Коя? Онази курва, литературата ли?

Няма да правя списък от 10 или повече книги, които са ми повлияли в живота. Не знам нито кога, нито как книгите, които съм чел, са ми повлияли. Дали изобщо? Виждам списъци във ФБ и всичките те включват известни писатели, утвърдени класици както и странни самотници, гениални или противоречиви романи, оригинални или банални сборници с разкази; общият знаменател на тези списъци обаче е несъзнателното намерение човекът не просто да изглежда начетен, а да изглежда, че е прочел ЦЕННОСТНА литература. Но нима някой може да покаже причинната връзка между книги и доброта, или между книги и морал, или между книги и почтен живот? Кой може да каже дали някой ужàсен автор не ти е оказал по-силно въздействие с отвратата или отблъскването, отколкото всепризнатите Толстой и Достоевски?

Отношението ми с литературата е като с любима жена, за която не знам дали ме обича. Но тя е винаги край мен, независимо дали я чета сега или съм я чел в миналото. Всъщност с напредването на възрастта, чета все по-малко. Просто не ми се чете. Отегчавам се от книгите. И въпреки това се смятам за добър и благодарен читател, който никога не е изневерявал на любимата си. Дори когато все повече се превръща в курва, която се продава, за да се отплати на своя сводник, издателя.

С възрастта ставам все по-претенциозен, защото все повече ми е ясно, че истински силна и дълбоко оригинална книга се пише много рядко – и съответно попада рядко на читателя. Дори „Ана Каренина“ вече не ми е интересна, защото познавам много подобни истории, а в „Мадам Бовари“ откривам слабости и грешки, защото писателските техники, които отразяват промените в мисленето на хората, са отишли твърде далеч от времето на Флобер. Което не значи, че не ги смятам за две от най-великите книги на всички времена.

Човек трябва да открие великите книги, докато е млад (за такива, според литературните канони и клишета, се смятат романи, написани от умрели писатели). Ако не го стори в младостта си, е загубил завинаги мярката за литература. Означава ли това, че за хората над средната възраст, които притежават тази мярка, не им е писано да откриват велики книги – които несъмнено се пишат от съвременни писатели? За щастие, не. За себе си аз открих Кормак Макарти („No Country for Old Men“), Джонатан Лител („Les Bienveillantes“) и Орхан Памук („The Museum of Innocence“) около 60-та си годишнина.

А книгата, която постоянно чета и никога не ме е отегчавала, е „В търсене на изгубеното време“. Променила ли ме е тя? Сигурно да и еднакво сигурно не! Но за мен няма съмнение, че всички ние в един момент от живота си започваме да търсим изгубеното време.

Публикувай коментар

*