Хората, които се преместват да живеят в западните страни имат причини да го направят, така както аз имах причина да заведа семейството си в Америка. Спомнете си, че още през късните 50- и особено 60-те години се появи понятието гастарбайтери – турски граждани имаха причини да дойдат в Германия, където беше отворен пазарът за тяхната работна ръка. Югославяните също имаха възможност да станат гастарбайтери. Но това беше преди 1967. В нея година Израел реши да нападне съседите си. И с това отвори една „кутия с червеи“, от която изпълзяват все повече конфликти и омрази. Появиха се още повече причини хората – още по-масово през 70-те, 80-те и т.н. десетилетия да искат да се махнат от държавите, където бедността и локалните войни правеха живота непоносим. И всички те – както образованите, така и необразованите – смятаха, че ПОНОСИМ е животът в Западна Европа, Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия и донякъде Южна Африка по време на апартейда. Към тях се присъединиха и хората от Африка, които чрез глобалните комуникации започнаха да разбират, че НЕПОНОСИМИЯТ живот в мизерия и болести може да бъде заменен с ПОНОСИМ единствено в Европа. Китайци и японци също – по техни си причини – емигрират към Америка и (по-малко) към Европа.

Нито едни от тези групи хора или индивиди не заявиха желание да отидат в Съветския съюз или Русия.

Има и една друга ос на миграция: от Югоизточна Азия към богатите държави на Арабския полуостров. Съществена разлика между тази и европоцентричната ос е, че, поради ценностните системи на богатите арабски държави, имигрантите в тях не получават никога статут, равен на местното население, нито свободата, от които се ползват след определен период от време имигрантите в Европа и Америка.

Нито един от мигрантите по тази южна ос не е заявил желание да отиде в Саудитска Арабия или Израел.

Когато са вземали решението за емиграция, хората са игнорирали религиозните различия за сметка на икономическите. Хората са търсели преди всичко ПОНОСИМ живот в икономическо отношение. И това е напълно разбираемо в човешки план. Но очевидният извод от тези неоспорими факти е, че а) водещата ценност за всеки човек е задоволяването на първичниге му потребности – пълен стомах, топла дреха и покрив над главата, както и мир, сигурност за живота му; и б) тези първични потребности в крещяща, прекомерна степен са задоволени единствено в страните, чийто капитализъм работи по англосаксонския модел.

Спирам дотук и съзнателно избягвам всякакви „подробности“ на човешкото съществуване като образование, демократични свободи, политика и т.н., за да бъде картината съвсем опростена. Нарастващата конфликтност, породена от тези миграционни процеси, обаче поставя един въпрос, на който – независимо от постоянните опити – отговор не е даден. И е много трудно да се даде. Въпросът е: защо след като са се преместили, за да имат по-добър материален живот, игнорирайки (лекомислено) факта, че се установяват в страни с различно от тяхното вероизповедание, имигрантите в Европа (но много по-малко в Северна Америка) започнаха и с все по-нарастваща сила да изпозват религията ЗА РАЗГРАНИЧАВАНЕ вместо за интегриране? Това е неразбираемо в човешки план – защо да не оставиш другия да се моли на своя Бог, а като седнете на масата заедно да си говорите за времето, алкохола, децата, градините, професията, любовта… Ако изолираните ексцеси на антисемитизъм могат да намерят обяснение в историческата вражда между исляма и юдаизма и в агресивните политики на консервативните израелски правителства, няма обяснение за корените на неспособността на мнозинствените християнски и малцинствените мюсюлмански групи в Европа да заживеят съвместно без да си пречат, без да се мразят и без да създават изкуствено напрежение помежду си. ВИНОВНИ за тази неспособност са всички. Но ЗАЩО?