(писателското светоусещане)

 

La Grande Bellezza – The Great Beauty – Великата красота (2013)

сценарист и режисьор Паоло Сорентино, камера Лука Бигаци, в главната роля Тони Сервило;

Оскар, Златен Глобус и БАФТА за 2014 година

 

Неотдавна една млада приятелка от Амстердам ми обърна внимание на песента “Амин” от албума на Ленард Коен, излязъл през 2012. Като млад, Ленард прилича много на Ал Пачино. Но през 2012, когато е вече на 78 години, певецът-поет прилича само на себе си – благ, успокоен и замислен. Добър човек. Преживял, свободен от суета. Гласът му е все по-басов. Мелодиите му са все по-дълбоки. Текстовете му – лишени от илюзии.

В “Амин” той се обръща към любимата си с очакването, че тя все още ще го обича, въпреки че е преживял ужаса на живота и се е нагодил към света с неговите жестокости и циничност: “Кажи ми го отново, когато съм се върнал от реката/ Утолил най-страшната си жажда./ Кажи ми отново, че сме сами и аз слушам,/ Слушам те с такава сила, че чак ме боли./ Кажи ми го отново, когато съм чист, изтрезнял./ Кажи ми го отново, когато съм през ужаса минал./ Тогава ми кажи,/ Отново и отново ми казвай,/ Че ще ме обичаш.” Любовта е любов само тогава, когато, след всичко преживяно, оцелелите жертви запяват отново и вратите се отварят за ангелите; когато подът на касапницата е измит с кръвта от жертвоприношението; когато всички видяли лагерите са предоставили възмездието на Бога. И мъжът, въпреки това, е останал мъж.

 

Ключовата сцена във филма “Великата красота” идва към края. Гостите са се разотишли след приема, даден в чест на светицата, която е на 102 години, и се храни само с корени. Тя е седнала на терасата на писателя Джеп Гамбардела, по неприбраната маса има остатъци от вечерята. Светлината на запад изтлява. Двамата пият кафе, а терасата е пълна с птици фламинго, които се готвят да отлетят. С немощен глас, Светицата казва:

- Знаеш ли, че аз знам християнските имена на всяка от тези птици?

И след пауза, през която отпива от кафето, а Джеп объркан гледа как една птица кълве от масата, тя му задава кардиналния въпрос:

- Защо … ти никога не написа втора книга?

- Търсех великата красота. Но … (камерата се премества от лицето му към една изящна птица върху парапета на балкона) не я намерих.

- Знаеш ли защо аз ям само корени? – задава му Светицата третия си въпрос.

- Не. Защо?

- Защото корените са важни.

 

На италиански думата bellezza (както и английския й еквивалент beauty) има две значения: красота и красавица. Полифонията на заглавието се губи в българския превод, затова започвам с това, че филмът на Паоло Сорентино едновременно показва и разказва за живота на един писател; в него, както в живота на всеки мъж, има жени, но и красота, която много мъже не забелязват. Показва го в много пластове, поради което отваря врати за сериозни, макар и различни, тълкувания, с всичките от които, уверен съм, Сорентино би се съгласил. Смятам така, защото полифонията на живота в този филм се получава от това, че в него са заложени възможностите за непротиворечащи си интерпретации, единствено сумата от които може да даде представа за културното му значение. И все пак, както и при изпълнението на музикална пиеса от различни музиканти, тълкуването, което е най-близко до авторовото, единствено може да стигне неподозирани и от самия автор дълбочини, които обогатяват авторовия замисъл.

“Великата красота” е прехласващо визуален, каквито са малко от филмите, които гледаме днес. Той следва традицията на Фелини и Антониони, но с нещо я надминава. Надминава я с това, че, въпреки тази метафорична визуалност, за да бъде разбран, филмът трябва и да бъде внимателно прочетен. Именно прочетен! Думите са не по-малко силни и не по-малко важни от образите. Това е филм за писател и всички диалози и монолози са церебрални, дълбоки и пестеливи. Филмът тече и в същото време се саморефлектира. Красотата на визуалното обаче е толкова обсебваща, че зрителят неизбежно пропуска повечето думи, които съдържат ключа към дълбокия смисъл на сюжета. На някои това може да се стори като недостатък. За мен е качество. Голямата творба не се оставя лесно да бъде разбрана; тя предполага значително усилие, колосално напрежение на душата и ума, може би почти толкова колосално, колкото е било и усилието да бъде създадена.

За първи път ми се случва да гледам един филм няколко пъти и да установя разлика между първото и последното си възприятия; мисля, че едва на четвъртото гледане и внимателно слушане достигнах сърцевината му. Тогава разбрах защо от самото начало, някакси като в сянка бях подозрял, че този филм е и за мен. Сега ясно, с бялата светлина на мозъка си, видях и осмислих толкова много преживявания на Гамбардела, с които се отъждествявам, че – пълно признание – пишейки за него, аз пиша и за себе си.

 

Историята на Джеп Гамбардела е – както винаги и както е в живота – история на една неосъществена любов. На младини, в него се е влюбила Елиза, красива и енигматична италианка, но, вместо да се свърже с нея, той написва първия си и единствен роман, “Човешкият апарат”, признат шедьовър, който го прави прочут. През четиридесетте години след това Джеп, който във филма е на 65, се мотае из живота на висшето общество в Рим, сякаш без посока и без да напише нито ред. Но, както казва самия Сорентино, неговият писател всъщност се движи, без да го съзнава, в една точно определена посока. Предстои му непредвидена среща с най-възвишения миг на неговата младежка чистота. Един следобед, най-неочаквано, на стълбищната площадка пред апартамента му Джеп се сблъсква с възрастен мъж, който го чака в сянката на вратата. Мъжът се представя като Алфредо Марти, съпруг на Елиза де Сантис. “Е, имахте ли деца?” пита го веднага Джеп. “Не, аз не можех,” отвръща мъжът. “А аз можех,” казва с отсянка на отмъстителност Джеп. “Съжалявам. Много съжалявам.” И понечва да се прибере. Алфредо го спира с думите, “Тя почина вчера”. Двамата възрастни мъже избухват в безутешен плач. Навън вали, Алфредо не иска да остане сам. Джеп, в костюм и връзка намокрени от дъжда, го придружава до неговия скромен апартамент, където на бюфета стои снимка на младата Елиза в рамка, по бански костюм. Сядат край масата и Алфредо казва, че цял живот е бил влюбен в жена си. След смъртта й, той счупил ключалката на нейния дневник, който тя е държала винаги закопчан, и прочел жестоката истина. На него тя била отредила само два реда: че винаги е бил нейн добър спътник в живота. Но през всичките тези години Елиза е обичала друг мъж, Джеп.

Посоката на Джеп е всъщност осъзнаването, че жената може да бъде вярна на първата си любов цял живот. По непоятни за него причини тя го е изоставила, с което се е самообрекла на нещастие за цял живот. Нейната смърт е като звън на будилник. И той, събуден и отегчен до отврата от безплодния светски живот, който е водил в течение на десетилетия, се отправя, първо в спомените си и после в реалността, към лунната нощ над крайморските скали, където Елиза му е показала девствените си гърди.

В зависимост от въображението или степента на скептицизма ви, преразказана по този начин, тази любовна история може да се стори патетична, недостоверна или дори като сапунена опера. Един по-малко добър режисьор би могъл да я сведе до сантиментална пародия на аристократичния римски живот. Във всеки случай едно е сигурно: че е двуизмерна. Ако филма беше само тя, заглавието, което щеше да му отива, е “Голямата красавица”.

Но филмът е направен от голям режисьор, изигран от превъзходни актьори – и поради това хипнотичен. Визуалната магия на филма – заснет с превъзходното око на Лука Бигаци – внушава една уникална амалгама между красотата на Рим и чувствеността на писателя. През цялото му времетраене, красотата ни е показана само от гледната точка на Джеп Гамбардела. Тривиално е да се питаме дали Джеп е алтер его на Сорентино: Тони Сервило играе толкова органично и внушително, че не оставя и капка съмнение, че той – Джеп – наблюдава красотата и себе си в нея. Известно време на същата красота се диви и стриптийзьорката Рамона, в която Джеп се влюбва малко преди тя да умре от рак, но нейната възхита е внушена и водена деликатно от Джеп. Така чувственост и красота се сливат, без да има значение кое поражда кое.

Рим е вечен град и неговата красота е обективен факт. Факт за туристите, археолозите и художниците. Красотата на Рим става субективна рефлексия благодарение на чувствеността на писателя, който е чувствителен към нея и към хората, които са я създали някога и я обитават сега. Ние гледаме не друго, а Джеповия Рим, след като той го е съпреживявал в течение на живота си и е станал част от него. Част от красотата, но и част от цинизма. Част от хармонията, но и част от човешката поквара и егоизъм. Част е от Великата красота – видима и безкрайна като хоризонта, но е част и от невидимото – онези мрачни подземни течения, които сблъскват хората с техните несъвършенства, отегченост и различна собственост върху тази красота.

 

Макар и основна сюжетна линия, любовта на Джеп дълго време е скрита зад епизодите от разходките, интервютата, оргиите, приятелствата и сексуалните завоевания на писателя. Заради своя неоспорван от никого ранен роман, той е в центъра на римския хайлайф. Най-често го виждаме как се разхожда между манастирите, градините и старите замъци и пуши – една прекрасна визуална метафора на писателя-наблюдател. Неговата издателка, Дадина, е преуспяла жена-джудже, с която той има чудесни отношения. На два пъти те са показани в нейния офис как обядват ядене, притоплено на газов котлон; Джеп слага в устата си от ризотото (първия път) и минестроне-то (втория) с лъжица от своята чиния, без прибори, без салфетки, без украшения. И разговарят за важни неща. Тя го нарича Джепино и му обяснява, че истински приятел си тогава, когато поне веднаж накараш приятеля си да се почувства като дете.

Джеп може на пръв поглед да изглежда безполезен бонвиван, но му липсва най-важното качество на светския лъв: снобизмът. В една среднощна сцена на неговата тераса, в пълно пренебрежение към смущението на най-добрите си приятели, той изобличава самовлюбеността и претенциите на една писателка с 11 романа, която твърди, че се е жертвала заради левите си идеи и изкуството, а всъщност всички са наясно, че води луксозен привилегирован живот на римска куртизанка. По-късно във филма обаче двамата танцуват и разговарят като хора, които разбират относителността на морала и своите лични недостатъци.

В един от най-драматичните епизоди от филма, Джеп избира рокля за любовницата си-стриптийзьорка, с която да се появи на погребението на сина на негова близка приятелка от старата аристокрация. Докато жената пробва роклите, той й говори от висотата на своя авторитет: “Много хора мислят, че погребението е едно непринудено събитие, непланирано, без правила. Но не е така. Погребението е пар екселанс светско представление. Никога не забравяй, че когато си на погребение, все едно излизаш на сцена. Трябва търпеливо да изчакаш близките на починалия да се оттеглят. И само след като си се уверил, че всички са седнали по местата си, само тогава можеш да поднесеш съболезнованията си на семейството. По такъв начин, всеки ще те забележи. Вземаш ръката на опечалената майка и я слагаш върху своята. Пошепваш на ухото й някакви утешителни слова, но непременно с авторитет. Например: ‘през идващите дни, когато се почувстваш изцяло погълната от празнотата, искам да си сигурна, че можеш винаги да разчиташ на мен’…  Оттегляш се в своя ъгъл, но той все пак трябва да бъде добре видим за публиката. Изпълнението ти е добро, когато не е претрупано. Ето защо, основното правило е: на погребение никога не трябва да плачеш. Не трябва да отнемаш правото на семейството да изрази своята скръб. Това е забранено. Защото е неморално.” Но когато Джеп наистина извършва всичко това в църквата точно според своя сценарий и сяда на мястото си, се оказва, че няма кой да понесе ковчега на младия мъртвец, освен той и приятелите му. Под тежестта на ковчега, носен от четиримата мъже, Джеп не издържа на искрената си скръб и заплаква с глас. Пред всички.

Гамбардела вижда около себе си старост, развала, разруха. Великолепни картини от средновековни художници висят в тъмните зали на вековните, мрачни дворци, в които светлината идва само от една лампа над масата за карти, а около нея седят три бабички – принцесите, наследили дворците и скритото изкуство. Един-единствен човек, млад мъж с очила, държи ключовете за всичките дворци, защото е “човек, който вдъхва доверие.”

Най-добрият му приятел Романо, поет, който пише драматургия, решава да се върне в родното си село. Двамата се срещат през нощта сред едни развалини, където илюзионистът Артуро репетира своя номер с жираф. “Джеп, казва поетът, в този град живях 40 години. И в края на краищата мисля, че единственият човек, който заслужава да му кажа сбогом, си ти.” “Но защо си отиваш?” недоумява Джеп. “Рим ме разочарова. Сбогом …” отговаря Романо и се обръща. Миг след това жирафът изчезва. Всичко е илюзия, казва Артуро дори без да се смее.

И точно тогава Джеп решава да разбере защо навремето Елиза го е напуснала. На следващия ден той отива в апартамента на овдовелия Алфредо и го пита. Алфредо не знае, в дневника тя не е написала нищо за това. “Ще те засегна ли”, пита Джеп, “ако поискам да прочета дневника?” Отговорът е: “Няма да ме засегнеш. Напротив. Но вече не можеш да го прочетеш. Няколко дена след като го прочетох, аз го унищожих.” Едва ли има по-голям удар за един писател от това писменото свидетелство за цял един живот, за една голяма любов, да изчезне. Елиза се е стопила в миналото. Останала е да съществува само в паметта на двама мъже.

Единият от тях отново се е оженил и я е забравил. Другият? Другият се качва на кораб и отива на скалистия бряг, където Елиза му е показала гърдите си, за да си спомни как точно се е случило. Под лунната светлина Джеп си мисли:

“Така свършва всичко.

Със смърт.

Но преди това е животът, скрит зад бла-бла-бла …

Всичко се е уталожило зад бърборенето и шума.

Мълчанието и чувството.

Вълнението и страха.

Немощните, непостоянни проблясъци на красотата.

Също и отвратителната мръсотия и човешката мизерия.

Всичко е потулено зад притеснението, че сме на този свят, бла-бла-бла …

Отвъд го има онова, което е отвъд. Мен не ме интересува какво е отвъд.

Ето защо, ще започна този роман.

В края на краищата, не е ли всичко една илюзия?

Un trucco.”

Последният кадър на филма е лицето на Елиза, която се усмихва като Мадоната.

 

Големият въпрос, който задава този филм е: къде е надеждата? В красотата или в любовта? Режисьорът няма намерение да отговаря на този въпрос, нито пък зрителите са длъжни да намерят отговор. Въпросът виси в пространството със силата на съдбата. На 65 години, Джеп Гамбардела се събужда обзет от творчески импулс и започва да пише нов роман. Красотата ли генерира този импулс или внезапното, може би късно дошло усещане за безвъзвратно умъртвената любов?

Тук аз не пиша, за да дам отговор на тази дилема. Нито съм в състояние, нито някой ще ми повярва, нито съм толкова високомерен, за да се опитам. За мен и за вас е важен въпросът. Клишето, по което е най-лесно да се плъзнем, е, че писателят най-после решава да се разбунтува срещу празнословието и празномислието на римския светски живот. Дори някъде в първата третина на филма има подвеждащи реплики, които сякаш водят към такова тълкуване. Джеп, след дълга нощ се връща у дома по паважа покрай единия бряг на Тибър, насреща му тичат трима ранобудни джогъри, и той си припомня как на 26 години е дошъл в Рим да го покори: “… и бързо, почти без да се усетя, се втурнах в онова, което може да се нарече водовъртежа на висшето общество,” казва той. “Но аз не исках просто да живея живота на висшето общество. Исках да бъда царя на този живот. И успях! Не исках просто да участвам в техните пиршества. Исках да притежавам силата да ги проваля. Обаче най-важното нещо, което осъзнах няколко дена след като навърших 65, е, че не мога  повече да пилея време за неща, които не искам да правя.” Тези реплики непосредствено предшестват неговата среща с Алфредо, съпруга на любимата му Елиза де Сантис. И този монтаж съвсем не е случаен.

 

И понеже знам, че всички ние четем невнимателно, тук ще повторя най-важното, което в този филм е свързано с дилемата на красотата и любовта. Това е сюжет, видян през наблюдаващото око на един писател. Писателят винаги наблюдава по-внимателно от останалите. Писателят притежава по-фина чувствителност от останалите. Писателят опознава света със своя силен, енциклопедичен ум и го преразказва с инструментите на своята по-прецизна, по-осъзната чувственост – думите. Следователно, изборът на режисьора на филма – където, поради властта на образите и цветовете, красота и чувственост са сляти до неразличаемост – не е случаен и в него трябва да намерим смисъла на неговия филм. Да намерим не отговори на въпросите, които задава, а – смисъла им.

Фактите са, че почти 40 години Джеп живее сред същата тази красота, с която Рим е известен на света. Това е красота сътворена от хора, които са били достатъчно прозорливи и дисциплинирани – противно на Джеповите съвременници – да се възползват от елитния си статус, парите и колективното подсъзнателно, за да я създадат. Те са работели с усета за вечността. Но той е свикнал с нея и постепенно е престанал да я забелязва. Душата му е била анестезирана от цинизма на светския живот, рецепторите му са били притъпени за нейната магия, докато са абсорбирали отпадъците от човешките амбиции, удавени в несъвършенства и егоизъм. В един момент дори той казва на някого: “красотата не ми е достатъчна.”

И изведнъж някой му съобщава за смъртта на жената, която той е обичал, която го е напуснала и за която той практически е забравил. Любовта – далечна и неосъществена – му припомня, че е жив. Че все още е цял и способен да създава. Любовта му се явява като носталгия. А носталгията е, както сентенционално казва приятелят му Романо, “единствената надежда на онези, които не вярват в бъдещето.” Много книги и филми са ни внушавали тъкмо това – че нещата са безнадеждни, че добрите неща са се случвали в миналото, че красотата е отзвучало щастие, а вечната любов е невъзможна. Сорентино се отличава от тях като заобикаля това клише. Той вярва, че есента не е носталгия по отминалото лято, а може да бъде начало на плодоносна пролет. И това звучи убедително, защото характерът му е писател, който, като всички истински писатели, има способността да превърне реалността, която отминава, във фикция, която остава.

И сега ще си позволя да споделя едно откритие, което ми беше подсказано от този филм. Женската любов се използва в литературата като мярка за способността на мъжа да се промени, покае и подобри себе си. Сякаш се приема за даденост, че животът е чистилището, което трябва да бъде преминато, за да се прояви до край истинският характер на мъжа. Той или капитулира, или надделява. Джеп се стъписва, когато внезапно научава, че една жена – жената, която го е оставила на младини – го е обичала толкова дълго и толкова всеотдайно. Чувството му е смесено, но част от него е вина, друга част – недоумение, трета – носталгия. И така нататък. Усещането му, че не е капитулирал – все още! – личи от последния му монолог (цитиран по-горе).

Важно е, че в неговото съзнание – спомнете си, че тя е показана като Мадоната – и точно в този ключов момент от живота му, когато е подготвен за промяна, Елиза изиграва ролята на идеал. А идеалът за човек зареден с толкова скептицизъм е нещо практически несъществуващо. Un trucco! Джеп не може да повярва, че идеалът се превръща за него в катализатор на творческа енергия. Затова до края не го напуска себеиронията, която е неговия интелектуален щит срещу идеализма. Той ще напише роман, но все пак този роман ще бъде роден от поразклатилото се убеждение, че всичко е илюзия. Дали и самият роман е илюзия? Никой не отговаря на този въпрос, понеже романът още не е написан. Във всеки случай ние знаем, че на Джеп е била отнета възможността лично да види документа, който доказва любовта на Елиза – той трябва да се довери на разказа на нейния нещастен съпруг. Той има все пак избор: да повярва и да напише историята така, както я е чул, или да не повярва, но да я съчини така, че да звучи по същия начин.

Едва ли има значение какво ще избере, ако романът стане. И вече се сещате, нали? Читателите ще го питат дали в романа си е описал себе си. И той няма да може да им даде еднозначен, убедителен отговор, който да задоволи любопитството им. Онова, което ще им каже обаче е, че се е опитал да надникне зад живота с неговото бла-бла-бла. Опитал се е да види под суетата истинските неща, които само писателят може да прозре, осмисли и опише. Едно от тях са “немощните, непостоянни проблясъци на красотата.” Краят на филма, след надписа La Grande Bellezza, показва Рим от гледната точка на една лодка, следваща извивките на реката Тибър рано сутрин, когато хората отиват на работа. Лодката, на която е камерата, се провира под мостовете и улавя проблясците на красотата, които предлага Вечният град: лодка, в която можем да си представим, че стои Джеп Гамбардела и наблюдава. На фона на тази разходка с лодка текат надписите на филма. И аз си помислих: красотата е вечна, а любовта не се е състояла, освен във въображението на влюбените.

Но нещата все още “не са така прости”, както казват умните хора. Част от съмнението на Джеп е дали е заслужил такава любов. И защо. Ленард Коен в “Амин” предлага неочаквана, но много подходяща аналогия на съмненията на писателя Гамбардела. Поетът-певец се обръща към жената, въображаема или преживяна, за да провери дали животът не го е променил дотолкова, че повече да не заслужава нейната любов. ”Променил” тук е условно понятие: то може да означава “останал същия”, ако е бил безчувствен към страданието и трагедията, или “закалил себе си”, ако страданието го е избавило от наивните му младежки представи, сиреч, от илюзиите. Но той съзнава, че би заслужил любовта на жената, само ако, след като е гледал смъртта в очите, е останал верен на доброто и моралните си принципи. Една-единствена дума – “тогава” – употребена с неподражаем поетичен усет от Ленард на абсолютно точното място, внушава колко женската любов, с нейната възможност да бъде доживотна, може да бъде мярка за света, през който минават мъжете. В една по-социална интерпретация, когато този свят е затворил вратата си за ангелите и се облива в кръв, когато законите на покаянието са стъпкани, любовта се оттегля. И едва когато злото си е отишло, тогава любовта може да се възвърне. Но за да бъде сигурен, поетът иска да чуе от жената, че тя – след всичко преживяно – ще го обича.

За мен няма съмнение, че и Джеп Гамбардела, и лирическият герой на Ленард Коен, са в онази точка от своя живот, когато отново търсят любовта на жената, но не толкова за да я преживеят като страст, а за да почувстват – не, да се уверят – че са я заслужавали. Младите Джеп и Ленард, в своята чистота и неопитност, са вярвали в единствената любов. Преживелите живота си Джеп и Ленард са познали много жени, много разновидности на любовта, много разочарования, но и други неща, между които красотата и ужаса в тяхното метафизично съчетание. И двамата търсят да намерят в изгубеното време – времето без любов – сигурността, че са били обичани (Джеп) или ще бъдат обичани (Ленард). “Изгубеното време” е времето на нашите неизбежни изпитания. Джеп е вдъхновен, защото научава, че е бил обичан, безмълвно и всеотдайно. Ленард се надява на същото. Джеп е отново чувствителен към красотата. Ленард е все още под впечатление на ужаса.

 

Изкуството съществува, за да ни помага да разберем себе си. Но, също както храната и секса, изкуството ни привлича с неудържима сила поради удоволствието, което очакваме да ни достави. Онзи, който се храни само за да живее, не познава насладата от вкусното ястие. Онзи, който не е правил секс, не познава оргазма. Онзи, който не е преживявал истинското изкуство, не познава вдъхновението от себепознанието.

В търсене на изгубената красота, дори и без да е кръстен така, филмът на Сорентино е ехо на онова произведение, чието заглавие е може би най-универсалната метафора на писателското състояние: “В търсене на изгубеното време” от Марсел Пруст. Филмът е построен върху двойна рефлексия: онази, която е очевидна и движи действието, е саморефлексията на писателя; онази, която се подразбира, е рефлексията на писателя върху живота на обществото.

Контекстът на тези рефлексии е италиански, но той отеква с универсалните си вибрации. Българският писател би рефектирал върху друг вид красота, но любовта на жената – ако я е изпитал в нейните разновидности и ако е повярвал, че може да бъде завинаги – и за него ще бъде подсъзнателната мярка за успех или провал. Писателите се конкурират помежду си с личностите си, пререкават се за награди, излагат се със суетата си – и това е нормалната повърхност във всяко общество. Но това е загубено време, което никой няма да потърси, поради неговата тривиалност.

Истински писатели са онези, чиито книги са вдъхновени от себепознание. А то идва от преживяване на голямо изкуство, наблюдение на голяма красота и опит с голяма любов. За тези писатели изгубеното време е източник на знание и самочувствие. Книгите си те пишат в търсене на изгубеното време. И неизбежно стигат до извода, че красотата и любовта са два чучура на една и съща чешма, която не спира да тече през илюзиите на човека.

 

Послеслов: Това есе нямаше да се появи, ако не беше подсещането на моя приятел д-р Светльо Василев, психоаналитик и любител на киноизкуството, който води форума “Филм и психоанализа” в София и е публикувал своя анализ в портала “Култура”. Изпитвам чувство на благодарност към него, но и известно смущение, че моето тълкуване не се побира в рамките на психоаналитичното. Добре съзнавам, че филмът е за писател-мъж и изводите, на които той навежда, аз също ги виждам през мъжката гледна точка към света. Ясно е, че ако се появи филм с героиня писателка, същите тези неща биха изглеждали по друг начин. Любопитен съм както да видя такъв филм, така и да прочета тълкуване на ”Великата красота” от жена, която пише. Очаквам в последното да има още по-богати нюанси и усещания за човешкото състояние, произтичащо от преживяването на красотата и любовта.

Публикувана в Либерален Преглед, 2014-05