Емилия Миразчийска разговаря с Деница Дилова за блога на издателство „Скалино“

Дени, твоят сборник с разкази „Тънкости на приготвянето” (Скалино, 2012) е първият литературен проект на издателство „Скалино”, а ти си авторът, с който избрахме да покажем едно от лицата на съвременната българска литература. Какво е мнението ти за нея, мислиш ли, че тя има достатъчно читатели?

Обожавам българска литература, заради това, че непрекъснато се припознавам в нея, колкото и нескопосана да е. А тя е точно това, нескопосана, объркана и различна от останалата. Наскоро открих интересни унгарски автори, също нова немска проза, непознати за мен имена… Всеки език си носи своя дух и своята красота, може би нашата красота е в литературните ни несъвършенства. И разбира се, имаме своите добри изключения – Милен Русков, автор, който сигурно ще се изучава в училищата след години.

И не мога да не те попитам кое най-много те дразни в тази наша несъвършена българска литература?

Не харесвам най-продаваните автори, не е хубаво да посочвам имена, просто аз не бих си ги купила, такива, които вадят по две книги в годината или всяка година нова книга. Също не харесвам автори, които постоянно се показват по телевизията. Телевизионното позициониране ме влудява.

Как виждаш изобщо мястото на литературата и книгите в съвременната култура, доминанирана от визуалните образи?

Визуализацията ти сдъвква и изплюва вече готовия продукт, над него ти не можеш да фантазираш, можеш само да си го спомняш. Затова винаги ще предпочитам книгите, пред филмите, защото на твореца е нужно да му работи фантазията. Но аз гледам вече като автор на всичко това, не като читател. Използвам киното и литературата, за да получавам вдъхновение да пиша. Да, наистина предпочитам филм на Уди Алън, той е блестящ в киното, но ако съм харесала Уди от филмите, после съм търсила и непременно съм си намерила и негова книга. Човек като се влюби в творец и иска да получи всичко от него. Алчни сме и в изкуството, особено истинските ценители.

Какво мислиш за интереса към електронните книги, питам те как виждаш тази перспектива пред книгите, защото от тази седмица твоя сборник с разкази „Тънкости на приготвянето” го предлагаме и като e-book.

Електронните книги си намериха веднага читателите, мои приятели вече се въоръжиха с четци, но мен не ме блазни. Ще има и много като мен. Хубаво е да има книги за всички вкусове, нека има свобода на избора. Приятелите ми в чужбина също биха били щастливи да ме четат в електронен вид. Никоя революция не е за лошо. Мисля, че нещата се нареждат сами.

Ти лично как би предпочела да четеш автор, който харесваш на хартия или с четец? Мислиш ли, че ще предпочетеш някога четеца пред хартиените книги?

Не мога да кажа дали някога ще започна да чета в електронен вид, все още го смятам за недостатъчно удобство. Мога да чета кратки разкази, не повече от една страница, единственото по-дълго произведение, което съм чела в електронен вид е “Москва-Петушки” на Венедикт Ерофеев и то защото не го намерих на хартия. В момента, в който се сдобия с хартиен вариант ще изтрия от компютъра си електронния.

Кой е Петер Били, как го откри и как се появи той в послеслова на твоята книга?

Петер Били мярнах в някой от литературните сайтове, представяха първата му преведена книга у нас “Светият демон”. Имаше откъс, купих си я веднага. Толкова ми хареса смесването на религия и секс – героят на Петер Били води двойнствен живот, живее в манастир, но нощем прави безразборен секс, това толкова ми хареса, че започнах, докато го чета да пиша в ума си разказът “Нежен лов”. Всичко се филмираше в главата ми на друг пласт. Понякога докато чета, “пиша” в ума си нещо, което е различно от това, което чета, но е провокирано от него. Една дума може да те провокира да напишеш цял разказ.

Sex is my religion… Това майтап ли е или перифраза?

Никога не съм била религиозна, но имам моменти, в които трябва да се подпра на нещо, тогава си избирам този въображаем мой Бог, който е повече всеопрощение, отколкото нещо свише. А сексът като изход – да, това също е нещо, на което можеш да се подпреш, ако висиш във въздуха след някаква голяма загуба, след голямо нещастие. Сексът като живот срещу смъртта, която с всеки ден ни приближава. Исках да го почета литературно…

В един от разказите цитираш Борхес…

Есетата на Борхес ми подари приятел преди години, беше любов от пръв поглед, залепнах за Борхес още от предговора му. Най-общо за него мога да кажа, че е невероятно сложен с простотата на изказа си. Неговите предговори, на всичките издания, са публикувани и дават много ясна представа, как е седнал Борхес да твори, кои автори са му влияели, какви похвати използва. Много изчистен стил, кратки послания, ненатрапчив интелект, нещо което много ценя, изчетох всичко, което намерих за живота му, мога да го препрочитам милион пъти и всеки път нещо ме изненадва. “Вавилонската библиотека”, “Лотарията на Вавилон” съм препрочитала с изумлението, как може някой да роди подобни сюжети, в някои разкази дори няма сюжети. Борхес ми повлия за един мой разказ, който още не съм публикувала никъде. Харесвам апокрифното му Евангелие, ето един любим цитат: “Блажен е бедният без горчилка и богатият без надменност”.

Хенри Милър също е на почит в “Тънкости на приготвянето”…

Хенри Милър е като дрога, упойващо истински, и сякаш напълно измислен, открих го много години назад, моят “Тропик на Рака” вече не изглежда като книга, толкова пъти е отваряна и четена. Милър те хваща са гушата и те влачи там, където пожелае и ти нямаш нищо против, дори мястото да е отвратително. Но то никога не е само отвратително, сред въшките и трипера има и любов, копнеж, поезия и фин интелект, който поразява с откровението си.

В един от разказите в сборника, който е един от най-интересните според мен, има вмъкнати няколко фрази от един от най-важните романи за литературата в световен мащаб…

Докато писах моята книга четох “Одисей”. Джеймс Джойс също открих доста късно, мислех, че такава обемна книга никога няма да прочета, на моменти се разсейвах, оставях я, но тя носи в себе си милион книги. Има пасажи, които бих си преписала, научила наизуст, последните 200 страници ги прочетох два пъти, сигурно да се чете в оригинал е нещо още по-впечатляващо. Докато четох него, отворих милиони бележки, “Одисей” е школа. Изчетох всичко за самия Джойс, той е ненавиждал кавичките и е имало клауза в договора му с издателството, да не се поставят кавички, а когато се наложи, да се слага курсив. Харесвам го. Ползвах цитати от тази книга, в разказа си “Разкритията на Алеко Дундич”, именно “Одисей” е настолната книга на героя в разказа.

Казваш, че четеш докато пишеш, или по-скоро, че пишеш докато четеш, така ли се случи и с Хегел? Чете ли го докато писа разказа за агент Хегел?

Запознах се с някои от трудовете на Хегел, бяха кошмарни, никога не бих учила философия, но се наложи да ги изчета, защото баща ми беше луд по големите немски философи и постоянно ги четеше.

В този разказ разгръщаш една семейна история, историята на любовта на майка ти и баща ти. Любопитното, че някои факти в тази история са истински, баща ти е роден в Берлин във фашистка Германия, а от речника на българската литература знам, че през 1942 година Любен Дилов заминава за Германия, където всъщност, се ражда баща ти, който, както вече стана ясно, е негов брат. Ще разкажеш ли какво знаеш за това заминаване и връщане после в България?

Да, заради това фашистко минало – дядо ми Дило, който е бил редактор във вестник в Берлин е бил въдворен в няколко лагера поред, след като се връщат в България. Липсвал е от къщи около седем години, не са знаели къде е и жив ли е. Любен Дилов е роден 1927-ма, той е най-големият брат, баща ми Веселин е роден през 1941 година, имат още един брат Борислав, който живее в с. Борино в Родопите. Точно чичо ми Бори пък имаше Запорежец, но не се сещах коя година го е купувал, и дали ще пасне като датировка на разказа ми “Тънкости на приготвянето”. Тримата сина са учили в България, живяли са при невероятна бедност, но пък са чели много. Актът за раждане със свастиката беше много ценна семейна реликва. Татко ми завършил “скулптура” във Велико Търново, там се запознават с мама, която е била приложничка. Той имаше кошмарно чувство за хумор, подиграваше се на всеки и всичко, лъжеше ни непрекъснато… Историята с гъската сигурно е една от големите лъжи на баща ми, но ми дойде идеално в книгата. Разбира се, не е бил агент никога, напротив, тяхното семейство е било под прицела на агентите. Затова мога да си позволя да се заиграя с темата.

В сборника ти има един разказ „Славен ден”, в чийто център са двама близнаци… На представянето на книгата в София ти ни разкри, че близнаците в разказа не са измислени и кръстосания огън на думите им само е пресъздаден от теб.

Близнаците са две невероятни хлапета, запознах се с тях преди две лета, и това, което ме впечатли най-много, бе как лъжат едновременно, сякаш са се наговорили, без да се прекъсват, допълват си историите, сякаш наистина са ги преживели. Имам чувството, че в главите на близнаците някой прожектира един и същ филм. Иначе разказът си е мое съчинение, там съм самотна жена, без деца, с разбита връзка. Исках да противопоставя лична драма на простия селски живот, на простотата и чистотата на природата. Децата също носят тази чистота. Просто този диалог трябваше да намери място в някой мой разказ, прекалено ми беше ценен, всъшност заради него написах и разказа.

Всичките ти разкази са написани в първо лице…

Да, все пак, искам да ми е интересно, обичам да пиша от първо лице, звучи ми по-истински.

Книгата ти, освен че шокира или разсмива, ни кара да се замислим как храната стига всъщност до масата…

Исках повече да съчетая кръв и смърт с любов и хумор, а масата и храната ми го позволиха. Дадоха ми поле за действие, да мога да следвам една и съща нишка.

И накрая, нещо, което досега не съм се сетила да те питам – имаш ли любима рецепта от предложените в края на книгата?

Любимата ми рецепта е патешки дроб, полусуров. Изпробвах рецептата от финала на разказа, дал името на сборника, не с гъши, а с патешки дроб и резулатът беше превъзходен.

А коя е любимата ти илюстрация? Защото ако някой още не е го е разбрал ти си автор и на илюстрациите към десетте разказа в „Тънкости на приготвянето”.

Котката на корицата ме измъчи най-много, затова тя ми е любима. Обичам котките, имам котка, опитвах да я рисувам всячески, исках този малък красив хищник, за който знаем, че би изял птиче или мишле без да му мигне окото, но в същото време мърка нежно и се гали в мен, исках той да стои на корицата. Котката обобщава животът – хубав и лош едновременно.

(препубликувам интервюто от блога на „Скалино“, 2012, с любезното съгласие на издателството)