Когато си тръгвах от България през лятото на 1992, имах прощална вечеря с Ахмед Доган и Юнал Лютфи, в ресторанта на петия етаж на ЦУМ. Бях близък с тях и с Осман Октай – трите водещи фигури в тогавашното ДПС. За да им обясня защо емигрирам им казах, че всеки, който се занимава с политика в България, рано или късно ще се превърне в мръсник. Тогава не знаех, че Доган вече е бил мръсник.

От тогава минаха повече от 20 години и българската действителност показа, че съм бил прав. Но аз въпреки това очаквах – наивно, както се оказва – че наред с отглеждането на мръсници, политическата общност в България ще израсти и морални политици, които постепенно да изместят мръсниците. От къде щяха да се появят? – нормално би било те да се появят измежду образованите и интелигентните. И най-голямото ми разочарование, което не може да балансира удовлетворението ми от точната прогноза, е, че интелигенцията на България се оказа неспособна да се включи в демократичния процес. Не като политици, а като хора, които задават тона на публичния дебат и гласуват за морална политика на изборите. Още повече и най-важно: като мозъчен тръст, който да показва коя е посоката на икономическо, социално и външнополитическо развитие на България. Интелектуалците правят чертежите и убеждават населението в тяхната точност и полезност, политиците градят управлението въз основа на тези чертежи. Така е било и е навсякъде по света, където има демократично управление.

Сегашното състояние на политически хаос в страната ясно показа, че не съществува ГРУПА от хора, които да отстояват ЗАЕДНО и ЕДИНОДУШНО демократичните ценности и моралните норми в политиката. Общият знаменател на буквално всички подвизаващи се в медиите хора, с изключение на един – Едвин Сугарев, е емоционалността и суетата. Всички отреагирват. Никой не създава. Никой не прави сериозен анализ на институциите и партиите, на демографските процеси и на международната обстановка; никой не генерира нови идеи, не създава платформи. Огнян Минчев е може би едно изключение – но и той е трън в очите на мнозина. И всеки се смята за прав.

По тази причина не е учудващо как хора, които очевидно са честни и морални, попадат на една и съща страна или в едни и същи категории (списъци) с такива, които говорят и действат със скрити намерения, от глупост или просто за да покажат себе си. Всеки, буквално всеки, е заел позата на съдия и смята, че колкото по-остроумно изрази своя справедлив гняв, толкова по-силно ще бъде чут. Едно сборище от критикари, които винаги намират недостатъците на другите, но никога не виждат ОТСЪСТВИЕТО НА ПОЗИЦИЯ у самите себе си.

Как може протестите да продължават пет месеца и да няма никакъв резултат? Как може студентските протести да не бъдат подкрепени единодушно от всички? Как може никой да не сложи под светлината на прожекторите очевидния прост факт: че този парламент и правителството, което излъчи, са ДЕЛО на българските избиратели? Същите тези избиратели, които не подкрепят студентската окупация и разцепват протестите на дребни парченца, противопоставени, дори мразещи се едни други.

И най-сетне, кой ще изкара на бял свят факта, че не протестите, не революцията, а тайните служби от чужди страни са на път да свалят това правителство?

Причината за сегашното състояние на България не са корумпираните политици. Не са бившите министър-председатели или тайните служби, нито корпоративните или т. нар. задкулисни интереси. Причината сте самите ВИЕ, суетните, самовлюбени, неорганизирани, неориентирани, подкупни, уплашени ХОРА БЕЗ ПОЗИЦИЯ. Моралът сам по себе си не е позиция – той е ценност, с която отстояваме позицията си. Позиция е да определиш какви са националните интереси в момента и да изградиш идеология и партия, които да са движещата сила за тяхното реализиране.

Такава позиция има БСП – и тя е позицията на проруска ориентация, подкрепяна от поддръжниците на БСП.

Къде е позицията на проевропейския път и кой се е заел да я реализира?

Корпорации и корпоративни интереси има във всяка демократична държава – не против тях трябва да се насочи енергията, а ЗА създаване на институции, които ще ги наблюдават и контролират.

Ахмед Доган в момента е олицетворение на злото. Но той е и точно онова, което не сте вие: съсредоточен, организиран, последователен, неемоционален, несуетен и безпощаден. Ако той беше морален, отдавна щеще да бъде официално начело на държавата и щеше да реализира националните интереси. Вместо това той живее с болезнената амбиция да отмъщава и разрушава. Той знае как се постигат политически цели и е винаги една крачка пред другите, защото анализира съотношението на силите и се нагажда към всяка промяна.

Импотентността на моралния протест е в това, че той не фокусира енергията на протестиращите в ясно детерминирана цел. Вместо това хората с морал хабят енергия да се възмущават на някакви списъци. Справедливото възмущение не е политическа платформа – нима това не е ясно?

За мен изводите са логични. БСП и Ахмед Доган – заради това, че успяват – трябва да служат като модел за изграждане на политическа сила, която да бъде тяхна демократична противотежест. Тази политическа сила трябва да поведе протестите, но преди това трябва да работи сред населението в национален мащаб, за да го образова на демокрация и да го убеждава, че нейният път е по-добрия път. Хората, които сега са окупирали медиите – с право или без право – трябва да застанат без колебание, без осъждане, без лични сметки зад такава сила.

Аз съм си избрал един случай от медиите, който е идеалната метафора за импотентността на българската публицистика. Това е сладкият, неповторимият Димитър Иванов, който всяка седмица пише по един памфлет и всички го харесват. Но писането на този мил и прекрасен човек, изкопан от миналото, е остроумен и високо ерудиран хленч на дете, което се е загубило в гората. От него се умиляват сантименталните ви души, но циниците от другата страна изобщо не го чуват.

Отчайващото е, че дори някой да каже нещата с ясен и дързък глас, вие не го чувате! И докато не се появи онзи глас, който да накара всички останали да млъкнат и да го последват – като юмрук – нещата в бедна България ще се разлагат като в посредствена декадентска пиеса.