Във вторник вечеряхме в един от най-хубавите френски ресторанти в Леблон “CT Boucherie”. Щедрите порции първокачествено месо там се поднасят без гарнитура. Но през цялата вечеря, сервитьорите предлагат неограничен избор от безплатни side-dishes, някои от които са по-вкусни дори от Шатобрияна, който си бях поръчал. След вечерята сладоледът в луксозната сладкарница “Venchi”, която е малко по-нагоре по същата улица, ми се видя най-вкусния на света. В 22:30 взехме такси, за да се приберем до апартамента на дъщеря ни, който е в уютен жилищен квартал между Ботафого и Копакабана.

И в най-безоблачните си сътояния, човек никога не знае какво го очаква. На излизане от тунела, който свързва Ипанема с Копакабана, полицейски патрули бяха затворили главната улица, която води на север, и таксито зави по необозримия крайбрежен булевард “Авенида Атлантика”. Беше типична, оживена нощ в Копакабана, може би с малко повече задръствания по тесните улички от обикновено. Преди лягане си отворихме лаптопите да видим новините от деня. Водещата новина на БиБиСи беше за протести на жителите на фавелата Павао-Паваозиньо, онази покрай която не ни позволиха да минем само преди половин час. Разгневеното население на фавелата хвърляло запалени автомобилни гуми и коктейли Молотов от високото върху улиците, където са къщите на средната класа и хотелите. Бре, казах си, от Лондон ни осведомяват за нещо, което става под носа ни. Поводът за протестите бил убийството рано през същия ден на 25-годишен танцьор. По погрешка! Полицията го сбъркала с известен наркотрафикант. На сайта имаше и снимки на хора от военната полиция с извадени пистолети и насочено нагоре автоматично оръжие. Павао-Паваозиньо (17,000 жители) е направо надвиснала над Ипанема на юг и началото на Копакабана на север. Поради близостта си до “асфалта”, преди т. нар. умиротворяване, месечният приход от наркотици тук е бил около 220 хиляди реала (100 хиляди долара).

Фавелите в Рио са уникални градски квартали. Когато най-хубавите части на Рио, около плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон, са били застроявани от богатите, бедните са се настанявали по хълмовете. Строяло се е без разрешение, без инфраструктура. Замаяни от красотата на мястото и своето благополучие, имотните хора не са обръщали внимание на беднотията, въпреки че между тези своеобразни гета от недостроени двуетажни коптори по склоновете и многоетажните блокове и хотели върху оскъдната равна земя между езерото и океана няма никакви бариери: нито физически, нито полицейски. Към фавелите водят стълби направо от голямата улица, по която минават автобуси и мерцедеси. А горе е мизерия, трафик на наркотици и стрелба за оцеляване. Горе са най-фантастичните изгледи към океана и небесната линия на планините, сред които е построен  почти седем-милионния бумтящ Рио де Жанейро. Долу на асфалта животът гъмжи в пъстра и неподредена смесица на бели и черни бразилци, богати и бедни туристи, скъпи бутици и бит-пазари. Безгрижието заличава класовите граници.

Или може би за живота във фавелите трябваше да употребя минало време. Фавелите в туристическата част на Рио са вече умиротворени, сиреч доведени до стандарт на безопасност, приемлив за всички. Дори ние се изкачихме в една такава фавела и се разходихме из нея.

В съобщението на БиБиСи обаче ставаше дума, че, въпреки умиротворяването и облагородяването на повечето фавели на Рио, включително и на Павао-Паваозиньо, опасността от въоръжени сблъсъци с полицията е голяма и се отправяше предупреждение към англичаните, които се готвят да дойдат за футболното първенство тук само след два месеца. Заспали с тази неспокойна новина, през нощта на два пъти ни събуди автоматична стрелба, която, през неравни интервали, продължи и през ранния предиобед. Но към 10 часа зет ми, преди да тръгне на работа, се засмя и ни каза, че това, което чуваме, са всъщност фойерверки, които бразилците обичат да пускат във връзка с празничния ден. Ама днес е сряда, какъв празник, питам го аз. Било празника на свети Георги, оказа се. “Автоматичната стрелба” продължи през целия ден, а ние пак се смесихме с безгрижната тълпа по плажа и крайбрежните булеварди и пихме през сламка вездесъщото коко – водата на кокосов орех, изваден от контейнер с лед – през отвора, направен откъм острия му край с три удара на малък сатър. Струва пет реала. Имахме добър повод да се надсмиваме на невежеството си и на любовта на журналистите към хиперболи.

Няма обаче хипербола, която да надмине гледката към Рио от Захарната шапка. Шапката е един почти идеален конус, който се издига над океана в северната част на плажовете и служи като южната точка на залива на Рио. До върха му се стига по две въжени линии. На север са планините, откъм които първите заселници са стигнали до тук. Заливът е толкова голям и дълбок, че им се е сторил като река. И понеже е било януари, са я кръстили Януарска река: Рио де Жанейро. През началото на века над тази “река” е прехвърлен 14-километров мост, който свързва Рио с Нитерой, градът построен върху хълмовете на север от залива. Привечер гледката е главозамайваща. Кристо (Христос Спасител) е на най-високото, върху хълма Корковадо, 710-метрова отвесна скала, до която още в края на 19 век императорът е построил железопътна линия. От ляво на него са фавелите, богатите квартали и плажовете, а от дясно – градският център, пристанището и двете летища. Помежду им – огърлици от шосета с непрекъсващо движение.

Светлините се палят, градът пулсира с неизтощима енергия, самолети кацат и излитат, платноходки се прибират в огромната марина, корабите светват в океана.

Внезапно се усещам малък, нищожен, съзерцателен. Представям си кмета на този град. Мисля за машината, която управлява така, че, въпреки контрастите, въпреки задръстванията по старите шосета, въпреки наркотиците, въпреки всекидневните убийства, към него да се стичат пари и хора от цял свят, в неутолимо желание да изпитват наслади и да лентяйстват. Град на веселбите, секса, босановата и футбола.

По света има много градове с плажове и крайбрежни булеварди. Но нито един плаж като Копакабана. Необичайно широк и дълъг над пет километра, с фин и чист пясък, който на Нова година събира почти два милиона души, обладани от пъстротата на фоейрверките и просто щастието да се живее. Плажовете в Бразилия са на публиката – да имаш достъп до всеки от тях по всяко време е човешко право. В Рио огромни трактори ги чистят и оглаждат всяка вечер.

По света има много жълти таксита. В Рио те са не просто най-удобния транспорт. Няма друг град, където таксиджиите да закръглят сумите надолу, винаги да ти връщат точно пари и, ако не са успяли да те заведат точно където си искал или ако нямат дребни да ти развалят, да отказват да ти вземат пари. И карат като факири.

По света има много градове, чиято крайплажна земя е застроена с многоетажни блокове. Няма обаче град, където застрояването да е толкова нагъсто и блоковете да са толкова грозни. Битката за земя тук е била жестока и, който е успял да се вреди, сега притежава първокласно – разбирай многомилионно – недвижимо имущество. Но се е строяло бързо и възможно най-евтино, поради което тези гиганти са просто правоъгълни кутии без никаква естетическа стойност.

Да, Рио не е Сидни или Майами. Но тези двата са плоски и банални: архитектура и океан. Рио е калейдоскоп от планини, езера, сгради и океан. Виждат се от всякъде. Никога не отегчават погледа. Когато го е създавала, природата-скулптор е гледала небето в състояние на екстаз, избутвала е гранита нагоре, отлюспвала е от него излишното, оглаждала е непокорните скали и всичко това без предварителни чертежи е било дооформяно от вечните вълни, ветровете, дъждовете и тропическата растителност. Ако растеш сред този пейзаж в тези топли вечери, няма как да не научиш какво е красотата.

Няма друг град с такъв Карнавал!

И няма друг град, където смесицата от черни, кафяви и бели – хора буквално от целия свят – да е толкова естествена, щастлива и безгрижна. В крабрежните квартали шортите и тениската са “униформата”. Но много хора ходят по улиците по бански. На плажа банските на жените са сведени до прашки. Ала никога няма да видиш жена в монокини, както в Европа. Голотата тук е естественото състояние на хората – голотата в Европа поне на мен ми изглежда принудителна. В Рио никой няма нужда от нудистки плажове. В Европа нудизмът е реакция на буржоазния морал, но реакция неясна, породена и придружена от срам от тялото; срам, който е вграден в местната култура.

Рио, разбира се, е олицетворение на цялата бразилска култура на освободеност, реално щастие, топло безгрижие, радост от тялото. Тук няма нужда някой бразилски Милан Кундера да разисква границата на допустимото, да измисля характер, който си представя извънземни жени с три вулви и петнайсет цици, или пък да привежда моралистичните аргументи на различните идеологически догми против оголените гърди по плажовете. Тук женските дупета са големи и никой не се замисля над размера на мъжките пениси. Тях ги употребяват без метафизични съмнения. Въпреки официалната католическа религия.

В Рио голотата не е концепция. Тя е!

И най-хубавото на тази голота е, че не е разголена.

В Рио хората не са комплексирани. А дори и най-комплексираните, обикновено туристи, тук се освобождават от комплексите си. Част от това освобождение е и непринудеността на човешката голота. И тук съвсем не е царство на красивите тела. Напротив, има всякакви и преобладават несъразмерните. Но на никого не му пука.

О, да не забравя. Следобеда преди да отлетим обратно за Англия – най-капризния климат на планетата – дъщеря ми ме заведе на педикюр. В едно малко молче имаше поне пет салончета за козметика. Влязохме в онова, което беше в края на коридора. Започнаха да си говорят на португалски и да ми се усмихват. Сложиха ме да седна при едно младо момиче, с дебели устни, явно местно, но не с толкова тъмна кожа, колкото повечето жени. Дъщеря ми отиде през това време да яде пасти в близката сладкарница. Изведнъж салончето се опразни от клиенти, останаха само касиерката и две възрастни козметички. Моето момиче се зае със стъпалата ми – те за първи път в живота ми се подлагаха на такава грижа. С усмивка и побутване тя ми показваше какво трябва да правя. Аз само чувствах нежността. Сменяха се спрейове и кремове, известно време вссяко стъпало стоеше в найлонов пакет, после биваше избърсвано с топла кърпа. Ноктите ми бяха изрязани, изпилени, само не лакирани! И как така в нито един миг тя не ми предизвика болка. Само мекота и гладкост. Сякаш насладите, които до този момент бях изпитвал единствено с лицето си, сега някой ми ги даваше в стъпалата. От мен се очакваше да стоя неподвижен.

Да се чувстваш женствен, когато тялото ти е пълно с тестостерон, е удивителна комбинация. Съвсем случайно, за мен тя се прояви в Рио. Рио де Жанейро!

Януарската река от слънце, вълни, пясък, свобода, щедрост, голота и … педикюр.

С благодарности на Румяна Слабакова за прекрасните фотографии и на ресторант „Ацтека“ за цялото преживяване.