя името си Goleminoff написано с фулмастер на една табелка пред гърдите на мустакат шофьор на такси. Големинов не говореше нито един от езиците на швейцарската федерация, но пък английският му беше приличен. И това се оказа истинска благословия! Химия на радостта.

Каза на шофьора посоката: Сити хотел, ниър да трейн стейшън.

Носеше в куфара си няколко екземпляра от последния си роман, озаглавен “Химия на радостта”, все още непреведен на английски. Заради тях багажът му надвиши допустимото тегло – пътуваше с една от евтините авиокомпании – и на летището трябваше да заплати свръхбагаж и то в евро. Хотелът беше стар, но по швейцарски чист и подреден, едно време са казваше “като в аптека”. Извади книгите от куфара си, взе си душ и слезе в бара да изпие една бира. Десет франка за една Хайнекен!?

Съдбата обаче се оказа много по-евтина. Срещу тези десет франка и другите няколкостотин, които, колкото и да внимаваше, нямаше как да не похарчи, тя го дари с нозеподкосяващо преживяване. Цял живот няма да забрави как на втория ден от срещата, ожаднял от слушане на хвалби на чужди езици за чужди писатели и заситен от безплатния обяд, полят с мощно дабъл еспресо от швейцарските машини “Жюра”, поставени на няколко места във фоайето на хотела, където се провеждаше срещата, се упъти в ранния следобед пеша към хотела си до гарата, за да вземе един екземпляр от романа си и да пие вода от чешмата. Когато се качи в стаята си, на масичката до двата екземпляра от “Химия на радостта”, които му бяха останали, след като бе раздавал на издателите с надеждата, че поне един от тях ще даде романа му на някой от сътрудниците си професионални читатели, който ще реши, че романът е на световно ниво и напълно заслужено трябва, не просто може, а трябва да се преведе на френски или на немски, бе поставен плик. Беше бял плик в размер А4. Жаждата му надделя, или пък той успя да сдържи любопитството си, така че първо влезе в банята с идеално бели плочки и изпи жадно две чаши вода, след това се наплиска, избърса лицето си със снежнобялата хавлиена кърпа, току-що подредена от камериерката заедно с прилежно сгънатите ъгълчета на бялата тоалетна хартия, и чак след това отиде до масата, отвори белия плик и извади от него несгънат бял лист, изписан от едната страна на ръка. На английски, с черно мастило.

И краката му се подкосиха.

Трябваше да седне на идеално оправеното легло и да препрочете внимателно писмото, подписано с инициали: W. T. F.  Някои думи не разбра, но през зачестилото туптене на сърцето си, Големинов се увери, че става дума за повече от необичайна покана да посети на негови разноски, както се казва, дома на WTF в Америка и да прекара там цяла седмица. “Приложени ти изпращам … двупосочен билет и официална покана, с която би трябвало да се уредят всички формалности”. Големинов, който беше хвърлил плика на пода, се спусна към него и пръстите му затърсиха вътре. Извади един самолетен билет за отиване и връщане до Мемфис, Мисисипи и чек за $2,000 (две хиляди!) американски долара. Сгъна писмото на четири и го прибра в портфейла си, а официалната покана, чека и билета постави в тайното джобче във вътрешността на куфара си, и се насочи към асансьора. Смътна тревога зажужа в мозъка му, че тази покана на WTF звучеше може би твърде фамилиарно, та те не се познаваха, но бързо отмина като оса в лятна жега, привлечена от далечен мирис на месо.

Не каза на никого.

През месеците преди полета до Мемфис Големинов препрочете всичките книги на своя бъдещ домакин – слава богу, с малки изключения те бяха преведени на български; записа се на интензивен курс по английски; уши си скъп костюм („ще ми служи за цял живот“, така оправда пред жена си непредвидения разход); остави й достатъчно пари за харчене, за да не се налага тя да тегли от пенсията му, спестявана в Булбанк.

Нито за миг не се усъмни, че поканата може да е за друг човек, с когото просто имат съвпадащи имена. Нито съобщи на някого от приятелите си, че му предстои толкова съдбовна среща. Има ли значение, че за човечеството той беше умрял преди повече от петдесет години? Бесмъртните са с нас по всяко време.

Най-после някой в Америка се интересуваше от него!

Зеленият Додж, който го взе от летището, спря в началото на близо двайсет-метрова алея, очертана от застаряващи кедрови дървета и покрита с плочки в стил рибена кост. Точно в другия й край се виждаше парадния вход на двуетажна бяла къща (впоследствие прочете, че е строена по средата на 19 век от някакъв полковник в модния за тогавашна Америка стил „Гръцко Възраждане“, каквото и да означаваше това, а нобелистът я е купил през 1930, когато е бил на 33 години, току-що задомен и несведущ по отношение на бъдещата си слава). Централната част на сградата беше рамкирана от четири колони, Боже мили, света Богородице, ами в този дом са идвали Чеслав Милош, Джон Ъпдайк, Салман Рушди, братята Коен, дори Чарлз Симич, този продажен сърбин …  и сега аз, на какво ли …

- Мистър Големинов, приятно ми е да те въведа у дома – извади го от непотребните му мисли мекият баритонов глас на посребрял нисък човек с черни мустаци и лула, увиснала в десния ъгъл на устата му.

- Найс ту мийт ю, мистър … – успя с крайно напрежение на езиковата част от мозъка си да произнесе Големинов, след като се беше измъкнал от задната седалка на огромната кола, стъпил на тревата и поел подадената му от писателя мека десница. Интересно защо на Големинов неговото “ю” му звучеше като “Вие”, докато “ю”-то на домакина той си превеждаше в главата като “ти”.

- Казвай ми Бил, Генчо, просто Бил – прекъсна го дружелюбно домакинът. – Удоволствието е мое. А това са съпругата ми Естел и дъщеря ми Джил. Естел, Джил, запознайте се с неизвестния български писател Генчо Големинов.

Настаниха госта в някогашната детска стая на втория етаж, която сега се използваше за гости. Седмицата изтече като в сън. Сутрин домакинът пишеше, а Големинов поспиваше до късно и си водеше бележки, а следобед, когато времето позволяваше, се разхождаха из голямото имение, в което се влизаше откъм Олд Тейлър Роуд, улицата на Стария Шивач, почти на края на петдесетхилядното университетско градче. Веднъж дори отидоха на лов за патици. Естел и Джил се присъединяваха към тях на вечеря, след което се оттегляха в стаите си с по южняшки разточителни извинения. Двамата сядаха на креслата в библиотеката и запалваха лулите си.

Последната вечер Джил им донесе бутилка отлежало “Фоур Роузис” и кофичка с бучки лед. Домакинът наля от прозрачно кехлибарения бърбън в двете кристални чаши:

- Няма по-хубаво питие на света от нашия бърбън – каза той след като разклати чашата си с опитен жест и отпи. – Петнайсет годишно, доставят ми го специално от Кентъки.

Октомврийската мъгла се усещаше през прозореца, въпреки топлината на стаята. Необичайна за сезона, мъглата беше обгърнала цялата южна природа.

- Аз не познавам Стария свят. Бил съм само в Стокхолм, трябваше да отида, за да получа наградата. Преди повече от шейсет години … Тогава говорих за страха. През август в Мисисипи има няколко дена, обикновено към средата на месеца, когато изведнъж се явява предвкусието за есен, захладнява, а светлината става треперлива, омеква и светлее повече отколкото грее, сякаш не идва от днешния ден, а от старите класически времена. Струва ти се, че в нея са фавните, сатирите и боговете на Олимп. Трае не повече от един-два дена и си отива. На мен тази светлина ми се вижда по-стара от нашата, християнската. Тя е лека. В нея няма страх. Нейната лекота ми напомня за кравата, която току-що е родила теленце. Тук, в Мисисипи, казват за такава крава, че е “лека”. Писателите трябва също да се чувстваме леки, когато завършим нещо, писано в пот и агония. Но аз знам, че ти не се чувстваш лек. Ти не пишеш в съзидателна пот и творческа агония. Пишеш скован от страх.

Големинов се сви зиморничаво под тежкия поглед на говорещия. Усети, че казва истината. Че го е прозрял. (Големинов беше честен, въпреки че рядко го показваше.) Страхът! Да, грозният страх, че може би не е това, за което искаше – неистово мечтаеше – да го харесват. Големинов се чувстваше гузен, че пише за пари.

- Пишеш за пари! – отгатна мислите му домакинът. – И за слава. Но в своето дълбоко дъно, където те е страх да надникнеш, си честен и се надяваш, че ще устоиш. Че гласът ти ще остане, дори и тялото ти да бъде погълнато от кървавия залез. Няма да изчезнеш. Но това не е достатъчно. Кой иска да чува пресушения глас на страха? Кого го интересува, че ще продължиш да съществуваш полудял от страх? Само още по-страхливите от теб, които ще те унищожат, за да си докажат, че не ги е страх. И уплашени, че са причинили твойта гибел, ще отидат в кръчмата да се напият, за да удавят новия си страх в алкохолната мъгла. На сутринта някой ще им припомни за Южната Бяла Богиня. Това ще ги накара да изпъчат гордо гърди – гърдите на отмъстители за честта на въображаемата бяла жена.

Генчо си спомни, че беше чел някъде поверието за Южната Бяла Богиня. Бяла като лилия, тази жена не бива да бъде докосвана от черен мъж. Ако я докосне, ако само някой подозре, че я е докоснал, ако дори жената излъже, че е била погледната нежели докосната от него, черният заслужава линч и смърт.

- Южняшката аристокрация – продължи Бил – е дотолкова обсебена от страх да не би белите жени да се съвокупят с черен мъж, че са си забранили да изобличават съпругите си, ако ги хванат, че лъжат. От там идва и фразата “бяла лъжа”, т. е., приемлива лъжа. Вследствие на това, белите мъже смятат, че жените винаги казват истината. И е достатъчно бялата жена само с движение на клепача си да намекне, че причина за нейното лошо настроение е черния мъж, който се е опитал да я задява. За него животът престава още в тази секунда.

- Представям си в какъв страх прекарват живота си черните мъже! – позволи си да вметне Големинов.

- Но и белите живеят уплашени. Тях ги е страх от Бога. Страх ги е от гнева, с който Бог ще ги накаже, когато прелюбодействат, а особено – когато убиват. Обаче човекът, който смята, че стои над себепободните си, е способен да изпита омраза по-силна от любовта към Всевишния; той служи на предразсъдъците с по-голямо усърдие, отколкото на Бога, чието присъствие все пак никой не е засвидетелствал.

Въздухът около Големинов се бе сгъстил. Чу шума на кръвта си. Обля го пот, но потта му бе суха. Сърцето му сякаш изгаряше в необяснимия тъмнозелен страх от съществуването. Той трябваше сам да надвие този страх. Но как? Как да заеме перото от великия писател и да пише със сърцето си за страха, който същото това сърце изпитваше цял живот! Как да се научи да изпитва състрадание? Как да се приготви за саможертва?

- И към кого изпитваш омраза? – продължи мисълта си домакинът. – Към онзи, от когото те е страх. А те е страх от всеки, който е  различен: черния, красивия, умния, силния, чужденеца, евреина, циганина, богатия, способния, обратния, жената. Различният е непредсказуем. Но още по-гнусно: различният притежава онова, което ти липсва или от което се срамуваш. Различният е лакмус за твоите предразсъдъци. Заради това правиш всичко възможно да го подчиниш или унищожиш. В противен случай омразата унищожава теб.

Макар да се страхуваше от много неща, най-вече да не остане без пари или да го подминат, когато раздават някоя награда, Големинов за пръв път се замисли над връзката между страх и омраза. Пресъхналата му уста отново се напълни със слюнка. Действително, успокои се той, немалко хора бяха предизвиквали омразата му, но никога до степен да желае смъртта им, да не говорим той да посегне на живота им. Неговият страх, дори понякога подлудяващ, беше елементарно екзистенциален: от безразличието на читателите, от продажността на критиците, от отсъствието на правила и критерии, от монотонността на живота; общо казано, че нямаше никога да бъде признат за велик.

-  Поканих те, за да придобиеш усет за историята на омразата. В американския Юг има повече огнестрелно оръжие отколкото хора.  И в несвършващия мой живот кървавите изстъпления, извършени от страх, вместо да изчезват, се увеличават. Отвори си очите за тях. Тук има традиция на насилие. Защото само там, където има индивидуална свобода, гарантирана от законите, насилието е проява на човешката воля. В обществата на Стария свят насилието е колективно и принудително, поради което остава анонимно. Безнаказано.

Големинов започна да усеща, че великият творец му открехва вратичката, една малка странична вратичка, невидима за милиони, към скритото и лесно забравимо значение на писателския занаят. Не абсурда, нито иронията, нито потъващия в праха на времето музей, а – свидетелството. Спомни си за разказа “Сух септември”, където е описано безсмисленото убийство на невинен черен човек; убийство, което противоречи на божиите заповеди от всяка религия, но което за Маклендън и Буч е горда проява на мъжката чест и лично правораздаване на справедливост. С мозъци възпалени от горещия въздух – “стори им се, че дишат потопени в гърне с разтопено олово”, беше написал човекът, който в тази минута разпалваше лулата си само на една крачка от него; може ли да се забрави такава метафора! – под “бледата кръв на изгряващата луна” тези двамата наказват със смърт без съд черния човек само заради подозрението, че е накърнил честта на една Южна бяла богиня.

- Но днеска … – най-сетне се осмели да попита Големинов – днес нещата са се променили, не е ли така?

- Не. Същите са – бавно и натъртено отговори човекът и пусна дим през лулата. – Разликата е, че пишат за тях във вестниците и интернет. От всеки подобен случай става страхотен разказ.  Ето чети! – почти заповяда той и подаде на събеседника си няколко листа изписани с молив.

През следващия половин час Големинов потъна в плана на разказа, който предстоеше да се роди изпод перото на човека, който той имаше привилегията сега да нарича Бил. Мина му през ума да не би писателят да му го предоставя, за да стане негов този разказ, да кажем ако промени имената, но не посмя да попита.

1. Сцената: 90-те години на миналия век, мразовита октомврийска вечер в Ларами, Уайоминг. Мъгла (уличните лампи светят, сякаш са потопени във вода). Жак Ларами – френски трапер. Сюжет за Уестърн от средата на 19 век: шерифът на Ларами и двамата му братя държат пивницата “Кофа кръв” и тероризират заселниците; онези, които отказват да им продадат земята си на безценица, получават куршум. Друг шериф организира “комитет на бдителността” и един ден неговите виджиланти нахлуват в “Кофа кръв”, изкарват тримата братя в запусната къща на края на града и  ги линчуват до смърт. Днес в това градче, разполовено от федералното 80-то шосе, младите хора, които не учат в местния университет, са израснали в разпаднали се семейства и повечето са без работа: убиват монотонното време с метамфетаминови екстази. Уайоминг няма нищо общо с Мисисипи, освен провинциалния страх от съществуването и нагона на “белия боклук” към саморазправа. Бар с безумното название: “Домашно огнище”, там се събира мет-тълпата. Джи-ем пикап марка Коч, квинтесециалното превозно средство на каубойте и фермерите в цяла Америка. Лимузина, отстъпвана под наем от местен търговец на къщи за сексуално-метамфетаминови оргии.

2. Убийците: Само имената им са сменени, всичко останало е според журналистически репортажи от онова време. През въпросната мъглива октомврийска вечер Брус Маклини, 21, крои план да открадне от негов познат дилър на наркотици мет за около $10,000. Бащата на Маклини: шофьор на тежкотоварен камион, изоставил майка му и него преди години. Майката: медицинска сестра, умира от хирургическа немарливост по време на операция, момчето е на 16 години. Брус получава обезщетение от $100,000, харчи безразборно за коли и наркотици, едва завършва училище, на 18 години е вече необратимо зависим от мета и става един от мет-дилърите в градчето. С него в бара “Домашно огнище” е Мат Стивънсън, 21, наркоман: заченат от ненавършил 20 години алкохолик, израства с майка си, нейните често сменящи се гаджета я бият до кръв, понякога нападат и него. Брус Маклини има приятелка, също наркоманка, Кейт Райс, но тя отсъства (двамата имат едногодишно момченце). Не се появява и дилъра, който Брус възнамерява да обере. Той става раздразнителен. През цялата седмица, предшестваща тази вечер, се е помпал с мет всеки ден и не е спал. В един от тези дни друг негов безпаричен приятел, наскоро уволнил се морски пехотинец, обезумял за дрога, му е продал своя Магнум-357 за един грам мет. Сега той го прехвърля от джоб в джоб, слага го на масата и глади 20-сантиметровото му дуло. Мат го налива с алкохол (ръжено уиски?), чаша след чаша, само и само да му помогне да забрави за провалилия се план да си изкара 10-те бона с грабеж.    

3. Убийството: В бара влиза Андрю Съливан. Личи че е студент, добре облечен, с красиво лице, тъжни очи, сочни устни. Поръчва си бърбън с лед. Поднася чашата към устата си с дълги тънки пръсти. Изпъва шията си над яката на сакото и върти очи като че ли търси някого (за секс?). Брус Маклини наблюдава как момчето – на същата възраст, на която са той и Мат – изпива няколко чаши поред и решава, че педалът може би има пари. Защо да не оберат него? Пари педалите винаги могат да си спечелят. Педалът тази вечер няма да омърси някой местен работяга. Гърлото на Брус се пълни със слуз – като парче восъчна пита в бурканче с мед – която го подлудява от страх и настървява. Необяснимата омраза. Всекидневната омраза. Метамфетаминовата омраза. Тази вечер той мрази гейовете. Само оргазмът на убийството може да уталожи бесовете му. Той не го осъзнава още, прекалено е надрусан; но слузта в гръкляна го кара да се втурне към действие. Хайде, Мат! Мат първоначално не помръдва от стола си, но взема магнума и го слага в задния джоб на дънките на Брус. Покрива го с якето му. Внезапно Андрю става от бара и приближава до тях. Моли ги да го закарат до вкъщи, чувствал се прекалено пиян, за да си отиде сам. ОК. Брус крие задоволството си. Тримата стават и тръгват към пикапа на Маклини, паркиран зад “Домашно огнище”. Зад волана сяда Мат и колата изръмжава, подгонено животно. До него е Брус Маклини, от дясно на Брус Андрю едва смогва да затръшне вратата. Фаровете сгъстяват мъглата пред тях. Брус усеща лявата ръка на Андрю върху бедрото си, от вътрешната страна. Това отключва клетката на звяра в него, той бърка с лявата си ръка в задния си джоб за револвера, а под дясната си мишница приклещва шията на Андрю, след това го удря по китката с дулото. Пъха дулото в устата му и заповядва на Мат да кара към Локвата, блатясало езеро извън града. Фаровете опипват калта по селския път, който върви покрай телената ограда на някакво ранчо. Мат спира пикапа, Брус Маклини  го кара да вземе въже от каросерията и да дойде откъм неговата страна. След това избутва Андрю на земята и двамата го повличат към оградата. “Къде ме водите, авери?” – единствените думи, които успява да каже преди Маклини да го блъсне с дулото на огромния револвер по устата. Завърват го за един от коловете на оградата. Обърни пикапа да свети, Мат. Брус започва да нанася удари с пистолета по лицето и черепа на Андрю. Фаровете на пикапа осветяват убийството като че ли става на театрална сцена. Кърваво желе. Маклини изпада в истерия. Мат се опитва да го спре, но получава едно дуло по челюстта си и се оттегля към колата. Удар, удар, удар – при всеки удар изхрущява човешка кост, като метроном поставен върху капака на неугасения двигател. Шумовете са слаби, автентични – не преувеличени и синхронизирани като във филм – смразяващи, примесени с утихващите стенания на жертвата. В някакъв миг Брус най-сетне престава да удря. Бърка в сакото на топлия труп. В портфейла на Андрю има само три двайсетачки. Мирише на кръв. Събува обувките му и ги хвърля отзад в пикапа.

4. Жертвата: Андрю Съливан е от семейство, което живее в любов. Майка му е учителка, бащата инженер. Той се учи добре в училище, в девети клас за награда го изпращат на екскурзия със съученици до Казабланка. Там Андрю за първи път се решава да удовлетвори хомосексуалната си ориентация, но вместо нежност получава ритници от трима местни младежи, които се изреждат зад него. Момчето изпада в депресия и започва да употребява кокаин и да злоупотребява с алкохол. Въпреки терапията, депресията му не изчезва, дори след като е приет в щатския университет в Ларами. Не успява да си намери любовен партньор, наема си студентска квартира сам. През онази мъглива октомврийска нощ отива в бара “Домашно огнище” с надежда, че може да си намери някой за една нощ. Не е вземал дрога от две седмици, но пие, за да няма ясно съзнание. В един миг на прояснение вижда Брус Маклини и Мат Стивънсън на другия край на бара. Смътно си спомня, че през лятото един или два пъти е бил заедно с Брус в лимузината на О`Рейли, в компания с момичета и момчета, и го е харесвал. Като че ли веднъж в някакъв апартамент е купил от него мет. Но не е сигурен. Журналистите не са говорили никога с Андрю – те само са присъствали на погребението и са задавали въпроси на майка му. Но и да бяха го интервюирали, щяха да научат само факти – следствия от вътрешните движения на душата му. Самите движения – реалната мотивация за постъпките му – може да знае и опише само писател. Андрю желае да бъде пипан, гален, обичан, да изпита радостта, която може да се роди от онази химия между двама души, която е невидима, за нейните реакции няма тестове, но тя ражда скъпоценните кристали на човешката близост. Андрю си я представя тази химия, но засега живее само с отпадъците от реакции със замърсители – сексуалният оргазъм не е нищо повече от утайка. Но всеки следващ път има надежда някоя такава утайка да се окаже зачатък на кристал. Подведен от желанието да изпита оргазъм, той се надига и приближава до Маклини. Невинно го моли да го откара до апартамента му. Маклини се съгласява на момента. Андрю се страхува, но това е страхът от очакването. Андрю не мрази. Той няма сетива за опасността – или, както става с всички от неговия отбор, силното желание за човешка близост ги е анестезирало – и се качва в пикапа, който подкарва преди още да е затворил вратата. След около миля по асфалта се престрашава да пипне Маклини. Избухването на онзи го сварва неподготвен. Страхът го зашеметява: спомня си за побоя и насилието от преди шест години в горещата Казабланка и го обзема ужасът, че отново може да изпита болка и унижение. Той не вижда къде отиват, задушава се под хватката на дясната ръка на Маклини, устата му е пълна с метал. Колата спира без да угаси мотора, изкарват го навън за краката и главата, той не се съпротивлява. И след първия удар по скулата губи съзнание. Вече не го е страх. Другият, уплашен до полуда, му нанася удари, докато най-сетне онова човъркане като с нож под лъжичката не се разтопи като олово.

5. Преди убийството: Лятна вечер в Шайен, Уайоминг. Брус Маклини и Кейт Райс се качват в лимузината на О`Рейли, който ги чака в кондиционираното купе с изстудено френско шампанско в кофичка с лед. Карат до една от вилите на О`Рейли и той ги кани вътре. Те още нямат дете, само се друсат с мет и кока, младите им тела бързо се възстановяват от отровите. Край басейна, след инжекциите, Брус кара О`Рейли да си махне банския. Той също остава гол и се хвърля във водата. Кейт го последва, но Брус маха с ръка на О`Рейли, онзи се колебае, тогава Брус изскача над водата и го дръпва за крака. В прозрачната синя вода тримата са заедно, възбудени до краен предел. Качват се в спалнята на втория етаж и лягат върху дебелия мокет, Брус зад Кейт, О`Рейли зад Брус.   

6. Шест години по-късно: Брус и Мат излежават доживотни присъди без право на помилване. Кейт отговаря пред камера на въпроси на телевизионна журналистка: ”Брус обичаше да правим тройка, но винаги взимаше мъж за трети човек. И това ме устройваше. Но не съм го хващала да спи тайно с мъж, дори и за една нощ. Пред съда дори заяви, че като малък е бил насилван от баща си, но съм сигурна, че излъга, за да насочи журито към версията, че изпитва паника от хомосексуалния акт и се е нахвърлил да бие Андрю заради неговите аванси. Убийството не е било преднамерено. Кой може да провери! Майката на Андрю написа книга, от която излиза, че Брус е гей-хейтър. Трудно ми е да се съглася, доколкото го познавам. Макар че от един неуравновесен мето-ман може всичко да се очаква. Той беше постоянно напрегнат от страх – да не може да си набави дозата за деня и същевременно да не му стигнат парите, с които се грижеше за мен и сина ни.”

Големинов едва дочете края и се върна отново в началото, да е сигурен, че е схванал всички перипетии на това неизмислено насилие. Мълча дълго, ням и потресен. Имаше силно въображение.  Но в неговата земя, на неговия език, хората не стигаха до този гигантски ужас. Не че не се страхуваха от съществуването. Те просто не бяха свободни да настървят омразата си до тази умопомрачителна степен. Но дори и в случаите, когато някой проливаше човешка кръв само поради страха от различието, поради натрупаното или изкуствено подхранвано суеверие, че различният му е враг, при това без да го е грижа за болката причинена от ножа, или поради заслепяваща разсъдъка идеология – дори и за такива случаи не се намираше писател дотолкова свободен, че да опише разгула на жестокостта в цялата му сексуална неизбежност. Големинов разбираше, че сгорещеният клокочещ страх, който е тласкал Маклини към това безсмислено, абсурдно жестоко, направо патологично убийство, не беше плод на разпаленото въображение на големия писател, който правеше впечатление на благ и умерен човек, въпреки че се бе случило почти по същия начин както в разказа “Сух септември”, писан преди осемдесет години. През това време границата между въображение и действителност се бе изличила. И то защото действителността със своята изобретателност бе вече надминала и най-силното писателско въображение. Свободата развива и доброто, и злото в еднаква степен.

- Благодаря ти, Бил, благодаря ти за … хъъ … доверието. Какъв страхотен сюжет за разказ!

- Сюжет? – повдигна тъмните си вежди домакинът. – Беше времето, когато измислях сюжети. Сега е достатъчно да преписваш съдебните протоколи или да гледаш интервюта с убийците по телевизията. Допускам, че ти разбра защо исках да прочетеш скицата на този ненаписан разказ. По вашите земи няма свободни писатели, които да имат смелостта да създават такава литература. Исках да ти подскажа един възможен път към свободата: опасността. Опасността да употребяваш думите. Виж, Генчо, ако питаш мен, аз се чувствах много по-силен и необходим, когато пишех “Сух септември”. Чувствах се новатор като Артуро Тосканини, който още по онова време си позволяваше да интерпретира симфониите на Бетовен в темпо и мощ, които някои оприличаваха на врява и безумство. А днес внуците на същите тези “познавачи” слушат Бетовен като музика за развлечение. И не се е намерил още диригент, който да постигне опасното величие на музиката на този титан. Новаторът обикновено остава задълго в историята като мерило за безстрашие и извор на духовно познание. Но твоите сънародници се възползват и от допусканата анонимност на престъпленията, които на всичко отгоре остават безнаказани. Точно обратното се случи тук: Маклини и Стивънсън бяха изправени да отговарят пред закона. Възмездието, което удовлетвори всички, възтържествува, защото бе произнесено от Съда. В моралния спор за тяхната вина, който се разгоря в Америка след това, се роди Добро. Ако напиша този разказ, той ще се казва “Луна през октомври” и ще завършва така: На самия край на гората в Джеферсън, Мисисипи – бавно и отмерено продължи писателят, сякаш опипваше всяка дума – има бунгало, почти заровено сред захвърлени под кедрите ръждясали автомобили, стари мебели и всякакъв кухненски отпадък. В една кристална нощ през октомври между отпадъците спря пикап марка Коч и угаси двигателя. “Хей, Маклини”, извика човекът от волана, “вдигай си задника и да вървим. Онова мръсно педи е пак при брат ти.” След малко от вратата излезе млад мъж с каубойска шапка и пушка на рамо и се метна на седалката до шофьора. “Време е да отмъстим за Брус Маклини“, каза той и запали цигара. Миришеше на алкохол и бръснарски одеколон. “Ти някога срещал ли си се с баща си?”, попита другият и сложи своя Винчестър Супер Х3 на седалката межу двамата. “Има ли значение?”, отвърна младият Маклини и прилепи лицето си до предното стъкло. Студен въздух влизаше през отворените прозорци на колата. Никъде никакво движение, никакъв звук, дори буболечки не скриптяха по кората на дървeтата. Само буботенето на летящия през гората пикап. Тъмната нощ бе паднала над света, като надрусана от ледено-синкавата луна и втренчените звезди.    

Когато, пренатоварен от впечатления и неудобни размишления, се прибра в София, Големинов прочете отново биографията на нобеловия лауреат в Уикипедия и случайно забеляза, че средното му име не започва с Т, а с К – Кътбърт. И до края на него не му стана ясно защо именитият писател беше направил в поканата си до него тази подмяна на средния си инициал. Дали затова или защото беше внезапно прозрял своята незабележителност, Генчо Големинов не написа разказ за трагичната смърт на едно хомосексуално момче, както и не разкри пред никого до края на живота си, че се е срещал с Уйлям Фокнър в неговия собствен дом в Оксфърд, Мисисипи. Дори унищожи дигиталните файлове с фотографиите, които беше направил по време на посещението си. А нито Фокнър, нито дъщеря му Джил качваха снимки в социалните мрежи. С всички тези действия Генчо искаше да си внуши, че, ако потомството иска с нещо да го забележи, той трябваше да остане незабележим.

В посвещението на разказа „Луна през октомври“ за онова престъпление в Ларами, публикуван в The Paris Review, Фокнър използва инициали за името на госта си.

Така тайната на тази среща беше запазена за вечността.

 

Чандлърс Форд, Хампшър – август 2013

 

 

Публикувай коментар

*