посвещавам на всички свои Фейсбук приятели – Златко

Удивителното постижение на Фейсбук е в това, че предизвика и улесни всеки, който знае граматиката, да пише. С това всеки разкрива гледната си точка към света пред потенциално неограничена и неизвестна нему аудитория. Човек, който пише без да е писател, не си представя към кои читатели се обръща. Поради това и не изпитва отговорност към онова, което написва. И фактите показват, че мнозинството хора първо пишат, а после мислят (ако изобщо стигат до там), а единици за онези, които първо мислят и после пишат. Само при професионалните писатели мисленето задължително предшества писането. И това винаги личи, дори във Фейсбук и Туитър!

Ето защо, в обратния случай, когато професионалният писател казва, че е блокирал и не му се удава да напише нито ред, той изразява не неспособност да пише, а че в момента няма мисли, които заслужават да бъдат превърнати в текст.

Писането е формата, мисленето е съдържанието. Писането е занаята – и всеки, достигнал определено равнище на владеене на занаята става писател. Мисленето е творбата – книгата, която се домогва да бъде наредена под рубриката Литература, и която се стреми да завладее сърцето и ума на читателите.

Ако приемем горното съотношение между мислене и писане за неоспоримо правило, неусетно стигаме до извода, че писателите се различават едни от други според важността и силата на техните мисли.

Ако обърнем картината от другата й страна, всички, които знаят граматиката, са читатели, включително и професионалните писатели. Всички четем (по избор) безсмислиците, постнати в социалните медии, слабите романи, журналистическите репортажи и коментари, безвкусните бестселъри, както и вечните, надживяли времето си книги. Читателите ще са винаги много повече от пищещите, колкото и напоследък съотношението да се смалява. А съотношението между броя на пишещите и писателите се увеличавава, защото броят на писателите – истинските професионалисти и в четенето, и в литературата – си остава един и същ, въпреки привидността за обратното.

Въпросът, който струва 60 хиляди долара, е: защо на читателите, между които нито един не е професионалист, е дадено правото да определят кои писатели са добри? Нима няма добри и лоши читатели, така както има добри и лоши писатели? С какво право журитата за награждаване на книги, всичките членове на които са читатели, раздават оценки, облечени в парични знаци, които влияят на хиляди читатели кои книги да четат и кои не? Защо блогърите, които са читатели – и никой няма мярка дали са добри и лоши читатели – си присвояват моралистичното право да се самовъздигнат над читателската маса и да казват кой писател заслужава да се чете и кой не? Този главен въпрос и подвъпросите му не изразяват критицизъм или негодувание. Те изразяват само моето учудване и невъзможност да намеря отговор.

След като написах горното, потърсих един възможен отговор у Сюзън Зонтаг, една жена със значителен интелектуален авторитет сред някои пишещи, сред писателите и други видове интелектуалци. В една наскоро публикувана лекция от 1992 година, изнесена пред Дружеството за развитие на културата 92^nd Street and Y в Ню Йорк, тя заявява няколко неща, които – дори взети извън контекст – съм преживял, осмислил и споделям ентусиазирано.

Първо за читателите:

“Причината да стана писател е, че бях страстна читателка. Започнах да чета от най-ранна възраст и … вероятно съм прекарала повече време в четене, отколкото във всичко друго, което съм правила в живота си, включително и спането.

            Четенето изработва стандарти. Четенето откри за мен всички тези норми или – да се изразя по-наивно и вероятно по-точно – идеали. Така че да бъда част от литературата, да бъда дори най-смирения, най-нископоставения член на тази велика общност от хора, които всъщност се осмеляват да полагат думи върху бялата хартия и да ги публикуват, ми изглеждаше най-взъхитителното нещо, което можех да сторя.

            [От четенето] дойдоха идеите и стандартите за това кое е добро, кое е правилно и кое е по-добро и че винаги има нещо по-добро и онова, което можеш да направиш, е по дефиниця недостатъчно. И всичко това дойде от книгите, дойде от онези книги, които сега наричаме “канон” – едно време ги наричаха “класика”.

И малко по-нататък, за писателите:

            “Писателят е човек, който обръща внимание на света – писателят е професионален наблюдател.

            Да си писател, освен това – и в това е противоречието – изисква да се прибереш вътре и да останеш сам, то си е чисто отшелничество, не е излизане навън; изисква да стоиш у дома през цялото време, не да тръгваш подир всеки, който отива да се забавлява.

            И всичко това аз свързвам с определена представа за литература, литература от твърде възвишен вид. Аз използвам думата Писател за човек, който създава или се опитва да създаде Литература. А под Литература разбирам книги, които наистина устояват на времето, книги, които ще бъдат четени и след сто години.”

И ето го кредото – моето лично кредо, което ще отстоявам винаги и което за мен е единствената врата, през която едновременно писатели и читатели могат да влязат в смисъла на литературата – изказано от устата на г-жа Зонтаг:

            “Повечето хора не са Писатели… 40,000 книги на година (става дума за 1992, днес са пет пъти повече, като не броим електронните официални или самиздатни публикации) се публикуват в САЩ, и много от тях са полезни и развлекателни за много хора. Те имат поддръжници, но не принадлежат на Литературата. Литература е само един мъничък процент [книги, които устояват на времето] от всичко произведено в книжен формат. И естествено, аз говоря за този процент – и ще си позволя дори да кажа, че една книга, която не може да се прочете поне пет пъти, дори повече, не си струва изобщо да бъде четена … Ето това е, което аз разбирам под Литература – книга, която искаш да четеш много пъти, да бъде вътре в теб, да стане част от твоето кръвообращение.”

            “ … Да бъдеш писател не е нещо, което искаш – то е по-скоро нещо, което не можеш да не бъдеш. Но трябва да си обсебен! … Защото да искаш да живееш живота на писател означава да се обречеш на себезаробване: ти си едновременно робът и господарят.”

И тук, естествено, някой й задава въпрос за елитността – защо терминът се използва като обида и служи за противопоставяне на писателите на останалите хора (които, по споразумение, са читатели).          Нейният отговор: “Мисля, че по-често терминът елитен се ползва като маска, зад която се крие антиинтелектуалността – т. е., аз мисля, че превъзходността (EXCELLENCE) е нещо, което наистина го има.”

            Не съм срещал по-точно определение на елитността: да бъдеш превъзходен (но то значи и да превъзхождаш), да бъдеш отлѝчен, да твориш превъзходност.

Сигурен съм, че цитатите от словото на Зонтаг са предизвикали размисли, а може би дори и възторг и у мнозина от вас, стигнали до тук. Но още по-сигурен съм, че, ако аз бях написал същите неща със свои думи, те нямаше да предизвикат същите по сила размисли и възторг. Или изобщо нямаше да бъдат прочетени. Това е така поради неотнимаемото свойство на човешката природа да се осланя на авторитети.

Но как се придобива писателския авторитет? Чрез сътворяване на Литература. А сътворяването на книги, които ще се причислят към Литературата – противно на стотиците хиляди еднодневки, които като шоубизнеса предизвикват смях, ощипване, сърбеж, или секундно задоволство – причислява техния автор към елитите. Масата ръмжи срещу елитите, но подсъзнателно зависи от техния авторитет.

В това отношение едва или има разлика между изкуствата. Ето например думите на един елитен актьор, Алек Болдуин, който е използвал авторитета си, за да “слезе” от елитната си група в индустрията, която произвежда масова култура:

            “Започнах кариерата си като актьор, където търсиш да разбереш себе си като ползваш думите на големи писатели и си сътрудничиш с други творчески личности. След това се подхлъзнах към шоубизнеса, където търсиш единствено одобрението на публиката, независимо дали го заслужаваш или не. Мисля, че ми е време да се върна отново към актьорската си професия.”

И сега pro domo sua:

Смея да твърдя – защото го вярвам и никога не ме е подвеждалао – че книгите, които са Литература, се разпознават и без да се ползва списък от инструкции или критерии или съвети на блогъри. Разпознават се, естествено, от хората, които са се формирали с Литература и, без непременно да са станали писатели (всъщност, именно тези хора не стават писатели, защото летвата за писане, поставена от Литературата, е твърде висока и те ясно съзнават тази височина), са придобили до живот вкус към онази словесност, която не просто е belles lettres (красиви думи), а е истината за човешкото състояние и историята на националния характер. Тук няма стари и млади поколения, няма критици и блогъри, ПиАр-експерти и журита, класове по творческо писане или имитация на предишни животи. Има Литература, която става измерител на читателите: разпознават ли я те, искат ли да се учат от нея или предпочитат шоу бизнеса и съмнителната стойност на мимолетното интернетно лайкване.

Българският роман, който вече е разпознат като Литература, е Възвишение на Милен Русков. Тук съм събрал негови цитати от различни интервюта и едно негово есе за Съвпаденията, както и от моята рецензия за романа му, които илюстрират опорните точки, върху които градя, с помощта на Сюзан и Милен, своята идея за това как си взаимодействат Писателя, Литературата, пишещите и читателите.

Ето какво казва писателят: “Аз се чувствам като човек, който пише книги. … Аз съм вътре в нещата, в тяхната направа, в практиката. Когато си в направата на нещата … мислиш само как да го направиш, как да напишеш нещо, как да стане по-хубаво. Аз се чувствам много уверен. Не може да ме разколебае успехът на една книга и свързаните с този успех големи очаквания. Успехът ме радва, големите очаквания не ме плашат никак. Аз правя тези неща по определен начин. Знам какъв е начинът и ги правя по него.”

            Ето какво казва читателят: ”Този роман ще изпълнява своята народообединяваща функция тепърва. Чудото на неговата съвременност – пост-модерност, ако щете – се състои в това, че ние можем да прочетем един възрожденски роман за българския характер със знанието и чувствителността на хора от 21 век. Внезапно сме получили подарък: сякаш книга за нас, за това какви сме били и какво от онова, което сме били, все още ни е присъщо, е била намерена от един културен археолог на най-непосещавания рафт в някоя стара библиотека, предстояща за събаряне, и той ни я поднася с извинението, че нейните граматически и правописни стандарти не отговарят на днешните. В този смисъл Милен Русков слага ред в историята на нашата литература.”

            А ето и пресечната точка между писател и читател, дефинирана чудесно от Русков: “Когато едно нещо е художествено силно и е на българска тематика, то естествено има голям шанс за успех сред българската четяща публика.”

            И усещането за история в мисленето на писателя, без което книгата не става Литература:

“ … голямата история на обществото я има завършена и трябва просто да я научиш, да я претвориш във въображението си и я преразкажеш по колкото се може по-художествено-убедителен и въздействащ начин. … Тъкмо затова аз обичам да пиша литература – понеже мога да се видя разхвърлян, разпръснат между десетки хора от други времена и места, с никой от които не съвпадам напълно; мога да видя как историята – в двата смисъла на тази велика дума – разглобява нещата и после ги сглобява по нов начин със същите материали. Това ми дава усещане за огромен простор и същевременно чувството, че съм част от един грамаден континуум, от широката река на историята, на разказа. Така човек излиза от тесните граници на своето его, освобождава се от себе си и от присъщото на индивида тесногръдие.”

            Големината на националния писател се измерва с национални мерки. Колкото и българите да нямат високо мнение за народа, комуто принадлежат, появата на Милен Русков и отклика на неговата книга и на театралния спектакъл по нея, са величествено доказателство, че и в такъв народ има сила за възвисяване. И колко показателно и важно е, че по книгата се направи театър, а не – телевизия! С всяко следващо представление, поучителната сила на романа “Възвишение” се увеличава и разпространява.

Надявам се, тези, които усещат значението на „Възвишение“, да съзнават още, че със своите качества тази книга е вече част от световната култура, защото нацията е почувствала, че тя изразява нейния характер и нейната история. Този роман е продукт на историята. Милен само е съвпаднал с нея и честно й е услужил с талантливото си перо.