Започнаха най-после българските писатели да си казват какво мислят един за друг. Започнаха, уви, когато трябва да си кажат упреците, но не и да похвалят другия! Аз се опитах да похваля с аргументи онези, които заслужават, през 2011 и 2012, но това не се възприе като покана за публичен разговор. Твърде много положителни примери бях видял, а не намерих да кажа нито една пиперлия дума, нито една псувня, нито едно оплюване – а като няма негативизъм на четящите в България не им е интересно.

Започнаха най-сетне българските писатели да казват истини – през “Годината на Господинов”, както прибързано и високопарно се изрази някакъв вестник. Да, най-четеният автор, безспорно. Но какво е допринесъл Господинов за прочистване на злочестините, в които България потъна именно през 2013? Нищо, освен че е продал много книги и има куп поклоннички и твърде много снимки във Фейсбук. В края на краищата и добрите каузи могат да служат за лично облагодетелстване.

Нима не е абсолютно ясно, че малцина разграничават писателя Господинов от публичната фигура Господинов? Аз не мога да имам проблеми с писателя, понеже е добър, въпреки че аз лично не го чета. На мен не ми е интересен. Нито мога да споря с читателите, които го купуват. Това е техен избор.

Но Александър Секулов много точно се прицелва в публичната фигура Господинов, който на мен лично прави впечатление на суетен мъж на средна възраст, на когото не е достатъчен фактът, че хората го четат. Те трябва, видите ли, и да го видят. Той непрекъснато позира за снимки и ги публикува. Той САМ публикува във ФБ отзивите за себе си – а това, според мен, противоречи на елементарната етика. Един писател, особено ако е добър писател, трябва да пише, а не да се прави на звезда. Затова Недялко Славов много точно е казал по-горе: „И Секулов, и Русков, и Емил Андреев, и Зарев са значими, водещи съвременни писатели, но нито в един момент не съм ги видял да дават рецепти за обществен морал и прочие.“

Именно в това е проблемът! Морал писателят може да ИЗповядва в книгите си – но е ни да ПРОповядва с публичната си персона. И всъщност е жалко, че човекът Жоро не е личност, еквивалентна на писателя Господинов. Жоро иска, но не може да се превърне в институция.

И тук съвсем спонтанно ми се натрапва една аналогия. 2013 би могла да бъде и Годината на Ники Михайлов (Доктора). Като изключим пълните властолюбци като Бареков, Пеевски, Доган и т. н., които не скриват суетата си, д-р Михайлов напълни публичното пространство със своите словесни фойерверки, които само децата не могат да съзрат, че са плод на един безсрамен нарцисизъм. И нямам съмнение, че е най-четеният публицист. Неговите статии се разпространяват с вирусна скорост в родния интернет.

Главната разлика между него и Господинов е, че последният е един добър човек, който не може да потисне егоманията си, докато г-н Михайлов открито и с безпощадна откровеност избива комплексите си на незадоволен политик. А може би – и неосъществен интелектуалец. Защото словото му е витиевато, оригинално, лъскаво, примамващо. Той е знаещ! Всъщност ВСЕЗНАЕЩ – човек без позиция, предлагащ словесната диария за позиция. И толкова хора, които иначе заслужават уважение, се хванаха и го пропагандират, хвалят, едва ли не обожават.

Какъв е резултата от писанията на д-р Михайлов? Практически нулев, ако не се смята, че всъщност отклонява мисленето и енергията на редица интелектуалци към импотентност. А ако питате самия Михайлов, той смята себе си за институция.

И така, 2013 на думи е годината на Господинов и Михайлов! Хареса ли ви тази година? Направихте ли през нея нещо от онова, което те ви казаха, за да си подобрите живота? Не усещате ли, че, когато няма дела, думите увисват кухи в пространството?

По делата им ги съдете, се казва в Библията. Питам се кой в България върши дела, за които е квалифициран? Кой оценява постигнатото според делата, а не според думите?

И, парадоксално може би, ще завърша с нещо, което прочетох днес. Написала го е моята стара позната от комунистическото време, Еми Барух. Тя казва за 2013 година: “2013 беше щедра, рошава, шарена и многогласа… Аз съм просто свидетел – документирам достойното поведение на хора в една държава без достойни институции. Наблюдавам този конфликт между хора и институции през целия си професионален живот. Вече изгубих чувството си за хумор. Но продължавам да живея с хилавата илюзия, че има смисъл от думите.”

Ето на това му казвам аз достоен човек! Човек, който употребява ДУМИТЕ КАТО ДЕЛА!