ЖИВОТЪТ НЕ Е ЧЕСТЕН

(и защо Краси Дамянов заслужава повече от балада)

“Хабара не знаеше дали нейните истории са истински или измислени или наполовина истински и наполовина измислени. Нямаше как да познае. Струваше му се, че в разказите й бяха омесени реалност и хипотеза, наблюдение и чиста фантазия. И тъкмо заради това Хабара им се радваше като дете и много-много не задаваше въпроси. Какво значение имаше в края на краищата дали бяха лъжи, истина или някаква сложна плетеница от двете?”

Харуки Мураками, “Шехерезада”

ПИСАТЕЛСКИ ПРИЯТЕЛСТВА

През лятото на 2014 се запознах чрез Фейсбук с Красимир Дамянов, български писател, за когото не знаех почти нищо, въпреки че сме почти връстници. (Пълно признание: вината за това е изцяло моя.) Преди 1989 изобщо не бях чувал за него, а след 2010 името му започна да се споменава от приятели-писатели. Срещах го и в Интернет. През 2012 беше преподавател в летния семинар по творческо писане в Созопол, организиран от Фондация Елизабет Костова. Дамянов също не ме познаваше (вината за това пак е моя), докато не му изпратих първия си имейл.

From: zlatko anguelov [mailto:хххх@хххх.com]
Sent: FridayJune 27, 2014 9:32 AM
To: kr.damхххх@хххх.com
Subject: Посещение в Барцелона

Здравей Краси, Готвим се за път – тръгваме утре за Лондон, където ще сме на театър вечерта, самолетът ни за Билбао е в неделя следобед, а в Сан Себастиан смятаме да престоим от неделя вечер до четвъртък сутрин. Наемаме кола и планът засега е да дойдем до Барцелона в четвъртък, виждам, че пътят е около 5 часа, значи най-вероятно е да пристигнем в ранния следобед.​ Както ти казах, идваме само за да се запознаем с теб и да си поговорим. Очаквам адреса ти и евентуално информация за настаняване за нощта в четвъртък. Ако не можеш да намериш, обади ми се навреме, за да потърся аз. Сърдечно, ЗЛАТКО

From: kr.damхххх@хххх.com
Sent: FridayJune 27, 2014 9:32 AM
To:  zlatko anguelov [mailto:хххх@хххх.com
Subject: Посещение в Барцелона

Чудесно. Утре ще търся. Можеш да видиш адреса и телефоните ни на сайта. www.Arthostal.com. и да го видиш в Гугъл. Моят личен мобил е ХХХ-ХХ-ХХХ. Търси за ориентир по ГПС или гугъл Ark de Triomf. Като стигнеш, спри на втора линия на ротондата или наоколо, звънни ми и след пет минути ще дойда да намерим място на колата. Не отваряй на никого, каквито и знаци да ти правят, че си спукал гума или подобни ако си с чужд номер. Поздрави.

Zlatko, June 27,
Subject: Посещение в Барцелона

Локализирах го на картата – страхотно място в стария град. Ще бъдем с испански рентал, никакъв проблем. Сърдечно, З

KrasimirJune 27,
Subject: Посещение в Барцелона

Виж  www. goldcar.com за кола. Няма нужда от осигуровка пълно каско каквато искат да ти пробутат, стига да имаш кредитна карта с повече от 650 плюс дните и бензина, който ти пълнят с надбавка 20 евро за услугата, няма проблем, колите са нови и хубави. Фиат 500 са съвсем нови и,  макар и ситни, много удобни и  икономични. Сега почвам да търся стая. Поздрави.

Ядете риби, нали? Или вече питах?

ZlatkoJune 28

Subject: Re: Посещение в Барцелона

Ядем риба, много!! :-)

Красимир, 29 юни:

Прекрасно! Запазил съм ви стая в hostal Dos Reinos  на улица Трафалгар, на 5 минути от нас. 50 евро за двамата. Прилично място. Ще мина да платя понеделник. Поздрави. Краси.

Златко, 30 юни:

В Сан Себастиян сме. Четвъртък сутрин пътуваме за Барцелона. Благодаря ти за готовността да ни посрещнеш. Поздрави, ЗЛАТКОКрасимир, 30 юни:

OK. Тръгнете по-рано, че да пътувате по хладно и ви остане време. Тръгвам да предплатя стаята. Като стигнеш Триумфалната Арка или пазара Санта катерина, Mercat santa Caterina, спри на мигащи светлини и звънни на моя телефон. Добре е да звъннеш и като наближиш или влезеш в града. Търси Ronda Litoral и в двата случая. Виж на гугъля. На пазара ще спреш отпред. Подмини спокойно забранения знак в началото и спри пред самия пазар. Има едни криви колони и шарен покрив. От тази страна. Лек път.

Красимир, 2 юли:

Стаята е вече  платена, 45, без баня, С баните свършили. Това е положението. Но е  priliчna.. Хостелът е на улица Trafalgar и Gerona, така че най добре е да чакаш на Аrc de Triomf. На 300 метра от там. Краси. 

Красимир, 2 юли:

Сlед Сарагоса вземи N2, на около 20 тина километра има изход, доста невидим, само около 80- км пътят е двупосочен, но рядко пада под 90-80 км и след Фрага продължава в Безплатна Магистрала А2  за разлика от платената АР2, та чак до тука. Особено ако не си някой бързак. Препоръчвам. Забавяне половин час, ако няма някакъв инцидент, но това е рядкост тука. Пътищата са сигурни/ И така – до арката около 2-3 часá, Pozdrawi. Krasi.

Златко, 2 юли:

Налага се да свършим нещо рано сутринта в полицията, така че, в зависимост от чакането, ще тръгнем между 9 и 10. Ще ти звъннем на мобилния като наближим. Информацията за пътя е ценна, ще се опитам да я следвам. Бързак съм, но ако е наистина кратко, си струва. З

Красимир, 2 юли:

ОК. Това означава около 16 h тук . Няма проблем. Поздрави. Краси.

Красимир, 2 юли:

Надявам се, не са ви свили нещо, че да чакате в полицията.

Златко, 9 юли:

Здравей Краси,

С времето споменът за прекарването при вас става все по-ярък. Беше много хубаво и задушевно. Благодарим на теб и Сашка за спонтанното гостоприемство. Надявам се, че лятото върви добре, пълно с кефове и изненади.

Бъди! Златко

Красимир, 9 юли:

Приятно лято. Надявам се, че не си постъпил с книгите ми както аз с Партиен Дом на Тренев. Бяха малко тежки, та затова питам. Поздрави.

Златко, 9 юли:

Книгите – напротив! Чета ги. Жена ми хареса приказките, които изчете още в самолета. Аз съм по-тежка артилерия: чета бавно и се произнасям късно. Забравих да ти кажа, че хосталът беше много романтичен: като се събудихме рукна дъжд, който ме накара да запомня завинаги жълтосивото небе над барцелонската улица от балкона на четвъртия етаж. Пихме кафе в първото отворено кафене в седем. И никой не ни окраде. Измъкнахме се по Диагонала около осем. Страхотен спомен от Барцелона. Дължа ти го, както струва ми се и други неназовими всe още неща. Сърдечно, ЗЛАТКО

 

КРАСИМИР ДАМЯНОВ

е роден на 25.03.1948 г. в София. Като студент заминава за Хавана, където учи в продължение на една година. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата. Първият му сборник с разкази „Защо няма бог“ излиза през 1981 г. Известно време живее на свободна практика във Варна, работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели, чийто председател иска изключването му три години по-късно заради публично антипартийно изказване. Поканен от Валери Петров и Христо Ганев, Дамянов започва работа в Студия за игрални филми като редактор и главен редактор на „Колектив 64″, но през 1989 г. е принуден да напусне за „намеса в творческите планове на колектив 64″ и „налагане на продуцентски принципи и материална отговорност“ – обвинения, които скоро ще бъдат отправени към повечето от работещите в областта на изкуството в държавния сектор. През същата година излиза и книгата му „Приказки за злояди деца“, след която практически изчезва от литературната сцена. Става шофьор на такси, после емигрира в Испания. От 1990 г. живее в Мадрид, реставрира стари сгради, а от 2004 е стопанин и уредник на културния клуб-хотел „Артхостал“ в Барселона. Романът „Дневникът на една пеперуда“ е написан на испански език.[1] [Дотук цитатът е от сайта за литература на издателство LiterNet, от където не става ясно през коя година е написана биографичната справка. Моето допълнение от 2014:] El Diario de una Mаriposa излиза на български в превод на автора през 2008 (София, Факел експрес). Четири години по-късно Сиела публикува продължението: романа озаглавен “Студентът по хармония” с подзаглавие “Балада за Виктор Пасков”. През 2009 същото издателство отпечатва сборник под надслов “Къщата на обесения”, където са събрани разкази от първите две книги на Дамянов, издадени през 80-те години, “Защо няма бог” и “Дяволски нокът”. Дамянов е поканен да преподава в летния Созополски семинар за млади автори на Фондация Елизабет Костова през май 2012. Откъси от неговия ръкопис “Испания”, третия роман от трилогията “Дневникът на една пеперуда”, излизат през 2014 в електронното издание Fakel.bg.

 

БЪЛГАРСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КОНТЕКСТ

В своя обзор на българската литература между 1989-2004,[2] Александър Кьосев пише: “… някои от най-обещаващите автори емигрираха – както буквално, така и метафорично. … Имам усещането, че не става дума толкова за писане на чужд език, колкото за отчаяно бягство от българския. Някои от най-радикалните пишещи от поколението на 80-те в страната, например Владислав Тодоров и Иван Станев (които така и не станаха достатъчно известни и определящи за поколенията след тях) не демонстрират дори желание да бъдат поне превеждани на български. … От известните ми на мен единствен Любомир Канов продължава да пише на български, но отместените му текстове са всъщност извън езиковия, стилов и литературен контекст на страната: това е друг български език. Мнозина мълчат: в Испания Красимир Дамянов не пише, в САЩ неизпълненото литературно обещание Анри Киселенко – също. Има и такива, които няма защо да бягат от българския, тъй като чуждият език вече не им е чужд, а е роден и интимен – Илия Троянов и Ружа Лазарова от самото начало пишат на немски и френски. Но макар че успяха да си създадат някакво име в Германия и съответно във Франция, те някак не могат да го направят в България: дори когато биват старателно преведени на български, те не се превръщат в литературни събития и остават малко четени тук.”

Като се прибрахме у дома, изчетох всичко, което Краси ми беше сложил в чантата: “Приказки за злояди деца”, “Къщата на обесения”, “Дневникът на една пеперуда” и “Студентът по хармония”. Препрочетох, може би за четвърти път, “Балада за Георг Хених” (София – Български писател, 1987), книгата, която постави приятеля на Краси, Виктор Пасков, на едно от най-високите стъпала на читателския интерес в България. В електронното списание Fakel.bg намерих практически цял каталог на Красимир Дамянов: разкази, приказки за деца, интервюта с него.[3] Но не и литературни анализи на творчеството му. Там започнах да следя откъсите от ”Испания”, третата част на трилогията. Написани са задъхано, в надпревара с времето, и ако началото им е там, където свършва “разказът за Виктор” – а с него свършва и българското битие на Краси – краят им не е планиран. Или, казвам го без излишна патетика, планът на този роман е извън властта на неговия автор.

Каквото и заглавие авторът да избере за своята трилогия, когато я публикува, за мен точното й име е “Трилогия за Красимир Дамянов”.

 

ГЛОБАЛНИЯТ ЛОКАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНТЕКСТ

Норвежкият език се говори от около пет милиона души, а на норвежки публикуват проза около сто норвежки писателя. До преди 2014 година не знаех нито едно име на норвежки писател, с изключение на класиците Хенрик Ибсен и Кнут Хамсун. Но през 2014 американското издателство Архипелаго и английското Харвил Секър публикуваха на английски първите три тома от шесттомния роман Моята борба на Карл Уве Кнаусгаард.

Карл Уве почти мигновено се превърна в световна сензация. За него писаха най-маститите американски критици от The New Yorker, New York Times и Los Angeles Review of Books. А известното с фундаменталните си писателски интервюта с най-големите автори в англоезичната литература, The Paris Review, помести обширно интервю с него в блога на Джеймс Барън на 23 декември, 2013.[4] Очевидно е било нетърпението на редакцията, известна със своя консервативен дух и улегналост, да не пропусне да участва в раждането на една необикновена звезда.

Какво се беше случило?

Кнаусгаард беше се превърнал в сензация у дома си още през 2009, когато в Норвегия  излизат първите три тома от автобиографизирания му роман, предизвикателно озаглавен както известната книга на Хитлер. Следващите три се появяват през 2010 и 2011 и цялата книга става истински издателски феномен: в една държава с едва пет милиона жители, издателят на Моята борба (Min Kapm, Oslo, 2009-2011), книга от общо 3,600 страници, продава до края на 2011 450,000 копия.

Кнаусгаард е роден на 6 декември, 1968 и публикува първия си роман, Извън света, когато е на 30 години. Вторият му роман, Време за всичко под небето, се появява през 2004, и го нарежда между водещите съвременни автори в Норвегия. Пет години по-късно той публикува първия том от Моята борба, където описва последните години от живота на баща си и неговата смърт. Цяла Норвегия заговаря за книгата, защото в нея събитията от живота на семейство Кнаусгаард са описани в пълни подробности и “героите” носят своите истински имена. А това е в разрез с един от основните морални императиви на норвежката лутеранска култура: да говориш публично за това какво става в семейството ти е срамно и непочтително.

Игнорирайки острата публична реакция, Кнаусгаард продължава да пробва границите на тази фундаментална социална норма като в следващите томове разказва за себе си, двата си брака, психичното заболяване на втората си съпруга, проблемите, които има с отглеждането на децата си, собствените си всекидневни преживявания, страхове и терзания. Още след втория том, авторът влиза в остри пререкания с брат си и майка си, на която забранява да чете останалите книги. Журналистите като хищни птици се втуват да интервюират членовете на неговото семейство. Книгата, авторът и семейството се превръщат в сензация, където моралният дебат придобива размерите на публичен скандал.

Нищо обаче не е в състояние да спре проекта на Карл Уве, който в течение на три години пише всеки ден по 20 страници със сух, неметафоричен език, описвайки минута по минута времето на живота си с педантизъм, който, както казва неговата американска издателка, стига до изречения от рода на “След това аз изчегъртах с нокът засъхналата сапунена пяна върху огледалото.” Героят е писател, който стои у дома с децата си, и съществуването му, следователно, би трябвало да изглежда тривиално или маловажно. Вместо това и въпреки че прозата му в течение на десетки страници може да се стори на повечето читатели неимоверно скучна, в книгите е вложено почти религиозното чувство за неотложност. И понеже е писана със спонтанна, всекидневна духовна енергия, дори зашиването на скъсания детски чорап звучи като обета на някой, който непременно иска да прави добро. Моята борба рисува пред читателя портрет на човек на перото, чийто почти донкихотовски замисъл да разкаже как се бори с живота и изкуството в тяхната цялост го обсебва, изпепелява и хипнотизира – в буквалния смисъл на последния глагол – и по такъв начин го прави свободен,” пише есеистът Джонатан Калахан в уебсайта ММ.[5]

Този тип писане повдига два съществени въпроса: за жанра на книгата – автобиография, роман или автобиографизиран роман – и за моралния статус на писателя.

Норвежкото издателство определя книгата като роман, но американското се е въздържало да й сложи какъвто и да е жанров етикет. Само втората книга има авторово заглавие: “Влюбен”, останалите се появяват като “Моята борба: книга 1, книга 3 и т. н. до 6”. От книгите на неживите писатели, оставили ни подобни огромни опуси, В търсене на изгубеното време на Пруст се състои от седем отделни тома, които са издавани като романи със собствени заглавия. Но Пруст никога не е смятал, че създава роман със своя специфична структура, нито е признавал открито автобиографичността на своя наратив, освен че на две места в книгата му се споменава името Марсел; неговите основни герои носят измислени имена и са всъщност прототипи, а не реално съществували личности. В своята чудесна студия Библиотеката на г-н Пруст, неговата изследователка Анка Мълщайн, убедително показва, че Пруст е създавал характерите си, ползвайки за прототипи герои от произведения на авторите, които е четял и обичал. Тя стига до там да твърди, че “Пруст изглежда е бил неспособен да създаде характер без да сложи книга в ръцете си.” Общо 200 са героите в неговото В търсене и те, според нея, произтичат от текстовете на 65 писателя.[6]

Съвсем друго нещо обаче е да пренесеш хората, с които живееш, върху страниците на своя ръкопис, да го издадеш и да наречеш книгата роман. При това, за разлика от уникално елегантния и съзнателно рафиниран език на френския класик, шесттомникът на Кнаусгаард е написан на всекидневен жаргон, в който няма цензура върху мръсните думи.

Харуки Мураками, с неговия тритомник 1Q84, оправда прозвището си “култов романист” като изцяло съчини героинята си и сюжета по напълно класическите правила на романа, въпреки че прозата му не може да се нарече другояче освен пост-постмодерна. Същото може да се каже и за 2066 на Роберто Боланьо.

С една дума, аналогиите са нещо красиво и в повечето случаи полезно, но нека засега ги оставим настрана. В центъра на моето внимание е изборът на норвежкия писател да опише своя живот такъв какъвто е, при това след като е преживял едва половината от него (Кнаусгаард е бил 40-годишен, когато се е заел с този свой изтощителен и, по собствените му думи, тотално изчерпващ творческите му сили проект.)

В морално отношение мен ме вълнуват два проблема. Единият е социален и някакси очевиден поради реакцията на общността, в която се случва живота на писателя и книгата му,  другият е професионален.

Общността реагира по два начина. Близките, които са станали без свое знание и съгласие герои в една книга, която с клинична – напълно лишена от оценъчност – студенина ги описва с всичките им слабости, болести, дребнавости, страхове и мании, са възмутени и отхвърлят произведението като неморално.

Непознатите на семейството читатели, които по правило обичат да гледат в чуждите спални през дупка в стената, умират за клюки и зрелища, дори злорадстват над чуждите проблеми – независимо, че в повечето случаи съчувстват на човешката болка – изпадат във възторг и с парите си дават своя глас в полза на книгата. Вроденото ни воайорство е може би най-силния мотиватор да четем книги и участваме в социалните медии.

Професионалистите сме смутени от феномена: поява ли е това на нов жанр, нов стил на писане, трябва ли да бъде поощрено и тълкувано като някакво развитие на литературата или е литературна измама, която ще се забрави с отшумяването на скандала? В края на краищата става дума за лесно писане. Може би най-лесното. Всичко, което става около тебе – от паяжините в ъглите на стаята и прокапалото олио на пода в кухнята до гънките на чаршафите и отвитото бедро на жена ти – е пред очите ти и ти просто го записваш без да напрягаш въображението си. Каквито и високи морални цели да преследваш с такова писане, то ти дава предимство пред колегите ти, които съчиняват сюжети и градят характери с въображението си. И най-важното: къде е тук обобщението, къде е голямата метафора за живота и човешкото състояние? В такава проза липсва супер-нивото, няма я поетичността – освен ако не смятаме, че животът съдържа поезия сам по себе си.

Разбира се, темата за авторовото присъствие, в който и да било сюжет, е безкрайна и сложна. Но тук не става дума за разказ от първо лице или за роман, в който случки от живота на писателя са вплетени като епизоди в конфликтите на неговия измислен сюжет. Тук всички характери са заснети едно към едно, като със скрита камера, която ги следи във всяка минута от тяхното всекидневно същестуване. Несъмнено всеки артист, за да бъде добър артист и се чувства свободен пред публиката (а писателите са артисти със словото), притежава по-голяма доза нарцисизъм и ексихибиционизъм от хората, които не са артисти. Но в случая с Кнаусгаард изходната позиция на автора е, че неговият живот е важен, значителен и необходим на литературата. И демонстрирането му е морално оправдано в името на някаква – новаторска? – художествена цел, която е неясна дори на самия писател.

В историята на изкуствата, феномени от този род са били посрещани или с прекомерен възторг, или със снизходителен скепсис, като и двата лагера са привеждали “убедителни” доказателства в полза на своето отношение към отклонението от традицията. Обикновено скептиците са били опровергавани от еволюцията на литературата, а почитателите са намирали начин да вместят феномена в рамките на променливите стандарти, с които мерим литературния канон. Но това е ставало само в случаите, когато първооткривателят е бил последван от еднакво талантливи, да не кажа гениални, проекти. Рабле във Франция e първосъздател на романовата форма преди почти пет века, но в края на 16 век Сервантес в Испания я преоткрива по независим начин и най-сетне, след още почти цял век, Лорънс Стърн в Англия отново ползва същата структура за своя Животът и мненията на Тристрам Шанди. И ето че в течение на вече четири века, спонтанно или по академични причини, ние ползваме тяхната форма като стандарт за романа. Независимо дали са продукт на френската, руската, испанската или немската социална действителност, всички големи романи приличат по структура на тези първи три. От стилистична гледна точка, най-устойчивата характеристика на романа е героят, чиито приключения създават сюжет с иносказателно значение. Разказаната история има смисъл или смисли далеч отвъд самата себе си. Значимостта на това супер-ниво определя стойността и дълговременността на конкретния роман.

В бързотечния 21 век литературната общност посреща феноменът Моята борба с неумерено любопитство и профилактична неутралност. Всеки тежък критик или популярен книгоблогър отчита личното си емоционално състояние от прочита на книгата, което е обикновено дълбоко и тревожно, но повдига и някои от сериозните морални и професионални въпроси, които и аз дискутирах по-горе.

Самият автор е обект на нескрито любопитство. В многобройните си интервюта Кнаусгаард се показва като човек песимист, който се самоподценява и дори срамува от неспособността си да обясни защо е написал точно такава книга. Излиза сякаш я е написал, за да покаже колко неговият живот е всъщност незначителен, колко му е невъзможно да го контролира и колко озадачен е самият той от това, което се случва. Дали обаче норвежците не са всички такива: сдържани, затворени в себе си, с пуритански морал и хипертрофирано чувство за срам, примирени със своята греховност и, в края на краищата, трагично самотни? Такива хора са склонни към философско себевглеждане не за да се променят, а за да се разберат. Тогава не е ли Кнаусгаард идеалният норвежки характер? Понеже вярвам в постулата, че литературните герои при добрите писатели са въплъщение на националния характер, съм склонен да твърдя, че – ако приемем авторът за главен герой на неговата шесттомна сага – най-голямото постижение на Моята борба е, че извършва безпощадна дисекция на норвежката култура. Това е един локален роман, който ни информира за нещата, случващи с в една малка национална общност. Ерудицията на автора е несъмнено глобална. Но онова, към което той насочва вниманието си, не е целият свят, а неговият малък, по всички стандарти незначителен норвежки свят.

Но не са ли всички големи световни романи, писани от четири века насам, нищо повече от локални истории? И въпреки това, според някакви техни особени качества, светът си ги е присвоил, защото е започнал да ги цени като универсални. Това е ставало или защото държавата е смятана за въплъщение на общочовешките ценности (Америка), или защото националната история на държавата е имала фатално влияние върху съседните държави или цели континенти (Франция, Германия, Русия). Така – и не без приноса на неизбежната доза снобизъм, както и на центростремителните сили, възникващи около всяка империя или военна сила – е създадено понятието световна (или висока) култура.

Вездесъщността на един литературен герой се появява – и проявява – тогава, когато, по своите провинциални характеристики и по напълно неподозиран за своя създател начин, той заприличва на литературните герои от други народи и други времена. Което е доказателство, че във всяка местна култура се съдържа и нещо общочовешко, универсално и необходимо, което ни помага да си обясним човешкото състояние.

Значи ли, че с автобиографизираната литература се връщаме към чистия реализъм, отречен преди век от постмодерния авангард? В епохата на социалните медии, бестселърите на пенсионирани политици и порнозвезди, са ли дневниците новото убежище на писателите – а с това и новото оръжие на литературата, която се чувства заплашена от твърде натрапливото реалити шоу?

Кнаусгаард не се вълнува от жанровата принадлежност на книгата си, но отрича тя да има формата на дневник. “Животът се развива, променя, движи се,” казва той в отговор на въпроса защо е изгорил дневниците си, които е водил като млад. “Формите на литературата са неподвижни. Ето защо ако искаш писането ти да бъде възможно най-близко до живота – и аз в никакъв случай не казвам това, за да извиня реализма – да, ако искаш да бъдеш близо до живота, трябва да разчупиш формите, които си употребявал досега, а това ти създава чувството, че постоянно пишеш своя първи роман, пишеш за първи път, което пък означава, че изобщо не знаеш как да пишеш. Това е обща черта на всички писатели: те не знаят как да пишат.”[7]

“Когато започнах Моята борба,” продължава писателят в същото пространно интервю в The Paris Review, “бях крайно фрустриран и от живота, който водех, и от писането си. Искаше ми се да напиша нещо величествено и огромно, нещо като Хамлет или Моби Дик, но бях в клопката на този малък живот – гледане на деца, смяна на пелени, пререкания с жена си. Бях неспособен да напиша каквото и да било. В течение на това размишление разбрах, че това е съществено; не го харесвах, да, но все пак беше нещо, не беше нищо. Ако се възхищаваш на Хьолдерлин или Селан, те хваща срам, че трябва да опишеш как сменяш пелени, нещо, в което няма никакво достойноство. Но тъкмо това стана цетралната ми идея. В това беше цялата работа. Да не се опитвам да отивам на друго място, а да остана тук. Ето как се получи всичко това. Но то не е като да си водиш дневник, [... отсъства дистанцията между писател и роман, която определя пространството на литературата...] Има разлика от небето до земята. Бях се опитвал да пиша още като осемнайсетгодишен, но не излизаше нищо. След това, като станах на 27, промених езика си. Трудно е да се обясни. У нас може да пишеш на радикален норвежки или консервативен норвежки. И когато започнах да пиша на консервативен норвежки, аз внезапно постигнах дистанцията – или обективността – чрез езика.”[8]

 

И КОГАТО СЕ ЗАЧЕТОХ …

И когато се зачетох в романите на Красимир Дамянов, се плеснах по челото. Автобиографизирано писане пар екселанс. Главен герой – писателят. Всички останали със собствените им имена или прякори. Превъзходна проза. Енергичен, тревожен разказ. Усет за детайла и метафоричността на езика какъвто има у автори като Чехов, Камю, Кундера… И постепенно започнах да разпознавам своето българско битие, да виждам себе си в онова време, прекрасните и отвратителни страни на онзи живот, от който и Краси, и аз сме се почувствали – въпреки искрените си усилия да дадем всичко от себе си, за да го променим – отхвърлени и непризнати, но чрез който като с пъпна връв оставаме завинаги свързани с българската си същност, независимо в каква степен сме успяли да я преодолеем и дори надделеем. И двамата я притежаваме тази проклета и мила българска същност. И това ни прави отговорни за нея.

И докато се подготвях да пиша това есе, попаднах на едно интервю, в което в. Труд[9] представя Дамянов така: “Известният писател Красимир Дамянов, който от 24 години живее в Испания, се опитва да прокара културен мост между България и Барселона. В създадения от него „Артхостал“ в сърцето на каталунската столица той кани изявени и талантливи родни творци, за да представят своите произведения. Наред с писането, дипломираният строителен инженер има и предприемаческия шанс да строи и реставрира красиви сгради. Той е участвал и в строежа на Аспаруховия мост във Варна.
Първите книги, които Дамянов пише в България, са „Защо няма бог“ и „Дяволски нокът“, след което емигрира в Испания. След дълга пауза се завръща с романа „Дневникът на една пеперуда“, който е номиниран за три от най-престижните литературни награди
.”

“Известният” – на кого и къде? “Културен мост” – какво означава това? “Изявени и талантливи родни творци” – кои са те и кой определя дали са талантливи? “Аспаруховия мост” – какво прави пък този мост тука? “След дълга пауза” – каква, защо, какво е станало?

“Наред с писането” е може би най-обидната квалификация за един писател от ранга на Красимир Дамянов, издаваща невежество, небрежност и неуважение към литературата. Но, казах си, тук става дума за оперативна (културна?) журналистика; може би сериозната литературна критика вече е оценила прозата му, разбрала е уникалността му, поставила го е в контекста на националната литература.

Търсенето ми не оправда нито едно от очакванията ми. Освен клюкарски, злободневни интервюта и поетично-романтични отзиви, в които анализът е заменен с прехласване, за романите Дневникът на една пеперуда и Студентът по хармония не е излязла нито една сериозна рецензия. В интервю, поместено в личен блог[10], самият Дамянов казва по тази тема следното: “Мисля, че никога българската проза […] не е била на такова добро ниво, както сега. […] Георги Господинов, Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на eвропейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. […] Ние обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. […] Приемственост и надграждане единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…”

По тази необорима логика Кнаусгаард е стъпил върху Ибсен, Кнут Хамсун и други неизвестни на света норвежки класици. Краси Дамянов обаче виси във въздуха.

Но той не виси сам и подхвърлян от интервю на интервю, защото е уникален и фактически пръв в българската литература е изпробвал автобиографизираното писане във формата на роман – и то роман от три тома – а защото никой у дома не обръща внимание на книгите му. Представят го като някакъв странен екземпляр, заживял в Барцелона поради излишъка си от въображение, т. е., човек-авантюрист. Писател превърнал се в шофьор на такси – това е толкова далеч от имиджа на кабинетния писател, който в България, както всичко друго, се приема като единствено бял; всичко извън този имидж е черно.

Липсата на традиция освен това не позволява на българската литературна общност и присъединилите се към нея “култур”-журналисти и коментатори да си отворят очите за една привидно незначителна, дори парадоксална, а всъщност най-съществена подробност: въпреки че става дума за нескрито автобиографизирана проза, нейната оценка не трябва да се обърква с оценката, която се дава на живия писател. Книгите са литература; писателят е човек. Книгата се оценява за литературните й качества; писателят – за човешките. Книгата живее живот отделен от този на писателя. Книгата остава, писателят си отива.

 

ТРИЛОГИЯТА

“Дневникът на една пеперуда” обхваща периода 1969-1980 от живота на главния герой. По думите на Краси, книгата се е родила от желанието му да установи контакт с първата си любов, кубинка от Хавана, след 35-годишна раздяла. След като се чули по телефона, обещал да й пише всяка година по едно дълго писмо, но вместо това започва да пише роман за младостта си. Свидетелство за автобиографичността на книгата е следното признание на автора:
“[Тя] в момента се развежда в Америка. И тъй като е подписала с адвоката на противната страна споразумение за неразгласяване на личния им живот, а бившият й мъж е милионер, трябваше да преустановя да описвам историята й.”

“Студентът по хармония” е написан във второ лице единствено число, като обръщение към непрежалимия му приятел Виктор Пасков. Сюжетът обхваща периода 1980-1989, но през втората му половина хронологията е изоставена, за да проследи живота на Пасков до неговата смърт през 2009. “В новата ми книга няма жени освен собствената ми”, споделя с присъщата му прямота Дамянов. “Докато „Пеперудата“ е за илюзиите на любовта, тази е посветена на илюзиите на литературата. „Студентът по хармония“ е роман за дружбата и омразата между пишещите, за вярата и безчестието в българския литературен живот.”

Отношенията между Пасков и Дамянов са едновременно сантиментални и груби, описани са с брутално, садомазохистично себеразголване. Но това не е садомазохистичният унес на западния писател, а срамежливото българско описание на страданието и възторга от общуването между двама самотници, в което сексуалността е изключително мачовска, насочена към жените и предизвикваща ревност, равносилна на ревността към таланта. Да, и Дамянов, и Пасков са били самотници, защото са били заобиколени от жалка посредственост и комунистическо нагаждачество към властниците.

Пасков е представен като гений, особено заради “Балада за Георг Хених”, на която Дамянов е пръв читател и след това официален редактор. Между двамата, според изповедта на Дамянов, са се установили отношения на любов и омраза – но любовта сякаш идва само от Дамянов. Пасков е безмилостен, циничен, отблъскващ и въпреки това Дамянов го боготвори с унизително себеподценяване. Сигурно е, че, ако Пасков беше написал книга за отношенията им, щяхме да имаме съвсем друг разказ за любовта и омразата между двама талантливи писатели. Но чудовищният му егоизъм така и не би го вдъхновил да напише за приятеля си. Неговата суета е била фокусирана в жените и алкохола.

“Студентът по хармония” според мен е много по-лична книга, отколкото Краси си е представял, че пише. Това е всъщност книга за него самия. Емоционално и морално той изглежда много по-човечен, по-етичен и по-талантлив от своя приятел. И то не идва от неосъзнато себелюбие или от неизбежната суета да се покажеш приемлив за читателите, а понеже описва събитията точно както ги е преживял, без украшение, без анализ, без отстраняване. Неговото писане не е лесно писане – за разлика от Кнаусгаард, той не наблюдава всекидневието около себе си, а се връща към миналото, за да го пресъздаде и като факти, но още повече като емоции и отношения, а това изисква неимоверно напрежение както на паметта, така и на стила.

Никой в България не е писал така и никой не пише така. С изключение на Владо Зарев, Милен Русков, а напоследък и Алек Попов,[11] българската съдба не присъства с такава неистова загриженост в една литература, която избягва историята и тежките национални проблеми, а се плъзга към развлекателното, псевдофилософското и тривиалното. Но докато при първите двама става дума за епично писане, за класическа романова форма, в която дълбочината и иронията се взаимодопълват,[12] при Дамянов личността на писателя е носител и на драмата, и на най-проявените характеристики на българския мъж.

Опиянението от живота в младостта на този мъж е било бързо отрезвено до отчаяние. Но точно тази парабола идеално показва какви щети са нанесени на литературния континюитет и защо днес литературата ни едва се надига, за да приобщи лошо формираните си читатели към нещо, което е нейната първа и вечна роля: да показва на хората тяхното състояние и по този начин да ги прави съпричастни към и, най-важното, отговорни за съдбата на тяхната национална общност.

Отчаянието при силната личност е съпроводено с отвращение и търсене на изход. При Краси изходът прилича на бягство, но е тъкмо обратното: намиране на себе си. В “Испания” Дамянов показва себе си като български емигрант. И отново, независимо от индикацията в заглавието, темата му, центърът на неговия интерес, е не Испания, а българският мъж в Испания. Ако тази книга се прочете без предубеждението, което цари сред българите относно емигрантите – както към хората, решили с труда и талантите си да си осигурят живот, по-добър от този в родината, така и към писателите, които търсят начини да обогатят своя собствен хоризонт, но остават дълбоко свързани с българското – тя е един точен разказ не за бягството, а за намирането на личната отговорност: към живота и към високите ценности.

 

ФЕНОМЕНЪТ

Българите са народ срамежлив, но това е срам да не се изложат, поради което се проявява като лицемерие. Иначе всеки мисли високо за себе си, във всеки случай по-високо отколкото за съседа или приятеля си. Това е една от причините българските писатели да избягват личното, изповедното, мемоарното. И най-големите от тях предпочитат да облекат идеите и тезите си в измислени характери и тези характери не приличат на създателите си. Не може да има съмнение, че тази ситуация е формирала български читатели, които не проявяват особен интерес към документалната проза. Бих си позволил дори да кажа, че, поради почти генетичното недоверие към думите на другите, мемоарът и документалната книга в България се посрещат със скептицизъм (“Тя ще ми каже на мене”) и дълбоко съмнение в искреността на човека, който разказва за себе си (“Стига бе, това не може да е било така, защото аз …”).

Онези, които са писали документални книги – Захари Стоянов, Иван Шишманов, Симеон Радев, Иван Станчов – са писали за свои съвременници, но не и за себе си. Ето защо искам да подчертая с почти тържествен тон, че Красимир Дамянов е първият български писател, който пише за себе си. Но не пише мемоар, нито публикува дневници, а създава белетристика, чийто централен герой е самият той: “… пиша единствено за това, което съм чул и видял. Макар и да е роман, е действителен. Не измислям: размествам.”[13]

Дамянов се връща към занаята след почти двайсет-годишно прекъсване. Неговото обяснение, дадено спонтанно в интервю с Румен Леонидов[14], звучи искрено, но разчита повече на патоса вместо на задълбочения себеанализ. В момента на интервюто Краси се е вече самопровъзгласил за герой – отхвърлен от гилдията, въпреки че е много добър, и обвит с ореола на мъченик:

Идеята да сътворя роман с живи хора дойде след третото писмо до първата ми голяма кубинска любов, която срещнах след тридесет и пет години в Ню Йорк през 2004. Двадесет години не бях писал. Бях й обещал за тридесет и пет години раздяла да й напиша тридесет и пет писма за живота си. И когато получих първото нейно, в което разказва как прекосява океана с миниатюрна лодка, за да изведе роднините си от Куба, аз разбрах, че пиша роман. Романа на своя живот. И че двигателят му е това стремление, което 35 години съм пазил в себе си към нея. Раздялата превърнах в мотора му. А тя е като вятъра – раздухва го, но го и гаси.

… Започнах втората книга с намерение да продължа с тридесет и петте писма до Милагрос, т.е., следващите десет – от осемдесета година, когато заложих за печат първата си книга, до деветдесета, когато напуснах България. И дори написах първите три глави с нейното име в обръщенията. Но когато стигнах до запознанството ми с Виктор, романът започна да боксува. Какво я интересуваше нея, американката, моята литературна авантюра с най-добрия писател на моето поколение?

Оставайки без американски финал, с който да захлупя като с капак българската си тенджера литературни илюзии, изведнъж разбрах, че писмата ми имат друг адресант. Че пеперудата пише писма не на нея, а на първия си приятел от някогашното българско литературно врящо гърне. А когато Виктор почина (през цялото време с угризения си мислех какво ще каже като прочете всичко това) и, силно развълнуван, потресен написах онова “Писмо до мъртвото копеле” във в. „Монитор“, ми стана ясно, че винаги, още приживе, мислено съм ги адресирал до него. Че трите живота на пеперудата (ларва, какавида и насекомо) са различни и еднакво значими. Че нямат нищо общо един с друг в главоломното приключение, което съм предприел. Че си струват играта. И че за мен като писател няма друг шанс, освен сега или никога.”

Подтекстът на горното признание е, че подтиците за написване на трилогията идват от любовта, приятелството и изгнаничеството на самия Краси. Но “да, аз пиша за себе си” не е казано в прав текст, като че ли онова, което правим различно от всекидневните, “обикновените” хора, е нещо срамно и не бива да се назовава с точното му име. Нищо не бива да ни издига в друга категория. За да бъдем разбрани – не, за да бъдем приети – трябва да се скрием зад романтични, а фактически високопарни понятия. “Романа на своя живот” звучи литературно, докато “аз пиша за себе си” е твърдение, което, не само че изглежда всекидневно, но би се възприело и като мегаломания. Кой си ти, би казал българинът, че да пишеш за себе си? С какво си по-добър от мен, би казал колегата-писател, че си позволяваш да превърнеш своите отколешни преживявания в роман?

Ала веднъж създадена, трилогията е факт, който престава да бъде зависим от своя създател. Ето защо сравнението й със съдбата на другия факт, шесттомника на Кнаусгаард, написан в малката северна държава, ми помага да погледна аналитично – без емоции и патриотични или литературни пристрастия – на феномена автобиографизиран роман и да направя интереснни заключения за взаимоотношенията между писателя и общността в България, както и за световната съдба на две локални литератури в Европа.

Първо, трите си романа Дамянов пише от чужбина, по спомени и без да наблюдава директно българското всекидневие. То е далечен фон, но не и контекст. Той признава, че употребява завистта, която в България е базисния културен контекст, като мотор. Едновременно нейна жертва и нейн носител, Дамянов анализира мъчителните отношения с човека, на когото едновременно се е възхищавал и завиждал, за да се отдели от културата, която го е създала и след това изхвърлила от себе си. Той иска да я обгледа отстрани и да се разграничи от нея. Кнаусгаард пише потопен в своята норвежка действителност и сякаш иска да върви по обратния път: все по-плътно да се приближава до културата, която го е отгледала, и ако може да се претопи в нея.

Пеперудата е метафора на влиянието от разстояние. Краси се идентифицира с нея – следователно, признал ли го е публично или не, съзнава ли го дълбоко в себе с или не, той е писал трилогията си, за да промени нещо. Да го промени отдалеч. Така че не може да е случайно, че той се решава на толкова недвусмислено автобиографизирана проза, след като и понеже е далеч от България. А това е още една от проявите на българската срамежливост. Слава богу, при Краси тя не е лицемерие, а изстрадан сюжет за роман. Контекстът и героят на Дамяновата трилогия са мъжът Дамянов.

Второ, след издаването им, романите на Дамянов (поне първите два, но нямам основание да сe съмнявам, че и третият няма да има друга съдба) не се радват на популярност, не са предизвикали сензация, не са се превърнали в бестселъри, още по-малко пък са предизвикали скандал. Нито един от героите му не се е възмутил публично. При Кнаусгаард е тъкмо обратното: след скандала, предизвикан от книгите му, той се е преместил да живее в Швеция. Това е неоспоримо доказателство, че литературата в Норвегия е в сърцевината на социалната тъкан, докато в България е самотно занимание, чието въздействие върху общността се игнорира.

Интересно е, че Румен Леонидов интуитивно е усетил един от подводните камъни на автобиографизирания роман. В интервюто си той пита Дамянов: “Казваш, че обичаш героите си? И Любомир Левчев ли? Как ти хрумна да боравиш с живи хора? Не се ли страхуваш от презрението или омразата им? Или от отмъщението на доносниците… Не ти ли се сърдят героите ти в тия твои пътешествия в миналото? Някои от тях са доста известни. Не нарушаваш ли писателската етика? В „Дневникът…” си ги прикрил с испанския превод на имената. Но се подават и изпод тях: д-р К. (доктор Любомир Канов от Ню Ѝорк), Наташа (проф. Нева Кръстева от НБИ), Млади (кинодраматургът и писател Влади Киров,) композиторът Алекс (Александър Кандов) … Къде е границата с недискретното? Извинявай за израза – с клюкарското, жълтото, непристойното…[15]

Трето, нито Дамянов, нито онези, които са се опитали да оценят романите му, съзнават, че тук става дума за нов за българската литература стил на писане. Отговорът на Краси на горния въпрос е твърде мъгляв: “Мисля, че няма граници [с недискретното]. Те са в читателската добронамереност и подхода към литературата. Ако четеш, за да надничаш под чаршафа на героите, ще видиш срамните им части, ако носиш чисто сърце – ще видиш искреността, достойнствата им. А може и нищо да не видиш, ако си кух. В това се крие величието на литературата… Всичко зависи от това какъв си самият ти.”[16]

От патетичното “Краси Дамянов е успял да отвори хоризонтите на опрощението и светлината…” (Невелина Попова[17]) до високомерното, да не кажа нахално, а всъщност издаващо слаба литературна култура твърдение на Преслав Ганев “… личността на самия Красимир Дамянов не ме интересува чак толкова”[18], романите на Красимир Дамянов се тълкуват като социален, но не и литературен феномен. На тях се гледа като на изолиран факт. А това ги обрича на самота и забрава. Тъкмо обратното се случва с автобиографизираните романи на Кнаусгаард: те се превръщат в литературно явление и на локално, и на световно равнище. Литературната критика ги поставя в една система, която има свои исторически закономерности и континюитет. Сериозно се обсъжда дали тези романи не слагат началото на дългосрочна литературна тенденция.

В обидно оскъдните и несръчно романтизирани опити Студентът по хармония да бъде оценен се набляга на думата откровение. Нищо не е по-далеч от истината за късната проза на Дамянов. Той не е откровен, а истинен. Не откровеничи, а записва фактите, такива каквито са в неговата памет. Откровението е опит да се предизвика съчувствие – Дамянов “разсича с един мах всякаква младежка романтичност”, както казва Румен Леонидов. Дамянов е безпощаден, защото е честен и справедлив.

Подведена от сантимента на “откровението”, Нина Василева твърди, че “Втората част на „Дневникът на една пеперуда“ е в жанр, според мен, почти непознат на българската литература и това е жанрът на изповедите. Както е ясно, той отчетливо се разграничава и от автобиографията, и от автобиографичния роман, и от дневника, и от спомените, и от епистоларните сборници.”[19] На мен такъв жанр не ми е известен, но дори и да приемем, че съществува, трилогията на Дамянов няма нищо общо с изповедта. Етимологията на понятието е религиозна, а общоприетото му значение е да изповядаш нещо, което ти тежи, което е било скрито, което смяташ за грях и т. н. Поезията много често ползва формата на изповед. Но за една толкова мускулеста, агресивна и непримирима проза като тази на Дамянов, да кажеш, че е изповед, означава или че си нечувствителен към регистрите на езика или че съзнателно принизяваш автора до нещо тривиално, само за да можеш да го сложиш в някаква рамка.

Напротив, Дамянов знае, че се бори със своите демони, че прави равносметка на своето българско битие и че с това ще остави свидетелство за историята на българските литературни нрави, както и за удивително непоследователното поведение на българския мъж, постоянно в плен на хормоните, които му идват в повече. Дамянов описва талантливият, интелигентният мъж, израснал в епохата на тоталитарния режим в една социално неразвита държава.

Най-красивото на всичко, което той е казал за своя герой Красо, Красата, Краси, бащата загубил сина си (отначало предал го на наркотиците, после изпуснал го в смъртта), влюбеният в жена си похотливец, човекът овладял изкуството на оцеляването до съвършенство и писателят, който е възхитителен в идеалното владеене на езика – да, най-чудноватото и най-правдободобното в тези три романа е, че самият Дамянов не съзнава колко добре неговият образ съвпада с образа на българския мъж от втората половина на миналия век.

Дамянов ритва с крак врати, които според морала на българина трябва да стоят затворени и зад които може само срамежливо да се подслушва. Самият той срамежлив, но невъздържан, Дамянов-писателят описва без милост и лицемерие живота – не живота на другите, а своя живот, отразен чрез другите.
ИЗКУСТВОТО ЛИ Е ПО-ВАЖНО ИЛИ СЪЗДАТЕЛЯТ НА ИЗКУСТВО?

Заемам този точно прицелен въпрос от Румен Леонидов, който го е задал в реторична форма[20] без да му даде отговор, за да поставя романите на Дамянов в неописаната и в неприлична степен непризнавана система на българската литература. Такава система съществува, въпреки че тя се характеризира с хаотичност,  неприемственост, самотност, безисторичност. Българската общност не се обединява около литературата, не й вярва, не я ползва за компас, тя не става сензация и – в това конкретно сравнение с норвежката – не предизвиква интереса на света. И, както става ясно, последното не е въпрос на непреводимост: норвежкият език е точно толкова рядък и труден, колкото и българският. Но ковачите на този език са самоуки и, особено тъжно, нямат самочувствието, че принадлежат на национална традиция и че биха могли да създадат нещо голямо – като Хамлет или Моби Дик. И когато на този език се появи талант, който сякаш изневиделица създава нов стил, никой не му обръща внимание. Дори самият новатор е стреснат и объркан.

Моят отговор за важността на изкуството и твореца е пределно ясен. И двете принадлежат на една система от ценности. И двете са важни, но по различен начин: изкуството е по-важно за общността, създателят на изкуство е по-важен за занаята.

В случая с Кнаусгаард и Дамянов се случва нещо наистина неочаквано: създателят на изкуство става самият той изкуство. А отличителната черта на изкуството е да бъде метафора на реалността. Така както Кнаусгаард е идеалният норвежки характер, така и Дамянов е идеалният български характер. Това, че всеки от тях се е самоописал в своята културна среда губи всякакво значение. И двамата са го направили с необходимата дистанция, сиреч, по метафоричен начин. И двамата са постигнали тази дистанция чрез езика.

Кнаусгаард, поради интереса към него, е предизвикан към саморефлексия и е разказал за метода си директно. Дамянов, поради липсата на интерес към него, продължава да следва интуицията си без да се саморефлектира. За разлика от своя норвежки колега, Дамянов контролира живота си, не се самоподценява и дори се радва, когато може да обясни защо е написал точно такава книга. В романите си той съзнателно показва колко неговият живот е значителен, с което иска да отреагира на онова, което се е случило с него и го е принудило да живее в изгнание.

Всеобщото значение и на двамата е в това, че в литературата се е появила метафора на националния характер в конкретното историческо време и това е свидетелство за времето, но и доказателство за познавателната – а това означава обединяваща – роля на литературата.

Така както возвишаващият се Гичо е метафора на българския мъж от времето на Възраждането, така и Дамянов е метафора на българския мъж от времето на социализма. Дълги години след социализма обаче той си остава същият непреодолимо привлекателен, самовлюбен, талантлив, себичен, самомнителен, нетърпящ чуждо мнение, егоистичен, завистлив, ръко- и словоблудстващ пич и ненаситен женкар, който се изживява по ръба на допустимото и политически приемливото. Доказателство за това е уникалното, фантастично вярното измислено от Краси Вулгарно интервю: “Животът е голям педераст”, което приятелят му Румен Леонидов е поместил във Fakel.bg[21]. Дали този пич е интересен на света, оставам да прецените сами. Но той е интересен за българите.

Затова с най-силното си възможно убеждение и страст препоръчвам да четете написаното от него за него. Това е литературата, която ни отразява. Това е литературата, която ни трябва, за да се видим като в огледало, да се опознаем, да се харесаме или не, да се замислим над себе си. Това е литературата, извисяваща се чрез езика – а не толкова чрез съдържанието си. Това е литературата, която би трябвало да ни превърне в сензация за света, ако сме достатъчно умни да провидим талантливите си писатели без завист или безразличие.

Но преди това непременно прочетете Вулгарното интервю. В него Краси разговаря с починалия Христо Калчев и, разбира се, темата е починалият Виктор Пасков. В това интервю между призрак и кандидат-призрак, които си говорят за призрак, е събрана горчивата българска съдба, но поднесена с хъс – като от човек, чиято сила на характера е непризната и затова използва думите, за да изглежда като че ли е над съдбата си, но в най-скрития ъгъл на душата си знае, че отърване няма: “К.Д.: Да, животът е голям педераст. Думи на покойния [Пасков]. Хр.К.: Смъртта не по-малко. Думи на приятеля му. А сега се разкарай със скапаната си книга! К.Д. Знаеш ли, Ице? Я върви по дяволите!… Хр. К.: За къде мислиш, че бързам?

 

ПОСЛЕПИС

From: zlatko anguelov [mailto:хххх@хххх.com]
Sent: FridayJuly 17, 2014
To: kr.damхххх@хххх.com
Subject: 

Краси, страхотно пишеш! Но ме е страх, че не понасяш критика. Лъжа ли се? ЗЛАТКО

Златко, 8 август:

Здравей Краси,

Изчетох всичките книги, които ми даде, включително и откъса във Факел от последната, непубликувана книга. Иска ми се да напиша ревю за цялото ти творчество. Ти си важен писател за България, а като че ли никой не те споменава. Много приличаш на норвежеца Кнаусгаард. Само че българският контекст не позволява това да се види и да стане част от литературния живот.

Чакам да ми отговориш на въпроса дали понасяш критика преди да пиша. Аз те харесах много като човек – харесах добрата ти страна (а кой няма и лоша) – и не искам да ми се разсърдиш, обидиш или нещо от този род. Ще се съгласиш, че всяка проза, и най-хубавата, съдържа неща, които могат да бъдат обсъдени в критична светлина. Моята критика е винаги добронамерена и позитивна. При теб има нещо уникално, което непременно трябва да се изтъкне.

Утре отиваме за една седмица на Мадейра, да се видим с децата и внуците, които ще пристигнат от различни точки на света. Къщата в Алмейя ще я купим, сега се уреждат документите и подробностите.

Обади се непременно!

Сърдечно,

ЗЛАТКО

Красимир, 30 август:

Аз винаги съм знаел цената си, както ти казах, включително и за България, мили приятелю. Това е тъжна дарба. Абсолютната безпристрастност към себе си. Пиши, бързай, бързай докато не е станало някое недоразумение. Нали знаеш откъде ти пиша? От онкологията в болницата на плажа, току над Хотел W с форма на платно в Барселона. Чакам диагноза след последната биопсия. Но съм много силен и ще се боря. Откъсите във Факел са два, а скоро ще излезе още една глава при Румен. Търпя критика, не търпя да ми слагат табелки и класифицират. Ти си рядка птица и се възхищавам на опитите ти да кръжиш над това което остана от страната ни и литературата ни. Бъди здрав! Оказа се най-важното.



[1] http://liternet.bg/publish23/kr_damianov/index.html, посетен ноември, 2014

[2] http://mediatimesreview.com/april05/Kiosev.php, посетен ноември, 2014

[3] http://www.fakel.bg/index.php?page=search, посетен декември, 2014

[4] http://www.theparisreview.org/blog/2013/12/26/completely-without-dignity-an-interview-with-karl-ove-knausgaard/, посетена през ноември-декември, 2014.

[5] http://www.themillions.com/2013/06/devoutly-to-be-wished-karl-ove-knausgaards-consummation.html, посетен декември, 2014

[6] Anka Muhlstein, Monsieur Proust’s Library. New York, Other Press 2012

[7] http://www.theparisreview.org/blog/2013/12/26/completely-without-dignity-an-interview-with-karl-ove-knausgaard/, посетен ноември-декември, 2014.

[8] Пак там

[9] http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4391663: в. “Труд”, 27 октомври 2014, посетен 28.10.2014

[10]https://beastra.wordpress.com/tag/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2/, посетен декември, 2014

[11] В тази категория слагам и романа на Златко Енев “Реквием за никого”

[12] Милен Русков: “Ако човек иска да бъде истински писател, трябва да се уедини – да се изолира даже, бих казал, думата е по-тежка. Трябва да се изолира, за да може да пише книги, които не разказват за собствения му живот и собственото му време. Ако разказвате за собствения си живот и време, както повечето писатели правят, тогава няма нужда от такава тежка изолация. Но ако разказвате за българското Възраждане като мен, трябва да се потопите в друг период, в друго време, в друга среда, … “

 

[13] http://www.fakel.bg/index.php?t=2344, посетен през ноември-декември, 2014

[14] Пак там

[15] Пак там

[16] Пак там

[17] http://www.fakel.bg/index.php?t=2409

[18] http://literaturatadnes.com/archives/1398#more-1398

[19] http://www.kultura.bg/bg/article/view/20530, посетен декември 2014

 

[20] http://www.bg-damma.com/kultura-i-izkustvo/literatura/1308_krasimir-damyanov-studentat-po-harmonia-balada-za-victor-paskov

[21] http://www.fakel.bg/index.php?t=2311

Публикувана в Либерален прегледЛитературен вестник, бр. 5/2015 и Свободата – сайт на Едвин Сугарев.

Comments
Един отговор на “ЖИВОТЪТ НЕ Е ЧЕСТЕН”
  1. Нина не-Василева казва:

    confession, in literature, an autobiography, either real or fictitious, in which intimate and hidden details of the subject’s life are revealed. The first outstanding example of the genre was the Confessions of St. Augustine (c. ad 400), a painstaking examination of Augustine’s progress from juvenile sinfulness and youthful debauchery to conversion to Christianity and the triumph of the spirit over the flesh. Others include the Confessions of an English Opium-Eater (1822), by Thomas De Quincey, focusing on the writer’s early life and his gradual addiction to drug taking, and Confessions (1782–89), the intimate autobiography of Jean-Jacques Rousseau. André Gide used the form to great effect in such works as Si le grain ne meurt (1920 and 1924; If It Die…), an account of his life from birth to marriage (http://www.britannica.com/EBchecked/topic/131921/confession)

Публикувай коментар

*