Има моменти, когато наистина ми става трогателно да чета коментари по българските сайтове и Фейсбук профили. Мили хора, някои от тях дори неграмотни, изказват някаква сляпа вяра, че ако дадат еди-кой си на прокурора за антисемитско изказване, или ако изразят възмущението си с думи, или просто ако са прави и покажат с думи колко са морални, или ако се покажат коко са духовити, Някой – не е ясно дали човек или институия, но вяра в правителството, в управата има винаги – ще ги избави от злото.

Няма такова нещо, мили хора! Ние сме сами на този свят, безпомощни и голи, и никой не мисли за нас. И всеки ни смята за пречка пред своя път към повече власт и повече пари, и никой всъщност отгоре не се старае светът да стане справедлив. Само когато всеки осъзнае, че е сам и събере вътре в характера си цялата си възможна любов към себе си, ще се усети свързан с други като себе си. Ще стане свободен, защото няма да вярва в митове, а – в собствената си сила. Такива хора се събират заедно и създават – неща, сгради, мечти, наука, политики, колективни цели. И се справят с конкретното зло, което иска да останем голи и безпомощни, за да може лесно да ни тъпче. Докато се появи ново зло.

Идват други моменти, когато се разгневявам, защото хора, които като че ли разбират какъв е света и искат да служат на прогресивното, изведнъж се оказват без позиция, издават колко и те са безпомощни, само че се напъват да реагират. Ако ги попиташ обаче каква нова, положителна идея се е родила в интелигентската им глава, те ще ви се надсмеят от някаква измислена от тях самите камбанария. От тази камбанария всичко останало изглежда плебейско и недорасло, само те са богопомазаните да знаят и могат. Не, аз не вярвам, че служат на някого – те просто не знаят как да служат на каузите, които им се струва, че защитават. И при всичката толерантност към тяхната свобода да се изкажат и съюзяват с когото искат, която изисква от мен демокрацията, не мога приема, че са честни и морални, след като хора, които са отявлено компрометирани като лъжци, мошеници, служители на мафиотски интереси и най-долнопробни властогонци могат да присъстват на техните лични профили и да коментират и да харесват онова, което там се публикува. Един пример само: на сайта на Любослава Русева, например, пише и лекето Явор Дачков, обажда се бившия комунистически министър на вътрешните работи Богомил Бонев – да не говорим, че расистката Калина Андролова също харесва публикуваното там. Под нейната подигравателна статия за седящия протест на университетските професори, се изказа бившия комунистически главен редактор на Варненското издатество Панко Анчев: осъждайки хора като Александър Кьосев, например, който е един от водещите честни и мислещи интелектуалци на България. Странни смешения, които макар и да не са кръво-смешения са подозрителни и многозначителни.

Аз мога разбира се да си остана с чувствата на милост или гняв без да ги споделям. Много хора ми казват, че съм нямал право да говоря и пиша за България, защото съм я напуснал физически. Ето, дори в този момент пиша от Амстердам.

Но България не ме пуска! България не напуска душата ми и всичко онова, което живеещите в нея казват, резонира в мен. А всички те говорят лоши неща за България. Всички говорят, че е в криза. Всеки обаче вижда по един мъничък проблем и се е заловил за него с ярост и злоба, сякаш ако този проблем се реши или ако неговата малка истина възтържествува, цялата България изведнаж ще се изправи на крака.

Нито един проблем на България не бива да се подценява. Всички те връхлитат в тези месеци на дълбока криза, дошла след 24 години проспани в блянове за свобода и демокрация. Но проблемите трябва да се приотизират. Има проблеми малки и големи, дълготрайни и краткосрочни, второстепенни и първостепенни. Силата на словото не е в това да покажем колко добре го владеем. Силата на словото е да облече усещането ни за най-важните проблеми, закривайки авторството зад тях.

Най-важните проблеми са онези, чието решаване днес ще помогне на всички по-маловажни проблеми да бъдат решавани постепенно в бъдещето. Днес най-наболялите пролеми на България, от които произтичат всички останали, са демоничната фигура на Доган, руското влияние прокарвано чрез БСП и ДПС, и РАЗПОКЪСАНОСТТА на онези морални личности, които биха могли да се противопоставят на първите два проблема. Ако трябва като интелектуалци да употребяваме думите си, за да настъпи в България промяната, която всички по някакъв начин желаем и очакваме да настъпи, то тези думи трябва да бият точно в центъра на тези проблеми – всяко тяхно отклонение увеличава разпокъсаността.

Вярно е, че на всички проблеми трябва да се обръща внимание, за да не се разпространяват и задълбочават, обаче историческият момент днес изисква друг вид прицелване, друго съсредоточаване на енергията ни, дори и да я влагаме само в думите си. Разпокъсването, разнобоя и дребнавите лични счепквания, които се ширят във ФБ – едва ли не единствената платформа на интелектуалците и то платформа, която е напълно игнорирана от онези, които СА проблема на България – само помагат на злото да остане на власт.

Горните три проблема – и специално пърите два от тях – са като циреи, които трябва да бъдат пукнати, гнойта да изтече и раната да започне да заздравява. Те трябва да бъдат решени с политически средства. Гражданският протест трябва да прерасне в политическа партия, която да има ясна политическа платформа и парламентаристи, които да я отстояват в Народното събрание.

Третият проблем обаче е дългосрочен. За него трява да се води дълга борба, но никога не е късно да се започне сериозен разговор. Става дума за това КАК българите да започнат преработката на своето минало, за да могат да установят своя реален идентитет и да го ползват за формулиране на национална кауза. С простата констатация, превърната в повелитено наклонение – ПРЕРАБОТВАЙТЕ, дявол да ви вземе, или ще загинете – не може да се постигне нищо.

Трябва да се започне от въпроса КАКВО да се преработва? Миналото на България е недефинирано, защото по съществуващите факти от него няма нито сигурни документи, нито консенсус, нито пък тези факти се учат от подрастващите в някаква стройна и НЕПРОМЕНИМА система. След това идва въпросът КАК да се преработва това минало – ако бъде намерено и дефинирано. Някой трябва да постави началото, да даде пример. Още по-важно и трудно постижимо: някой трябва да обясни КОЕ Е СЪБИТИЕТО, заради което трябва да се започне преработването на миналото (аналогично на Холокоста за германците). Дали е подгъзуването на комунистическата партия? Или е Възродителния процес? Или е еврейския въпрос по време на Втората световна война?

Аз нямам отговор, защото нито едно от тези събития не изглежда достатъчно убедителен аргумент да се започне преработване на миналото. И трите събития имат различни обяснения, неясна документация и необяснено последействие; и за трите едни и същ човек има различни мнения и отношения в зависимост от личното или на семейството му съпричастие. Отсъства исторически наратив, по който всички да бъдат на една и съща вълна. Толкова пъти в България т. нар. учени от социалните науки, вкл. и историята, са започвали на ново, сякаш преди тях е нямало нищо – и всеки е създал своя нишичка, отричайки предишните. И в края на краищата, цялата научна книжнина по въпроса виси импотентно в някакво пространство БЕЗ да има пряк досег с живите хора, които са както водещите актьори на настоящото, така и създателите на актьори за бъдещето. А трябва именно живите хора да започнат да преработват миналото – дори и подсъзнателно да разбираме, че става дума за елитни хора, за високо образовани и съзнателни индивиди, те живеят в този социален контекст и имат своите лични пристрастия. Населението на България е твърде малобройно, за да излъчи неутрални наблюдатели. Нима трябва да бъдат внесени антрополози от чужбина, за да очертаят проекта на едно бъдещо преработване на българското минало? И това ми спомня за К. Иречек, един чех, който е най-големия авторитет по българската история на 19 век, едва ли не до ден-днешен.

Живеейки по света, се убеждавам все повече, че натрупването на историческа памет и неоспоримата интерпретация на тази памет лежат в основата на националния идентитет на всички народи. Проблемът на България не е в това, че има кратка история. Проблемът й е, че тази история е била тълкувана по различен начин, пренаписвана и изопачавана, оспорвана и потулвана по най-циничен маниер, поради което българите нямат ясна представа кои са те наистина. Кои са постиженията и провалите? Кои са нещата, които трябва да останат и кои трябва да бъдат отхвърлени като неверни?

Става дума за работа, която трябва да се върши десетилетия напред, но която трябва да започне веднага. Не се ли случи това, митологиите ще продължават да замъгляват умовете и на най-добрите българи и българският идентитет ще бъде лесно изместван от сурогати. Защото при днешната мобилност на света, хора от всички народи се местят да живеят извън родните си места, но като че ли единствено българите си отиват от България с чувството, че могат лесно да я отхвърлят. Просто техният идентитет не оказва съпротива на чуждото. Българинът попаднал в чужда среда започва да разбира, че не излъчва характеристики, по които да бъде разпознат безпогрешно, както разпознаваме французите, американците, англичаните, холандците, германците … А поради това и не намира причини да се гордее с друго, освен с нидивидуалността си.

Но колко са хората, които наистина имат индивидуалност?