Публикуван в Площад Славейков, 16 ноември 2014

Гледах в недоумение препирнята между г-жа Копринка Червенкова и г-н Христо Мутафчиев по телевизията. Поредната буря в чаша вода. Едно надвикване, което задържа вниманието на сеирджиите във Фейсбук в течение на съботата.  Докато дойде мача между Кличко и Пулев. Него не го гледах. И изпаднах в още по-голямо недоумение, защото той се оказа следващият сеир, който измести културата и ангажира интелектуалния дебат. Но по удивително приличащите си коментари нямам съмнение, че и тази тема – за “националното обединение” или, още по-предсказуемо, за националната простащина – ще си изгърми фишеците до вечерта.

Недоумението ми идва от това, че нямаше нужда да ми се доказва, че Вежди Рашидов и Кубрат Пулев (а и Христо Мутафчиев, в тази връзка) са простаци. Защото и Кличко, и Копринка, и евентуалният ХХ – който във въоэбражението на някои интелектуалци би стоял в министерското кресло на Вежди – доказваха единствено това.

Работата е там, че и в трите случая аз съм на страната на простаците. И искрено и убедено – с аргументите по-долу – ви призовавам да застанете на тяхна страна. Дори в буквалния смисъл. Казано в прав текст: защото те вършат нещо!

Първо: по принцип. В държавите с парламентарна демокрация, каквато е България, се провеждат избори за законодателната власт. Изпълнителната власт произтича от резултатите на изборите за законодателния орган: партията или коалицията с мнозинство в парламента избира правителство, което изпълнява програмата на мнозинството. Овластеният министър-председател определя ръководителите на ведомства без повторно да се допитва до народа. Публичният дебат естествено може да оспорва определени министри или държавни бюрократи – и преди, и след изборите – но делегирането на властта се опосредства в момента, когато парламентът избира министър-председателят. Той става работодател на своите министри. Оттук-нататък само несправяне с работата или криминално престъпление са двете легитимни причини министъра да бъде сменен.

Второ: възмущението не е аргумент. Г-жа Червенкова излезе по телевизията да изрази своето възмущение от назначаването на г-н Рашидов за министър на културата, със самочувствието че трябва да й вярваме само защото 30 години е начело на един нечетен вестник с името “Култура”. Трябва да кажа, че тя ми е симпатична, понеже принадлежи на онази културна прослойка българи, към които принадлежеше и моята баба, вуйчовците и лелите ми. Без излишна скромност, принадлежа и самият аз. Но, честна дума, не знаех, че специалността й е театрална критика. С нея бих седнал на кафе и вишновка в есенен следобед да слушаме Моцарт и си говорим за Едуард Олби. Но – колкото и да се радвам, че Стефан Продев се пече в ада заради своите комунистически пристрастия – вестник “Култура” под негово ръководство беше нещо ярко, предизвикателно и културно. След него постепенно залиня, защото се превърна в трибуна на неудовлетворени от професията си университетски преподаватели, от която последен се изказа Владислав Тодоров, интервюиран от самата главна редакторка. Възмущението на Вовата наистина беше безгранично като нарцисизъм, омраза и децибели. Но беше изключително ограничено като доказателства и аргументи. Такива бяха и кухите заявления на Копринка срещу Христо Мутафчиев.

С две думи: ако искаш да убедиш когото и да било – а в случая ставаше дума да се убеди българската интелигентска публика, защото на народа-избирател му е абсолютно все едно кой е министър на културата и дали изобщо има такова министерство – трябва а) да си се подготвил с факти, доказателства и необорими аргументи и б) трябва да притежаваш някакъв публичен авторитет.

Защо именно Мутафчиев беше избран да отстоява правото на Вежди да бъде министър, не е ясно. Обаче при цялата си арогантност, неприкрит расизъм и явна липса на култура, той имаше един силен аргумент: не е важно дали харесваш човека, важно е той а) да е избран или назначен легитимно и б) да върши нещо. Рашидов е назначен легитимно и за него се знае, че е свършил много неща като министър. Самият Мутафчиев е легитимно избран председател на Съюза на артистите в България, следователно има авторитета на организацията, която ръководи, а в очите на почитателите си, има очевидно и личен авторитет. И, ако беше оставен да се изкаже спокойно, вероятно щеше да даде доказателства какво Рашидов е свършил по време на предишното правителство. Това, че на някои свършеното не се харесва, е извън обсега на този дебат, който е единствено за това дали Рашидов “заслужава” да бъде министър на културата.

Трето: културата е пари. Подводното течение на всичко това всъщност е на коя от артистичните гилдии министърът на културата ще отдели повече пари от мизерния бюджет. От една страна, на кого той ще даде пари няма нищо общо с това дали е добър скулптор или не (едната от линиите на възмущението на Копринка), нито с това дали театрите в България са добри или не (другият й опит да обяви Мутафчиев в несъстоятелност). Всичко това са субективни оценки, невъзможни да се обосноват в една 30-минутна телевизионна логорея. От друга страна, няма съмнение, че недоволството, напудрено с “културност”, е всъщност за това, че той е давал пари на другите, не на нас. И, понеже е прост, пак ще продължи да дава на простите! Извинявам се, но какво общо има това с една сериозна културна политика, каквато – щом има министерство – това ведомство би трябвало да изработи и следва неотклонно?

Четвърто: пари ли е културата? Всъщност не е. Културата е преди всичко просветеност. Просвещение! Космополитност. Преживяване на света по начин, възпитан от семейството и училището, читалището, музеите, книгите, изложбите, театрите, концертите и националната история. Поведение в света, което е или непоправимо провинциално, или извисено глобално.

Но в една бедна държава, където “творците” са повече на глава от населението, отколкото са в богатите държави, парите не стигат. И просещата им ръка е протегната към правителството. В тази си просия те са облагодетелствани от липсата на авторитетни и приети от обществото стандарти за оценка на техния културен принос – липса на истинска, разбирай безпристрастна, критика, на издателски политики, МЯРА за качество, както и от всеобщия климат на очакванията на този народ, че от горе, от София се решава неговата съдба. Вътре във всяка гилдия се знае много точно кой колко струва. Но когато стане дума за пари, тази оценка бива стъпкана – скорошен пример, напълно просташките караници за това на кой сценарий/режисьор да се отпуснат държавни субсидии да направи филм.

Пето: Моцарт или Вежди като министри на културата? Аз гласувам за Вежди. Хората на изкуството и интелектуалците, фините личности, чувствителните души, анархичните мечтатели, етичните творци не са пригодени да се борят за власт. Тяхната власт е именно в културата като проява на националния дух и интернационалното взаимовлияние на изкуствата. Те не са пригодени да бъдат добри администратори, да лавират, да играят онази убиваща духа игра за надмощие и харесване.

Шесто: Университетски професор/писател/културолог … или ББ за министър-председател? За това, че Вежди прилича на работодателя си Бойко Борисов и за това, че е възможно да се самообогатява от поста си, не се сърдете на Бойко или на него самия. Вместо това, помогнете да се създаде СИСТЕМА на проверки и отчетност, помогнете да заработи съдебната институция, която да преследва всяко криминално провинение на политиците. И най-важното, опитайте се да накарате този народ да гласува не за Бойко Борисов като му предложите реален човек, който ДА СЕ ХАРЕСВА и на вас, и на простолюдието. СВЪРШЕТЕ НЕЩО!

Какво ли? Ами започнете сериозен дебат за личната отговорност в националната история. Преразкажете историята според документите, а не според слуховете и личните пристрастия. Приведете науките си на език, разбираем за децата и започнете да ги образовате. Застанете с авторитета си на НЯКАКВА позиция, която да предизвика морални душевни търсения у сънародниците си, независимо какъв епитет им е лепнат през периода на несвършващия преход. Подайте си ръка, дори и когато стоите на противоположни позици, за да намерите обща кауза, при която и двете позиции, всъщност хипотези за света, да получат някакво развитие.

Тогава въобще няма да ви интересува дали министърът на културата е простак. И аз самият няма да съм – противно на културата си – на страната на простаците, защото разговорът ще бъде за неща от съществено значение за нацията.