“Не е възможно повечето важни неща на тоя свят да се разберат само чрез прословутата сила на здравия човешки разум.“

Незнанието е велика сила!

Само благодарение на това, че не знаем как ще протече живота ни, ние си позволяваме да вярваме, да кроим планове, да имаме надежди, да се смятаме за велики.

Само благодарение на това, че не знаем кога ще умрем, ние пропиляваме дните си като че ли са безкрайни.

Само благодарение на това, че не знаем размера на Космоса, нас ни се струва, че животът е важен и вечен.

Само благодарение на това, че не знаем защо сме тук и каква е целта на съществуването на поддържан от кислорода живот на една планета, ние си измисляме Бог и се насилваме да вярваме в него.

Само благодарение на това, че не знаем какво е добро, ние правим зло и сме си въобразили, че Някой ще ни опрости греховете. (Но той, този Някой не знае за тях.)

Само благодарение на това, че не знаем в какъв човек сме се влюбили, сключваме брак с него и имаме деца и най-често изпитваме най-тежките си разочарования.

Само благодарение на това, че не знаем за цунами-то, което се приближава към брега със страшна сила, лежим блажено щастливи на пясъка и си представяме бъдещето на детето ни, което в момента пръска с вода друго дете, на други незнаещи родители.

Само благодарение на това, че не знаем колко малко знаем, си позволяваме да даваме мнения във Фейсбук (и където изобщо може) за неща, които са далеч от нас и които не можем дори да си представим.

Само когато не знаем как е устроено нашето тяло, ние го малтретираме и се поддаваме на илюзията, че то може да ни служи вечно стига да следваме съветите на еди-кой си гуру.

Само когато не знаем, че самолетът, с който е пътувал любимият ни, в един миг е отишъл на дъното на океана – 6,000 метра/6 километра дълбока бездна под водата – ние вярваме, че любимият ще се завърне.

Само благодарение на това, че Путин не знае какво ще се случи с Русия, той си позволява да увеличава размера й като заграбва земя. (Мотивираният от власт нехае за това, което не знае, защото властта е илюзия за знание.)

Само благодарение на това, че не знаем за дълбоко неморалната младост на един известен литературен теоретик, ние го въздигаме на пиедестала на славата, защото сладкодумието му ни се струва проява на нова, по-висша форма на разбиране на литературата (и тук играе роля другото ни незнание: не знаем, че литературата е продукт на човешкия опит и в нея източник на морален смисъл са различните езикови инструменти, а не буквалния прочит на текста.)

Само благодарение на това, че не знаем колко сме глупави, ние поучаваме другите как да живеят, даваме оценки за книги и ставаме политици.

Само благодарение на това, че не знаем колко сериозно, много дълбоко и много автентично нещо е литературата, и не знаем, че тя е начин да бъде разбрано човешкото състояние с опитност, труд и самокритичност, ние искаме да ни обръщат внимание и пишем графомански книги, които не показват нищо от истинското човешко състояние.

Само когато не знаем, че единственото, което можем да избираме през целия си живот, са средствата за постигане на целите ни, ние престъпваме морала, нарушаваме закона, упражняваме насилие над по-слабите от нас, лъжем, крадем и убиваме без да ни интересуват последствията.

Само когато не знаем, че информацията не е знание – още по-малко е познание – ние си въобразяваме, че разбираме света, общността, в която живеем, и хората, с които искаме да общуваме (или са ни натрапени за общуване).

Само благодарение на това, че не знаем… и така нтатък… един безкраен списък от незнания, които са в основата на нашите решения и нашето поведение.

Но какво от това?

Незнанието е нашето щастие!

Логиката, която ни ръководи, е, че незнанието намалява с възрастта. А с неговото намаляване, следователно, се стопяват и шансовете да изпитваме щастие. Правилна ли е тази базисна логика?

Ето какво каза съвсем наскоро един мой добър приятел: “Има два начина човек да реагира на принципната несъизмеримост между ограничеността на собственото познание и неограничеността на света. Първо: да се опита да разшири познанието си до размерите на света. Второ: да се опита да свие света до размерите на собственото си познание.” Чудесно, непротиворечиво твърдение.

Ще перифразирам, за да вляза в тон с моята тема. Има два начина човек да реагира на принципната несъизмеримост между неограничеността на собственото си незнание и неограничеността на света.

Първият е да си живее щастливо с незнанието. Понеже не знаят какъв е размера на тяхното незнание, по този начин живеят мнозинството от хората. Той често е неморален, понеже обикновено се случва така, че чрез него се нарушава щастието на друг такъв незнаещ близък човек – нека не забравяме, че всеки от нас има цели и интереси, които го принуждават да влиза в конкуренция или конфликти с другите. Този начин, освен това, не води до промяна на незнанието, т. е., противоречи на базисната логика, която всички волно или неволно сме приели за себе си. Поради всичко това и не се стига до промяна на човека: от младостта до старостта си, той си остава един и същ. Но докато през младостта много неща му се прощават (защото “ще поумнее”), в старостта същите тези неща стават причина този човек да изглежда глупав, лош, втвърден, отблъскващ и, поради биографията, натрупана от действия и решения, обусловени от незнание, да влезе в конфликт с общността. Извод: незнанието не ни променя и ние не знаем това. Незнанието в този случай не увеличава нашето щастие. Напротив, по правило го намалява.

Вторият начин е човек да се опита да намали незнанието си, за да живее по-адекватно със света. Този начин предполага светът около него да се “разшири” до размерите, до които личните способности му позволяват да научава неща. Този начин изисква мотивация, енергия и последователност. Изисква напрежение на волята. Изисква и смиреност: а това е умението да признаеш собственото си незнание в минал момент и да осъдиш поведението си, дължащо се на него, както и да поискаш прошка за онова, което си сторил – по същите причини – на други хора. Той също изисква примирение с факта, че знанието не измества цялото незнание, а само част от него и човек трябва да си дава сметка за съотношението между двете в своето собствено поведение. Това съотношение е променливо в течение на живота.

Този начин не само е в синхрон с базисната логика за значението на жизнения опит за намаляване на незнанието. Той кара човекът да се променя. Извод: незнанието е единствената морална човешка мотивация да се променяме. А промяната (другояче казано, придобитото знание) ни прави щастливи по осъзнат, избран от нас начин.

Обаче тук вече става дума за избор! Човек избира да намали незнанието си или не избира.

Този избор, според мен, е голямата мистерия, която не ни позволява да разберем защо и да приемем че ние, хората – поради степента на своето незнание и на желанието си да се освободим от него – не сме равни.

Дотук казаното е само вярна констатация. Но то не може да служи като инструктаж за научаване или промяна. Защото незнанието, обратно на знанието, не може да се измери. И в това е неговата тайна. Прави го неуловимо, оспоримо, гъвкаво и коварно. Единственият начин да познаем у кого то намалява е да наблюдаваме поведението. Ако то е в синхрон със средата, в която функционира, процесът на намаляване е в ход. Ако е в дисонанс с нея, човекът не знае, че онова, което му трябва, за да бъде адекватен, му липсва.

Толкова е велико незнанието, че то винаги ще превъзхожда знанието и ще му се надсмива.

С благодарност към З. Е. за идеята и на Ц. С. за вдъхновението