КУЛТУРНИТЕ ЕСЕИСТИ
Има личности, чиято интелигентност е толкова голяма, че ги превръща в психопати – нормални са социално, но продукцията им е храна за преяждане. Тези хора пишат особен вид литература, която може да се нарече културна есеистика. Те тълкуват други автори и показват невероятна ерудиция. Примерите в англоезичната блого- и медиасфери са чувствителен брой.
Европа през 20 век преживява декаданс, поради което фигури като Кафка, Бекет, Сартр (и много други от същата или по-малка величина) стават нещо като знаменосци на екзистенциалното отчаяние. Тарковски е аналогът им в Съветска Русия. Всички тези автори са станали икони не само защото са изключително добри писатели или мислители, но и защото са отразили несъзнаваната от хората обсесия с грозното и уродливото като същност на съществуването – защото в самото съществуване е нямало причини за радост и щастие. Войни, холокост, Империята на злото, заплахата от ядрено унищожение, упадъкът на средните класи във вида, който ги познаваме от 19 век.
Американците от типа на Маниковски и Дайър, двама ярки представители на културната есеистика в Америка, днес се интересуват от тези икони и техните продукти, защото за тях това е интелектуално занимание, не стремеж да възвисят духа. И понеже са способни да го правят блестящо, те по този начин всъщност афишират своето презрение към плебейската (иначе наричана масова) култура, която доминира в САЩ. Те са неправомерно елитарни, въпреки че по право са елитни.
Франзен-писателят се тревожи от други неща, от истинските неща, които заплашват и през 21 век Америка да продължи да се възхищава на грозното и уродливото – само че под формата на технологично съвършенство, което е всъщност двуизмерно, духовно нищо и плоско. Критиката на Маниковски към Краус и респ. Франзеновия Краус е интелигентска критика, заиграване със сложните парфюми на културна Европа, но в нея отсъстват насъщните американски проблеми на духа и религията. Ерудицията не е сама по себе си дух. Нито заслужаваща вниманието ни дълбочина. И Юлия Кръстева е ерудирана, но тя е нанесла повече вреда на лингвистиката и психоанализата, отколкото полза.
Защо ли? Защото всеки човек мисли, анализира света и пише за него повече според своя характер, отколкото според определящия го исторически идентитет. Онези, които надвиват характера си, суетата си, интелектуалното си себенаслаждаване, и долавят в себе си само идентитета – т. е., онова, което социалната им група действително преживява като драма и еволюция в течение на техния живот – само те успяват да дадат вярна картина на времето си и да оставят следа в историята на мисълта.
С всичко това не искам да кажа, че не трябва да се въхищаваме на умните и оригиналните текстове. Напротив! Трябва да ги четем и да се опитваме да разпознаем кой от тях е психопатна самонаслада и кой – огледало на проблемите на времето. Иначе всички те предизвикват интелектуална еуфория, а на съвременниците и без това не са дадени сетива да забележат кой от популярните в момента умове ще бъде ценен в бъдещето. Въпросът е какво остава след като еуфорията отмине.
Пример за човек, който и приживе можем да обозначим като есеист от позициите на историческия идентитет е Тони Джъд, който всъщност е историк по образование. Тони беше – отиде си преждевременно, за жалост – и си остава, разбира се, за вечни времена, огледало на проблемите на своята група, чийто идентитет определя неговите виждания за света и еволюцията на света. В неговата социална критика има достатъно здрав разум, за да я приемем не като интелектуално упражнение, а като дълбок ангажимент със съдбата на Европа и Америка, носителките на ценности от най-висш морален и духовен характер. Неговата ерудиция не е самоцелна и не обслужва егото му. В неговите откровени анализи няма песимизъм нито високомерие, а прогнози и чертежи за подобрение. Той е нещо като Фанк Гери в архитектурата. И двамата не смятат, че животът е уродлив и безсмислен. Тъкмо обратното! В архитектурната естетика на Гери и в социалния реализъм на Джъд животът е слънчев и вдъхновяващ, защото те двамата разбират своята мисия да подобрят усещанията на останалите, на неузрялите духом, и да ги извадят от интелектуалното безплодие, така характерно за повечето граждани в потребителските общества.
Форма и съдържание! Формата и съдържанието ги виждаме тук, на това високо интелектуално ниво, във вечната им борба за надмощие над човека, комуто природата е дала и сетива, и разум. Формата с блясъка си закрива съдържанието – особено, когато е използвана с нарцистично вдъхновение. Когато обаче човек, владеещ формата до съвършенство (примери: Краус и Франзен) започне да пренебрегва нейната лъскава омайност в името на съдържанието, бива обявен за груб, безчувствен и старомоден. От формалистите. Защото те, формалистите, са най-честите вестители на промените в модата, на новото, на непознатото и причудливото. Онова, което Франзен иска да покаже е, че увлеченията по формата са човешки импулси, които пречат на хората да разпознаят истинското съдържание, което определя техните съдби.