ИНТЕРВЮ С ИВЕТ ЛОЛОВА, Кафене.бг

Поводът и темата на интервюто ми съсЗлатко Ангелов е новата му книга „Любов на Boogie Street“. Ето втората част от разговора ни:

Има ли успешна формула за налагането на един писател и негова лична задача ли е да я открие?
Хахаха – има. Много е проста като формула, но малцина са успели да я приложат: пиши неща, които изразяват вечните ценности през призмата на времето, в което живееш. За това трябват  жизнен опит съчетан с интелигентна наблюдателност плюс талант да пишеш плюс характер. Формулата не се открива, нея или я има у човека, или я няма. Но тя може да се усъвършенства: вече казах за ролята на редактора.

Какво научи от работата си в писателските програми в Айова?
Айовският уъркшоп (съществува от 1937) дава магистърска диплома по изящни изкуства на хора, които искат да станат писатели. Колко от тях стават никой не може да измери. Колко от тях са станали големи писатели? Ненужен въпрос. Но със сигурност мога да посоча поне една: Фланари О-Конър. В него обаче са преподавали големи писатели и поети – Кърт Вонегът, Реймънд Карвър, Филип Рот, Джон Чийвър, Робърт Лоуел, Робърт Блай, Алън Гургейнъс, Джон Ървинг, Робърт Пен Уорън, Чарли Д-Амброзио… – известни и неизвестни на света извън Америка.

Айовската Международна писателска програма (съществува от 1967) приема всяка година около 40 писатели от цял свят за три месеца, създавайки им условия да пишат, разговарят и се срещат с читатели, както и да пътуват из Америка. Тя е форма на човешко и професионално взаимно обогатяване: всеки взема от нея каквото може. Когато бях там, поканих по отделно и Георги Господинов, и Милен Русков да участват в програмата. Те намериха причини да ми откажат и това тогава ме озадачи, понеже още не бяха написали големите си романи. Сега напълно ги разбирам и адмирирам това тяхно решение. С отказа си те показаха самочувствие на национални писатели и последователност в намиране на своята собствена територия.
През десетилетното си съществуване и двете програми не са си поставяли за цел да направят някого писател. Тяхната цел е да осигурят на хора с талант контакт със себеподобните им и среда, в която да изпробват себе си. Получава се една магична атмосфера, богата на положителна енергия, съревнователността не избива в завист, талантът се приземява, аматьорството израства до осъзнат професионализъм. На всекиго се дава възможността да усвои писателския занаят. Моята работа се състоеше в това да пиша биографии на писателите, свързани с програмите. Това ми даде възможност да се запозная с чудесни хора – лично и от разстояние, а в случаите с починали писатели, например Реймънд Карвър и Доналд Джъстис, с техните вдовици – както и да интервюирам неколцина големи съвременни поети и писатели. Онова, което поех в себе си от тези срещи и документи, не може да се научи по никакъв друг начин. Това е уникален опит.

Каква трябва да бъде позицията на писателя в обществото – социална и политическа?Как според теб е най-добре писателят да я изразява?
Не е моя работа да казвам каква трябва да бъде позицията на писателя. Мога да кажа каква е моята позиция и какво бих очаквал от събратята си по перо. Писателят като гражданин не е някакво специално, богопомазано или привилегировано същество. Той е участник в гражданското общество и демократичния процес като всеки друг гражданин. Неговият изборен глас има не по-голяма тежест от гласа на неговия съсед, който не е писател. В Източна Европа и Русия, във Франция и Германия обществото има очаквания, че писателят е нещо като пророк. В Америка такива очаквания няма. Там от писателите обществото се интересува, доколкото да ги превърне в звезди с цел книгите им да се продават. Независимо от обществените очаквания обаче, писателите са ангажирани хора и, дори когато са превърнати в звезди, изразяват своите естетически, социални и политически възгледи публично. Това поддържа един постоянен културен дебат, който, макар и следен от една тънка интелектуална прослойка, е полезен за здравето на обществото.

Аз съм човек с либерални възгледи, гласувам за Демократическата партия, старая се да бъда добър гражданин и съм готов да участвам в културния дебат, когато темата е от моята компетентност. Но моята основна работа – основната ми компетенция, ако искаш – е да пиша книги и в тях да въплъщавам философията си за живота. С това съм по-полезен, отколкото с мнението си за даден политик или политическо събитие. В същото време никога не крия, че съм на страната на прогресивните каузи като равноправието на жените и малцинстата, правото на аборт, опазването на природата и въвеждането на зелени енергии, забраната за носене на оръжие, безплатно здравеопазване и организирано от правителството всеобщо образование, мира, хуманното отношение към бежанците и т. н.

На 14 декември в Аулата на Софийския университет се проведе Конкурс за есе „Протест и смисъл”. Съзнавам, че темата е дълга и изисква дълъг отговор, но все пак те питам – какъв е твоят коментар за смисъла на протеста в България?

Въпреки позицията, която изразих дотук, и отдалечеността ми от протестите в България, ще отговоря на този въпрос. През 80-те и началото на 90-те години, бях професионален журналист и коментатор, а след това получих и степен по социология, така че към писането на публицистика съм професионално ангажиран. Впрочем, в своя блог www.antipropaganda.net вече съм изразил отношение към протестите и много други политически събития и феномени в българската минала и днешна история.

Протестите показаха, че у една значителна група хора в България се е събудило гражданското чувство и те не искат да бъдат управлявани от неморални и ненормални типове. Най-добре за това се изказа неколкократно Александър Кьосев. Безплодието на протестите показва, че една много по-голяма група хора в България нямат представа какво е гражданско общество и предпочитат да живеят по старому. Според мен, безплодието им се дължи и на незрялата политическа класа, която само се стреми към власт, но не е в състояние да формулира сериозна, реалистична визия за бъдещето на страната. Това важи както за онези, които сега са на власт, така и за онези, които искат да ги свалят от власт. Между протестиращите и политиците няма връзка, сякаш те не принадлежат на едно и също цяло.

Подозрителност и несигурност – това характеризира целия живот в България, включително и политическите протести. Но въпреки сегашното им състояние, протестите започнаха да генерират социална енергия, която е полезна. Дали тя ще предизвика промяна в избирателните предпочитания на населението предстои да видим при първите следващи избори.

И втори въпрос, свързан с конкурсите изобщо: нужни ли са те?
Човешкото същество обича да се съревновава с други човеки същества. Конкурсите са една проява на тази част от човешката природа. Въпросът е не дали са нужни, а до колко се провеждат неутрално и честно. Справедливостта не е най-уважаваната ценност в човешкия свят, затова никой не си прави илюзии, че някога ще има напълно справедлив конкурс. Сигурен съм в две неща. Едното е, че конкурсите са необходими на обществото, за да задоволи страстта си да избира победител. И второто е, че във всяка сфера, в която се провежда конкурс, професионалната гилдия знае много добре кой и кое колко струва, но конкурсът е начин да се прояви политическо надмощие. Лично мен конкурсите не ме вълнуват.

Накрая – какво ще пожелаеш на читателя, който гледа корицата и отваря първата страница на  „Любов на Boogie Street”.
Да има очаквания, че ще преживее приключения в един свят, който хем му е много близък, хем изведнъж се оказва недостатъчно познат. И да започне да чете без предразсъдъци. Приятно четене!