ИНТЕРВЮ С ИВЕТ ЛОЛОВА, Кафене.бг

Поводът и темата на интервюто ми съсЗлатко Ангелов е новата му книга „Любов на Boogie Street“. В разговора става дума за редактора и издателя на книгата Емилия Миразчийска, също за романа като жанр и за протестите. Прочетете първата част от интервюто.

Златко Ангелов пише проза на български от 2009 година: първо в Айова Сити, Айова, след това в Сан Себастиян, Испания, а сега в Саутхамптън, Англия. Функциониращ на два езика, български и английски, той определя себе си като бездомен писател в търсене на идеалния си редактор. Бездомността, каза ми той, е ново състояние на скитниците от 21 век, които са избрали да не принадлежат на никоя територия, и той описва тези скитници. Проблемът на бездомния писател според него е, че книгите му по неизбежност се предлагат на читатели, които са “задомени”, т. е., закотвени в манталитета на националната си общност. Златко издаде под заглавието “Еротични спомени” първите си пет новели (Сиела, 2012). В края на 2013, издателство „Скалино“ пусна на пазара три негови разказа, обединени от заглавието “Любов на Boogie Street”. В първия от тях Златко казва, че пише “за човешките драми: за онези драми, които не се виждат отвън”.

Това за “идеалния редактор” ме заинтригува. Какво очакваш от него?
Понеже започвам да губя представа за очакванията на читателската аудитория на български, много важно е да имам редактор, който да ме насочва. Още повече, че моите характери са скитници като мен, а трябва да ги направя интересни и убедителни за хора, които живеят и мислят локално. Затова търся редактор, който а) познава читателския манталитет и б) има усещане за езика като основния материал за изграждане на мост на доверие между прозата и читателя. Емилия Миразчийска беше за мен точно такъв редактор.

Субективното ми усещане е, че българските писатели не са осъзнали ролята на редактора и това е причина в България да няма сериозна редакторска институция. Да редактираш е рядък талант. В епохата на неоспоримите майстори на перото, а това е горе-долу края на 19 и първата половина на 20 век, е имало и неоспорими редактори. Макс Пъркинс, редактора на Хемингуей, Фитцджералд и Томас Улф, е работил за издателство “Скрибнър”. Без тях, той не би бил известен (за Пъркинс са написани книги, той е легенда); но без него техният талант нямаше да блести с такава вездесъща, космополитна привлекателност. И тримата споменати писатели са писали за американския читател, т. е., при тях не е съществувал моят проблем. И въпреки това, те са търсили идеалния редактор и са имали късмет да го намерят.

За мен всеки читател, независимо от националността му, е добре дошъл. И добре съзнавам, че писател, който се идентифицира, според чудесния израз на Тони Джъд, като “човек от периферията” (а това може да означава и човек, който се движи по банкета), трябва да търси редактор, осъзнаващ трудната задача да направи прозата му смилаема за хората, които никога не са се съмнявали в идентитета си – сиреч, движат се по асфалта на своята локална общност. Работата между писателя и добрия редактор е процес на взаимно вдъхновение и усъвършенстване. Така че, ако съм намерил своя редактор, то ще проличи в бъдеще.

В интернет пространството вече има няколко коментара върху това дали „Любов на Boogie Street” е роман или са разкази. Ти как би определил жанра на книгата си?
В тази книга има три дълги разказа, които са сюжетно свързани, защото разказват как в реалния живот съм стигнал до написването на една от новелите в “Еротични спомени”. Те разказват за събития, случили се преди и след написването на “Юношеска еротика”. Разказите могат да се четат самостоятелно, но по-интересно е да бъдат прочетени в последователността, в която са публикувани. В никакъв случай не става дума за роман: нито замисъла ми, нито леснината, с която ги написах, отговарят на моите критерии за роман. Но се радвам, че читателите ги възприемат като роман, защото очевидно за тези читатели романът е една по-“висша” форма на литература. За мен не е. Става дума за два еднакво значими жанра. И в края на краищата, за мен е важно каквото напиша да интригува и да се харесва, а дали съм прекрачил границите на жанра е работа на литературоведите да определят.

Наистина, с „Любов на Boogie Street” ти сякаш доразработваш новелата „Юношеска еротика“. Как се роди идеята за това своеобразно „продължение”?
Ами ето я ролята на добрия редактор! Дължа го на Емилия. Тя не харесваше твърде българския фокус на новелата. И като видя снимките, които бях направил в Ранчото на мисионерите, настоя да опиша това място като включа и себе си в сюжета. Да американизирам разказа. А аз съм привлечен от истории, в които границата между реалност и измислица са неясни. Усетих, че в първоначалната история има заложени неща, които е интересно да се развият – и то с интригуващ акцент върху това как писателят използва реалния живот, за да го превърне в литература, показваща неговото виждане за човешкото състояние.

Кое прави книгата ти роман или дава възможността да се чете като роман?
Аз обичам новелата като жанр. Започнах първата си новела с намерението да наподобя структурата на разказите на Алис Мънро, която е първосъздател на една форма, която бих нарекъл разказ-роман. В него се използва техниката на разказа, за да се разкаже целия живот на един герой. Мънро получи Нобеловата награда за 2013 за разкази, тя никога не е писала роман. В „Любов на Boogie Street” се разказват животите на баща и дъщеря, т. е., на едно семейство, и една друга жена, която има неподозирана връзка с тях. Това вероятно обяснява защо хората въприемат разказите като роман. Но тези три разказа се различават от новелите в “Еротични спомени”, защото новелата е по-скоро миниатюрен роман, отколкото дълъг разказ. Разликата между новелата и разказа, според мен, е в това как е замислен сюжета и каква техника е употребена, за да бъде разгърнат. Любопитна подробност е, че американският редактор на английските версии на разказите, също се оказа влюбен в новелата като форма и сега работи върху роман от три свързани новели.

Съществуват мнения на литературоведи, че времето на класическия роман сякаш отминава. Имаш ли някакви резерви за жанра на романа днес?
Никакви! Стига да не е книга, написана в проза от поет и представена от него като роман. Това омесване на техниките, което стана масово днес и се подвизава под термина “експериментална белетристика”, не ми е по вкуса. Няма голям световен поет, който да е писал романи – и обратно, роденият романист не се изразява в мерена реч и абстрактна образност. Днес по цял свят, всяка книга, която надхвърля 200 страници и съдържа пряка реч или вътрешни диалози, се обявява за роман. Но големите романисти се разпознават в това море с техния фокус върху националния характер, семейството, и усета за комичното в човешкия живот. Никой не може да отрече, че книгите на Франзен в Америка, Орхан Памук в Турция, Уелбек във Франция, Зарев и Русков в България, са романи, т. е., голяма епична форма. Аз се придържам към дефинициите на Милан Кундера за романа, много добре дадени и анализирани от него в “Изкуството на романа” и “Предадени свидетелства.”

Ти спомена за неясната граница между реалност и измислица – същото ли е като биографично и фикционално? Как биографичното помага на фикционалното и доколко биографичното личи – по принцип в литературата?
Този въпрос явно никога няма да изчезне от интервютата, колкото и да повтарям, че няма никакво значение в какво съотношение са двете в прозата. Американците твърдят, че писателите разказват истории. С това се има предвид измислени истории. Но всяка измислица, за да има литературен сексапил, трябва да прилича – не да имитира, а да прилича – на действителността. Мярка за това е т. нар. достоверност. Но различните хора-потенциални читатели, имат различна представа за това кое е достоверно и кое не. Добрият писател е в състояние да ги убеди, че и най-странните обрати, и най-причудливите съвпадения могат да се случат. Неговото въображение ги създава, за да покаже на читателите, че има нещо повече в човешкия свят от техния личен опит; той повдига читателите на раменете си, за да погледнат над оградата на техния малък двор. Биографичното е в това, че и мен понякога животът ме изненадва с неща и драми, които нито опитът, нито въображението ми са били в състояние да измислят или предвидят.

Как се появи заглавието на „Любов на Boogie Street” и каква е канадската му връзка с Ленард Коен, с когото всъщност се оказвате сънародници?
Аз бих казал, че сме само съграждани: Ленард Коен е роден в Монреал и се връща понякога там, както и аз. Иначе и той е от скитниците. И песните му са за любов. Мога да го слушам всеки ден, в мелодиите и текстовете му има някаква неизчерпаема енергия. Когато с Емилия търсехме заглавие за третия разказ от поредицата, тя ме накара да слушам други рок-певци, които не ме докосваха. Но заради провокацията, аз изслушах отново Лондонския концерт на Ленард от 2008 и песента “Boogie Street” ме порази с това, че може да бъде метафора на живота на една от героините ми, която се самоубива. И ето, че заглавието пасна на мястото си.

Какъв се чувства Златко Ангелов сега, в началото на 2014 - български или американски писател от Варна, с канадско и американско гражданство, резидент в Обединеното Кралство?
Чувствам се бездомник, човек от периферията. Това е много уютно чувство: да не принадлежиш никъде, а да бъдеш навсякъде. Чувствам се добре в кожата си. Пиша на двата езика. Очевидно, според съществуващите клишета, на едно място ще ме наричат български, на друго някакъв друг, за който още не е измислено име. Има ли значение? Аз съм просто писател.

В предварителния ни разговор се колебаех дали да се обръщам към теб с учтивата форма „вие„. Каква е практиката в Америка?

В Америка хората се обръщат един към друг на малките си имена, почти задължително, когато става дума за хора от един и същ социален слой, професия, образование, възраст и т.н. Г-жа и Г-н еди-кой си се използва в случаи на официални отношения и публични изказвания от формален характер, но употребата е все по-ограничена. Това е така, защото в американския свят, възникнал като антитеза на англосаксонския от Кралството, всеки човек се е идентифицирал и разграничавал от другите главно с малкото си име. Малкото име, естествено, предполага и директната форма на обръщение – в английския, всеки го знае, просто няма специална учтива форма и официалността в местоимението/обръщението се чувства само от контекста. Така че малкото име неизбежно и естествено те кара да чувстваш другите като близки, с които можеш да разговаряш на равна нога. В социалното взаимодействие нещата преливат към интимното, личното и асиметрията между него и официалното (понятие като учтивост просто няма в Америка) непрекъснато се увеличава. Функционирайки в такава социолингвистична среда, аз свикнах да чувствам Ти-то като основна форма на моето обръщане – а то е и отношение – към другите.

Наскоро в каоментар във ФБ се обърнах към една друга жена, която не познавам, с малкото й име – и тя в отговора си се извини, че също се обръща към мен със Златко, но личеше, че й е страшно неудобно и то „защото не се познаваме“. А в Америка повечето от студентите ми се обръщаха към мен със Златко, т. е., на Ти. Същото се отнася и за жена, ми, която е много по-“тежък“ професор от мен. Тук в Англия обаче никой не си позволява да я нарича Румяна, тук тя е професор Слабакова.

Всичко дотук НЕ означава, че очаквам другите да се обръщат към мен на ти, когато не го чувстват. И това е другата свобода, която ми даде Америка: да нямам очаквания от хората и да ги приемам такива каквито се показват. Важно е всеки да се чувства комфортно – само тогава общуването придобива висока цена.