Любовта е най-свободната изява на човешките слабости

(Сексът е най-големия конкурент на любовта.)

Жасмина Тачева разговаря със Златко Ангелов за последната му книга, „Еротични спомени“ (ИК „Сиела“, 2012) и за любовта, верността, хармонията и паметта на прага между два свята. 

Ж.Т.: В диалога „Пирът“ героят на Платон, Аристофан, казва, че „Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялостност се нарича любов,“ и когато човек открие своя любим, „…тогава и двамата са светкавично обзети от някакво чудно приятелство, близост и любов, които не им дават да се разделят дори за съвсем кратко време.“ Но ти в книгата си често споменаваш, че „абсолютен баланс [в любовта] не може да съществува“. Пишеш също, че „отношението към другия пол е една странна, сочна смесица от възхищение и омерзение“, така че позволи ми да започна с въпроса: вярваш ли, че хармония между мъжа и жената е възможна?

З.А.: Възможна е илюзията за хармония. По дефиниция хармонията е пълен резонанс между два обекта или процеса – и във физически смисъл такъв може да бъде постигнат единствено между неодушевени предмети или процеси, където компонентите се подчиняват на природните закони. Хората притежават воля и автономия, две свойства, които ги правят неуправляеми им позволяват да не се подчиняват на природните закони.

Но мен ми се струва, че с това начало искаш да насочиш нашия разговор за сложността на любовта в руслото на философията – нещо, което препочитам да избегна. По две причини. Първата е, че обсъждаме новели за любовта, т.е. художествено изобразяване на любовни отношения, които са неизбежно натоварени с непредсказуемост и следователно не се подчиняват на формалната логика; те следват анти-логиката на душата и не могат да бъдат обобщени. А няма нищо по-склонно към обобщение от философията. И второ, философията не може да помогне на хората да се обичат един друг, а още по-малко – да се обичат по някакъв предначертан  начин. Тогава кому е нужно да търсим идеалното? Гръцките философи са били идеалисти, и те, както и хиляди мислители в периода между тях и 21 век, са се опитвали да представят любовта като специална, възвишена форма на духовност, която изтръгва хората от всекидневната баналност на съществуването им.

Аз не се интересувам от това. Интересува ме любовта, която е осезаема и я изпитваме ежедневно по спонтанен начин: като част от нашите мечти, кариери, реализация, неуспехи, стремежи, за създаване на потомство, възходи и спадове и т. н. Любовта е навсякъде, чака да ни обземе. И всеки извлича от нея, каквото може. Именно тази способност да обичаме, е нещото, което извира от душите ни и ни прави уникални индивиди.

В този смисъл, как бихме могли да говорим за хармония? Тъкмо обратното, любовта е борба за преодоляване на егоизма ни. Ние сме фундаментално егоистични същества. Любовта, както съм я изпитал и разбрал, е начин да задоволим егото си. Парадоксът е, че тя си има цена: любовта ни прави зависими от нашия любим (до степен на заробване). И ако човек  проумее, че единственият начин за излизане от тази зависимост е да превърне егоистичната любов в алтруистична, и в същото време успее да убеди своя партньор да направи същото, можем да се надяваме, че хармонията е вероятно постижима. Но това ще бъде временна хармония, тъй като всички се променяме през живота си, а промените са най-често непредсказуеми. Тук срещаме друг парадокс: в повечето случаи не успяваме да използваме волята и независимостта си, за да се променим в посока, която ще поддържа хармонията с нашия партньор в любовта. Обикновено ставаме жертва на собственото си его.

Такъв възглед за любовта отразява човешкото несъвършенство, което рядко позволява на хората да постигнат съвършената любов. И все пак ни помага да мислим за любовта като чудесно средство за лично усъвършенстване. Ако сърцето ти е влюбено и запленено от някого, ти отчаяно искаш да го задържиш по-дълго до себе си и доброволно започваш да правиш промени (хората ги наричат ​​компромиси, но те са добри, положителни компромиси), които са в синхрон с промените на твоя любим. Помисли колко рядко това може да се случи между двама души: някой от тях да се промени в името на другия.

В края на краищата, илюзията за хармония и временната хармония не са толкова лоши. Не бива да се стремим към невъзможното идеално състояние, което нашият ум може да си представи, но не и някога да постигне.

Ж.Т.: Би ли се съгласил тогава, че стремежът към хармония и съвършенство, който е достигнал до нас от древногръцките мислители, има вертикална траектория, чиято крайна цел е абсолютното, докато твоите герои живеят в свят, който се разпростира по-скоро хоризонтално, и следователно, е всеобхватен, тъй като не отхвърля никоя възможна проява на любов? В този смисъл считам идеята, която тъкмо спомена – „ любовта, която е осезаема и я изпитваме ежедневно по спонтанен начин: като част от нашите мечти, кариери, реализация, неуспехи, стремежи, за създаване на потомство, възходи и спадове и т. н. Любовта е навсякъде, чака да ни обземе. И всеки извлича от нея, каквото може. “ – за показателна както на емоционалната, така и мисловната канава на „Еротични спомени“. Така ли е?

З.А.: Да, така е. Разделянето на вертикална и хоризонтална траектория на любовта е изкуствено. Дарени сме със способността да обичаме – хората, не Бог – и всеки от нас извлича от тази способност каквото може. Никой не може да надмине себе си.

Ж.Т.: Значи смяташ, че можем да намерим любовта или любовта може да ни намери навсякъде, по всяко време. Това със сигурност ни дава надежда, че болките на раздялата няма да продължат вечно, тъй като рано или късно ново влюбване ще се изпречи на пътя ни. Но, от друга страна, това не изключва ли възможността да постигнем единствената голяма любов, която трае вечно? Мислиш ли, че има, така да се каже, „по-голяма“ и „по-малка“ любов в живота на човек?

З.А.: Разбира се, че има. Днешният свят е много динамичен и сложен, и  срещите ни с други хора са мнотго повече от преди. Светът ни освен това е много прагматичен. Ако в младостта си може да сме мечтали за „единствената голяма любов“, за която сме чели в книгите, реалността бързо ни е поляла със студена вода. Но има и много прекрасни книги, които разказват за любовта в реалния живот. Съпругата ми и аз например обичаме да си припомняме романа на Андре Мороа „Климати“, публикуван през 1928 г., който аз прочетох като младеж, а тя – като младо момиче. Оказва се, че този роман за тънкостите на съпружеската любов и изневяра е повлиял в голяма степен нейните, а и моите собствени идеи за семейната любов веднъж и завинаги.

Идеалната любов не е интересна. Тя се определя по абстрактен начин, без да взема предвид човешката природа. Ние винаги обичаме конкретен човек. Развитието на тази любов стои в основата на емоционалното ни благосъстояние. Стандартът за „идеалната любов“ всеки определя сам за себе си. Всяка интимна връзка е вселена сама по себе си и за нея не могат да важат някакви универсални стандарти. В този смисъл като че ли всеки е в състояние да изпита идеалната любов, но дефинирана от самия него.

Обикновено обаче се говори за провалени любовни отношения защото носят болка, а хората обичат да споделят болките и нещастията си. Ала има и много щастливи връзки, за които никой нишо не чува, но те си съществуват кротко, в тишина и безметежно щастие. Наречи ги идеална или голяма любов, ако искаш, това няма да промени живота им, нито ще послужи като пример за върховно постижение. Кой ли има нужда от такива примери?

Ж.Т.: Орсън Уелс казва, че „Само любовта и приятелство могат да създадат поне за момент илюзията, че не сме сами.“ В същата връзка в „За какво говорим, когато говорим за любов“, разказа на Реймънд Карвър, който споменаваш в една от новелите си, Мел възкликва: „Всичко това, цялата тази любов, за която говорим, ще остане само спомен. Може би не и спомен дори.“ Ако автентичността и надеждността дори на едно реално събитие, една действително преживяна връзка, могат да бъдат подложени на въпрос и наричани „илюзия“, да не говорим, че може дори спомена от тях да изчезне, тогава каква е стойността на спомените за теб, особено предвид на това, че те сякаш са центъра на тежестта в разказите ти, около който се завързват всички сюжети?

З.А.: Акцентът в цитата на Уелс трябва да бъде на „поне за момент“. Той очевидно е долавял същата временност на любовната хармония, която споменах по-горе. Не бих казал, че описанието на Мел на любовта като нещо, на което е писано да се превърне просто в спомен – или може би дори като нещо, което е писано да забравим – е „в същата връзка“. Тя е от съвсем друг порядък и аз не бих я ползвал като потвърждение на идеята за илюзията. В контекста на разговора на двете двойки на бутилка джин в историята на Карвър, това е само мимолетен коментар, типичен за подобен род разговори, който изразява смътното съжаление на Мел, всъщност подсъзнателното съжаление на всекиго, че любовта не може да трае вечно. Той е типична и обичайна метафора на човешката природа, както и на подсъзнателното признание, че идеалът е наистина непостижим. Той изразява съжаление за гибелта на конкретната любов, за която говори. За любовта като тръпка и влюбеност, любовта преди преживяването на дълготрайните й последици. Освен това любовта като спомен е обратното на илюзията. Обикновено паметта ни изчиства лошите и двусмислени чувства, които винаги съпътстват любовта, докато трае, и всъщност ни помага да вярваме в илюзията, че любовта е нещо красиво и различно от ежедневието. С една уговорка: когато не е приключила като пълна катастрофа или лична битка за надмощие.

Може да се върнеш към разказа „Влюбване“ и да препрочетеш пасажа за „За какво говорим, когато говорим за любов“ на Карвър, за да се увериш, че съм имал предвид съвсем различно негово значение. То може да се обобщи с твърдението, че любовта е толкова красива и завладяваща в различните си проявления, че може да оправдае дори насилие, убийство или самоубийство. Цялата изповед на разказвача в моята новела, ако се замислиш, е опит да оправдае чувствата си към Аделия, т.е., да оправдае емоционалната си обърканост. Защо обаче е объркан и защо тази обърканост е най-естествената проява на човек, който живее живота си, вместо да си го представя или философства над него? Защото той живее в хармонични отношения със съпругата си. Но живее в годините на далечните последици на любовта.

Нека ти обясня какво имам предвид и как то се вързва с избора ми на паметта като литературен похват. Не се изненадвам, че ти, както и всички читатели впрочем се вълнуват от увлечението на Йово по Аделия и смятат, че това е любовната история, която ме интересува. Истината е, че истинската любовна история, тази, която ме предизвика да напиша “Влюбване”, е любовта между Йово и съпругата му Елена. Тя е оставена съзнателно на заден план, но е ключова за да се разбере защо – призовавайки паметта си на помощ – Йово рови в душата си в желанието си да оправи отношенията си с Елена, която той съзнава, че е наранил. Не е случайно, че Йово разказва историята на увлечението си под формата на изповед пред Елена. Без да иска, читателят се съсредоточава върху „свежата“ любов, пламенната любов, защото ние всички мислим, че това е любовта; а любовта след 10, 20 или дори 30 години връзка вече не смятаме за любов. Смятаме я за съжителство. Йово всъщност изследва далечните последици на тази пламенна любов.

Тези далечни последици ме занимават като писател. В дългите години, през които пламъците на любовта са стихвали, хармонията или успява да ги замени или те се превръщат в пепел. Разказването на историята от паметта на човек, който живее с далечните поседици, т. е., с всички добри или лоши резултати от любовното си поведение – възходите и паденията, еуфорията и пораженията, елегията, както и насилието, копнежа и раздялата, успехите и провалите, причинените болки – е по моему най-убедителният начин да се изгради една любовна история, която да е едновременно увлекателна и правдоподобна. Всезнаещият автор може да опише тръпката от новата любов, но човекът, който е запазил тази нова любов в паметта си, като същевременно продължава да е под влияние на последиците от нея в продължение на много години, може да я анализира триизмерно и да предаде по-пълно значението ѝ за двамата влюбени, които остават заедно за цял живот. Ето как литературата може да играе образователна роля по отношение на емоциите на хората.

Ж.Т.: По думите на един от героите ти, „[в] инфантилността на мъжете тук има нещо брутално: те са като децата, които обичат да тормозят животни, но без невинността“, и също: „Сластолюбието на мъжете е слабост, не средство за упражняване на власт.“ Какво мислиш, че не позволява на мъжете да оценят правилно своите способности и възможности, какво представлява този „инфантилизъм“, какво го причинява и кое пречи на мъжете да достигнат емоционална зрялост?

З.А.: Не съм детски психолог, за да коментирам причините. Аз регистрирам резултатите и значението, което имат тези резултати за човешките взаимоотношения. В течение на живота мнението ми за мъжете се променяше от възхищение към презрение. Рядкост са мъжете, които отговарят на днешните ми стандарти за мъжество, достойнство и приятелство. За разлика от тях, жените се издигаха в очите ми както с  постиженията си, така и с много важни аспекти на поведението си. В отношенията си с хората преценявам всеки човек индивидуално и не трябва да приемаш горепосочените твърдения като необосновано или несправедливо обобщение. Има прекрасни мъже, чудесни мъже, както и отвратителни жени, и обратно. Но никой не може и не трябва да пренебрегва факта, че във всяка страна, дори в най-напредналите по отношение на демокрация и цивилизованост, насилието срещу жени е всекидневно явление. Това статистическо насилие е сума от насилието на отделните мъже. Не е ли френският политик Доминик Строс-Кан достатъчен пример за това, за което говоря?

Във връзка с този, но и предишните ти въпроси, писателят наблюдава света и избира от него символи, които отразяват неговите убеждения за това, което е вярно за човешката природа във времената, в които живее. Писателите, които са били достатъчно проницателни и достатъчно отговорни, за да прозрат какво е и как се развива човешкото състояние, интуитивно наричаме „велики писатели“. Живите писатели просто се опитват да дадат най-доброто от себе си в това отношение. Наясно съм, че физическото превъзходство на мъжете ги е подлъгало да смятат, че са по-добри от жените във всички аспекти на живота, и тази илюзия съвсем не е нещо ново. Но днес тази ситуация вече не се приема за даденост и е придобила много по-фини характеристики, отколкото, да речем, преди век. В културата, която наричам своя, християнската култура, в която се е зародила демокрацията, човешката природа се променя към изравняване на жените с мъжете по отношение на социалните роли. Ала мъжете не харесват тази тенденция. Всеки мъж носи в себе малък деспот, някои го крият, други го размахват с гордост. Онези, които не успяват да доминират, изпадат в депресия и себеподценяване.

Всичко това има своите проявления в любовта. Любовта е най-свободната проява на мъжките и женските недостатъци и същевременно се изплъзва от всеки опит да бъде вкарана в рамки. В същото време тя е лупа, която писателите могат да използват, за да видят и разкрият на своите читатели бунтовната същност на човешкото състояние.

Ж.Т.: В новелите ти често се забелязва контраст между американските мъже и българския имигрант. И сякаш той не е просто въпрос на „културни различия“, а на самата генетична структура на двете групи. Имигрантът в „Еротични спомени“ идва от културата на “наслаждение, отпуснатост, замреженост, разтваряне на сетивата”, и е изненадан, когато забелязва самостоятелността на американските жени, които показват интерес към мъжете не просто за да демонстрират чара си, а защото се чувстват свободни да избират мъжа, който им е интересен като личност. По какво според теб се различава „кефът … онова лениво, балканско състояние на мечтателно съзерцание“ от социалната култура на Съединените щати? Беше ли трудно за теб лично да се приспособиш към ритъма на това общество? Смяташ ли, че, както един от героите ти казва, сте „се мъчили като възрастни деца да се присособи[те] към отсамния континент“?

З.А.: Нека не бъркаме психологията на любовта с реалните културни разлики, които изискват имигрантите да се адаптират бързо, ако искат не просто да оцелеят, а да просперират. Психологията на любовта е универсална, независимо от формите, които приема в различните култури. И да, аз се чувствах като дете в началото, защото дойдох с увереността, че разбирам света и инструментите, които ми трябват, за да функционирам в него, но останах шокиран от откритието, че спрямо местната култура съм като неграмотно дете, което трябва да учи неща от нулата. Бях доказал се професионалист, заблуден да вярва, че светът се основава на общите черти вместо на различията. Но това е лесно преодолимо, ако внимаваш и си отворен да разбереш и приемеш новата си общност.

Не за това са моите разкази, обаче. Те са за много по-дълбок аспект от житейските ни истории, който се показва по-добре на емоционално, отколкото на интелектуално ниво. Моите герои пристигат в място, където мечтаят да започнат живота си от нула, с тежък емоционален багаж: те са разведени, имат нерешени проблеми с децата си, преживели са смъртта на свои любими хора или са изтрили от паметта си отминали драми, в които са играли главната роля. Надяват се да изпитат любов на чисто. И скоро осъзнават, че не могат да избягат от миналото си, то е дълбоко вътре в тях и им пречи да постигнат пълното щастие, което са очаквали в Америка. Това естествено ме доведе до използване на паметта като основен метод за разказване.

Паралелите, които някои от героите ми правят с американското си обкръжение, са просто необходим фон. Те са споменати мимоходом, без намерение да се превърнат в културен конфликт; по-скоро са характеристика на новодошлия, отколкото коментар на психологията на американските мъже. Би било арогантно, ако целта на писателя-имигрант е да коментира културата-домакин. Моето верую е, че човек може да опознае в дълбочина единствено родната си култура – и писателите не бива да се осмеляват да пишат за култура, в която не са израснали. Никой „трансплантиран“ писател не е пристъпвал подобни територии; дори Конрад и Набоков, които са смятани от повечето хора за американски писатели, не са създали герои, които са стриктно американски – Хумберт, например, е типология на развратен мъж, но е без значение, че е американец по рождение.

Аз принадлежа към една нова и увеличаваща се група от хора, които висят в ничието пространство между две култури: не можем напълно да се отърсим от родната си закваска и в същото време не се вписваме органично в културната тъкан на своята приемна култура. Това е културата, която познавам най-добре, с нея се идентифицирам и нея искам да изследвам в писането си. В тази междукултурна цепнатина, кефът съжителства с американския фокус върху работата и скучното преживяване на съществуването. Ние общуваме на междинен език. И забъркваме страхотни коктейли от миналите си любовни афери и силния алкохол на стремежа ни за ново, постижимо щастие.

Ж.Т.: Освен към групата на интер-културни или транс-културни хора обаче, мисля, че принадлежиш и към друга „нова и увеличаваща се група“, а именно, към тази с разширяваща се толерантност към сексуалната свобода. Как се научи ти лично да цениш културното и сексуално разнообразие, за да си в състояние да създадеш такива свободомислещи и непредубедени герои, особено като се има предвид, че социалистическа България не е най-добрия пример за страна, заинтересувана от толерантност и разбирателство …?

З.А.: Защо сексуалната свобода да е по-различна от свободата? Ние правим изборите си във всички аспекти на живота, а сексът е особено важен аспескт. Бих могъл да посоча все пак един свой избор, който ме изведе на пътя към толерантността. През август 1992 г. пристигнах в Канада, решен да изгоря всички мостове към родната си земя. Сега това изглежда глупаво, твърде радикално, но по онова време бях толкова разочарован от България – и се оказах прав в това си обезверяване – че това изглеждаше единственото правилно решение за мен. Неочакваният ефект от това решение бе, че впрегнах цялата си енергия в интегрирането си в приелото ме общество. И това се случи на всички нива: език, нрави, намиране на приятели, взаимодействието ми с многообразието, разбирането на социалната структура. Това ме подтикна да запиша специализация по социология, където успях да си дам сметка за културните и социални дебати, които определят Северна Америка, нейните класови структури, политическата й система. Но трябва да призная, че не беше само въпрос да пробвам възможностите на интелекта си. Усещах глад за свобода.

Ж.Т.: „Еротични Спомени“ изпреварва по-голямата част от българската литература с това, че говори свободно за хомосексуална любов и привличането между хора на значително различни възрасти. Но в либералната си трактовка на тези теми тя надминава и значителен сегмент от самата американска култура – консервативната й, пуританска жилка. Преди седмица прословутият акт за защита на брака „DOMA“ бе отменен от Върховния съд, а едва ден по-късно Сенатът прие проект на широкообхватна имиграционна реформа. Въпреки че току-що каза, че не трябва да се поставя диагноза относно култура, в която не сме родени, все пак бих искала да те попитам какво мислиш за тези две нови социални реформи. Какво смяташ, че казват те за ценностите на американците и тяхната позиция относно демокрацията, а също така – защо мислиш, че причиняват толкова много обществено и политическо напрежение в страната, която се счита за образец на демокрация и либерализъм?

З.А.: И двете са за равенство: изравняването на хората и отнемането на привилегии от тези, които смятат, че са по-равни сред равните. Но двете са от различно естество. Като имигрант желая всички новодошли в тази страна да бъдат интегрирани в тъканта й възможно най-скоро. Това прави държавата по-силна. Като човешко същество искам обществото да узакони всички случаи, в които социалното поведение е резултат от свободен избор – а хомосексуалността е свободен избор, който, най-важното, не вреди на никого. Затова приветствам решението относно DOMA. Въпреки това нито имиграционна реформа, нито всеобхватна дефиниция на брака могат да променят анти-имигрантските настроения или хомофобията, и двете здраво вкоренявани и предавани поколение след поколение сред по-малко образованите, религиозните и яростно реакционерските сегменти от американското население. Това именно е една от причините, поради които Америка е велика страна. Този голям сегмент от расисти и хомофоби съжителства с друг голям сегмент, който се състои от толерантни, либерални, и прогресивно мислещи и действащи индивиди. Има напрежение, идеологически сблъсъци, наречени „​​културни войни“, политически сблъсъци между различните сфери на управлението, балансът се измества от едната страна към другата и обратно, и все пак, хората от двете страни могат да са това, което са, защото са свободни и свободата им е гарантирана съгласно Конституцията и институционалната система на проверки и баланси. Демокрацията е хаотична, както президентът Обама обича да казва, но тя позволява дори на най-крайните хора свободно да изразяват мнението си. Позволила е на прогресивните идеи за равенство да се утвърдят, първо за афро-американците, след това за жените, после за етническите малцинства, а сега и за гейовете и лезбийките. С други думи, има един общ знаменател за всички американци – индивидуалната свобода и стремежът към щастие – който позволява на различията да съжителстват, без да се нарушава обществения строй.

Ж. Т.: „Аз се прехласвам пред силата на любовта и смятам, че тя задължително, винаги, независимо от наранените и оскърбените, ни кара да й се възхищаваме“, казва един герой от новелите ти. Но като отговорни възрастни, героите ти сe безпокоят от появата на „случайни чувства“ и катастрофалното въздействие, което подобни увлечения могат да окажат върху ненакърнимоста на семейството. Следването на сърцето винаги ли е оправдано и допустимо?

З.А.: Това е голям въпрос! Отговорът зависи главно от ценностната система на индивида. Надявам се, въпросът ти не означава, че си ме възприела като заклет моралист. Защото определено не съм. Аз нито изповядвам „ненакърнимостта на семейството“, нито заклеймявам „случайната любов“. Но ако трябва да съм напълно честен, въпросът ти е право в целта на моята философия за това как преживяваме – консумираме, ако щеш – своите любовни отношения.

Има един световноизвестен роман от 21-ви век, описващ една идеална любов: „Музеят на невинността“ от Орхан Памук. Той притежава всички характеристики на много класически романи: сюжетът се развива по начин, който никой не би и помислил за възможен в реалния живот, и все пак цялостният сюжет е напълно правдоподобен. Това е една епична история, която звучи като коментар на идеалната любов. И фактически е история за една идеална любов: преклонението на един мъж на име Кемал към една жена, което носи всички характеристики на психотична обсесия, но с толкова красиво и дълбоко хуманно обожание, такава метафора на Любовта, че тя се превръща в апотеоз на нещо едновременно ефирно и вечно, непостижимо и все пак будещо възхищение. Това е литературата като музей на предаността на един мъж към една жена. Обърни внимание, че жената, Фюзюн, не изпитва любов към Кемал, и това е единственият начин любовта на Кемал да изглежда идеална: той попада в капана на страстта си поради идеята, че може да пожъне любов дори когато тя не е споделена. Самата любов става обект на обожание.

Докато любовта на Кемал бавно, но неизбежно се превръща в платонично идеализиране на потайната Фюзюн, в реалния живот сексът пречи на любовта. В днешно време бих казал дори, че сексът е най-големия конкурент на любовта. В миналото се е извършвал тайно, защото моралът на хората е бил много по-пуритански. Проституцията винаги е била считана за необходимо облекчение на мъжките сексуални потребности. Църквата е била лицемерният пазител на любовта. Е, това все още е така. Но виж колко по-свободни са хората днес в сексуалното си поведение, има постоянен и усилващ се протест срещу лицемерието на църквата, проституцията вече не е проблем, а сексът е публично обявен за средство за забавление и психическо благополучие. Всичко това е в съответствие с либералните ценности, които характеризират развитите общества. Аз съм либерален до мозъка на костите си, и това ме прави либерал и социално, и политически. Като израз на човешката свобода намирам това за голям напредък.

Но тук е и проблемът. Този сексуален напредък идва в момент, когато хората все още са неподготвени за отговорностите, които той изисква. Говоря за отговорностите, които имаме един към друг за взаимното си благополучие. Да доставяш или получаваш удоволствие, е чудесно. Но удоволствието не е цел само по себе си. И в много от случаите то струва скъпо: дете, родено без любов или семейна среда, или от майка, която не разполага със средства да го отгледа; изневяра, водеща до разтрогването на една двойка – на неназовима емоционална цена; децата, отглеждани в така наречените проблемни семейства; болестите, предавани по полов път; наркоманиите … каквото щеш. И всичко това, защото сме винаги готови или дори сме насърчавани, независимо от всичко, да се отдаваме на сексуалните си импулси без любов. В този смисъл сексът е най-често рушител на любовта.

Моите герои живеят с морално неясните последици от сексуалната си безотговорност. Това е. Обаче аз се изумявам от сложността, която всеки подобен случай на разстроена любов ни разкрива – сложност, която показва човешкото състояние в неговите коренни и най-малко изследвани аспекти. Краткият отговор на въпроса ти е: да, следването на сърцето винаги е оправдано и допустимо при условие, че сме готови да се справяме с ужасните последици от изстиналото сърце.

Ж.Т.: „Любовта към детето не е свързана с притежание – тя е изцяло отдаване, себеотрицание.“ От това следва, че има различни видове любов. Би ли ги описал? Понятието за притежание ли е определящ критерий за това разделение?

З.А.: Надявам се не очакваш от мене да ти дам списък с различните видове любов. Определящият критерий според мен е кого обичаш: майка, дете, партньор, страна, природата. Не притежанието. Знаеш, че има обичливи и любвеобвилни хора, както и обични хора и хора без обич. В английския език има семантична разлика между влюбен съм в някого, което се казва за мъж или жена, и обичам: детето си, страната си или пейзажа, океана, да се разхождам, каквото се сетиш. Влюбването е процес на придобиване на ново чувство към човек или предмет, докато да обичаш е състояние, което ти е вменено. В българския език тази разлика се постига с два различни глагола: любя и обичам.

Като изключим сексуалното табу, родителската и романтичната любов имат много общи характеристики. В цитата по-горе използвах притежанието, за да подчертая, че романтичната любов е егоистична – искаме да притежаваме човека, когото обичаме, да го запазим само за себе си – за разлика от родителската любов, която е алтруистична.

Показателно е, че ме питаш за притежанието, тъй като ние без да искаме свързваме любовта с притежание. Навярно копнежът по идеалната любов би бил по-малко мъчителен, ако мислим за нея като за способността на някои хора да освободят любовта си от притежание: да даряват любов вместо да очакват.

Ж.Т.: „Ала никой от нас не знае всичко за никого“ – считам тази идея, изразена в един от разказите ти, за един от главните акценти на книгата. Миналото в разказите е почти толкова дълбок източник на несигурност, колкото и бъдещето – последиците от избледнели или забравени спомени се материализират в настоящето и водят до променящи живота открития. Често се оказва, че не знаем всичко за собствения си живот, та какво остава за този на хората около нас. Тази липса на достатъчно знание непременно ли е нещо лошо и наистина ли мислиш, че никога не може да бъде преодоляна?

З.А.: Не бих могъл да добавя нищо към отличния ти прочит на основополагащата концепция на книгата. Добро или лошо, няма значение, каквото е – такова, непълнотата е качество на нашата памет, а оттам и на нашето съзнание и самовъзприемане. Това е тоталната ни субективност. А любовта е субективна. Не е ли това е хубавото? Не бива да унищожаваме тази красота. Всичко лично е субективно заради начина, по който помним. Можем да търсим обективност единствено в познанието и твърдения, които не са свързани с личността.

Ж.Т.: Описваш българите, особено българските интелектуалци, живеещи във времето след демократичните промени като „обидени като деца от подлостта на демокрацията“, дори посочваш на едно място в текста, че „талантливите си отиваха [от България] с чувството, че са изгонени“; говориш за “състоянието на непризнание от собствения ти народ“, и всичко това е „някаква освободеност, която сродяваше [имигранта] със самотата на океана”, която българският имигрант излъчва в сравнение с американските си връстници в разказите ти. Би ли ни разказал малко повече за това чувство на омерзение, за което с право отбелязваш, че „още не е измислена дума“? Мислиш ли, че все още съществува сега, повече от 23 години от началото на българската демокрация? Как се постига „освобождаване“? Започвам да си мисля, че чувството на липса на загриженост от страна на родината укрепва волята ни и ни дава един вид конкурентно предимство, правейки ни по-устойчиви и самодостатъчни в сравнение с гражданите на държави с развити демократични политики и социални мрежи …

З.А.: Има един твърде дълъг отговор на този въпрос, срещу който никой до този момент не се е осмелил да се изправи. Краткият отговор е да! По исторически причини България е аморфно общество. Нищо не се е променило за последните 23 години след падането на комунизма. Принципът на оцеляването е бил и продължава да бъде „спасявай се без да те е грижа за другите.“ Докато си там, на никого не му пука за теб, и следователно, никой не те оценява въз основа на това, което си, или което правиш. Когато се измъкнеш от там, взимаш със себе си този комплект за оцеляване и за новото си обкръжение изглеждаш по-строг, по-груб, по-смел и уверен, дори агресивен, тъй като, освен всичко, си мобилизиран да успееш в непозната и привидно враждебна социална среда. Това е комбинация от подхранвана издръжливост и целенасочена мобилизация, и тя те дарява с определена свобода, която всъщност дори не осъзнаваш. Така че, „конкурентното предимство“ си го има. Налице е за почти всеки имигрант заради желанието му да се пресъздаде. Всички пристигаме тук, разгневени на родните си страни. По-голямата част от тези, които не успяват, обвиняват за това страната домакин, и стават още по-гневни. Избрах да пиша за тези, които успяват, тъй като само в условията на успех можеш да погледнеш назад към мястото от където идваш без гняв и да използваш паметта, за да осмислиш това, което си преживял по пътя, и онова, в което може да се превърнеш в новия си живот.

Ж.Т.: В последния разказ в книгата главният герой, Владимир, опитва да дефинира “съдбата”. Описва я като „невидима сила [, която] ме [кара] да вървя против природата си.“ Това наблюдение ми се стори изключително интересно, тъй като винаги съм считала българската култура за, така да се каже, по-езотерична, отколкото прагматичния американски позитивизъм. Свободната воля се явява основна част от американското общество, но в България като че ли залагаме доста на понятия като късмет, съдба, хороскопи и други видове предопределености, които американците не винаги са в състояние да разберат. Какво мислиш за тези различия?

З.А.: Природата на Владимир е рационална. Той изведнъж се озовава в ситуация, която е толкова странна, че започва да се съмнява в своята рационалност. A рационалният човек винаги опитва да придаде смисъл на нещата, които се случват на пръв поглед нелогично или без ясна причинно-следствена връзка. Искам да избегна всяко обобщение по отношение на рационалните и ирационалните хора или общества. Ние сме винаги смесица от двете, а една общност е смес от рационални хора и онези, които са склонни да вярват в незрими сили. България е в социална безизходица и е съвсем естествено, че по-голямата част от хората са склонни да вярват в така наречените езотерични обяснения на света.             Америка просперира заради рационалния си подход към обществения ред и доверието си в рационалното поведение на хората, и би било изненадващо, ако хората тук бяха водени от мистицизъм. И все пак по-голямата част от американците са религиозни и твърдят, без никакво съмнение, че вярата им в Исус управлява всичко в живота им. Те дори смятат, че конституцията им е инспирирана от Бог. Как се спогажда тази религиозност с прагматичния образ на американците? Ето един шокиращ пример – за мен е мистерия как така настоящият директор на Националния институт по здравеопазване, определено научно учреждение, големият генетик Франсис Колинс, е дълбоко религиозен човек. Америка е разнообразна и толкова просторна, че да може да понесе ирационалността и все пак да процъфтява върху научния фундамент на социалната си организация и технологичния напредък. Изглежда рационална и все пак е в състояние да толерира езотеричната си страна. По същия начин всеки рационален индивид има своя необяснима страна, където се носят съмнения относно рационалния характер на света. Тези съмнения се подклаждат от явления, които все още не са намерили научно обяснение. Любовта не е ли именно такава една необяснима, т.е. неконтролируема, страна на всеки от нас?

Ж.Т: В същия разказ Ани споменава за „най-съкровения повод да изпитва пълно щастие независимо къде по света се намира“ на Владимир – ритуала на топене на бисквитка в кафето, който е донесъл със себе си от родната си страна; ритуал, който до известна степен въплъщава неговата идентичност. В книгата си “Нещата, които носеха” Тим О’Брайън по подобен начин разказва за материалните и нематериални неща, които войниците от американски взвод във Виетнам са донесли със себе си от дома. Какво все още носиш от България? И един по-личен въпрос – до колко личните ти преживявания се припокриват със събитията в „Еротични спомени“?

З.А.: Независимо от опита ти да разграничиш двата въпроса, те всъщност се отнасят до много лични обстоятелства. България е много личен въпрос за мен, и опитвайки се да преодолея нежеланието си да говоря за това, трябва да призная, че я нося в себе си с пълно съзнание, че нейната изостаналост е в поразителен, болезнен контраст със собствената ми напредничавост. За всички, които ме познават, аз съм типичен представител на 21 век – компютърно вещ, космополитен, пътувал много, с напредничаво мислене. Не нося някакви специфични предмети – амулети, ако щеш – да ми напомнят за България, с изключение на някои семейни ценности, които нямат парична стойност, но са ценни за мен и децата ми, и които ще им завещая след смъртта си. Но нося всяка частица от своята родна страна в дълбините на душата си, където допускам много малко хора.

Вторият ти въпрос, предполагам, е бил задаван на писателите от зората на литературата. Но откривам две причини да отговоря все пак, въпреки съпротивата ми. Първата е деликатната форма, в която го задаваш, приемайки за даденост, че има такава връзка и се интересуваш просто от степента й. Втората е, че си давам сметка, че всички новели са разказани от първо лице, сякаш авторът не съществува, и това създава интимност, която никой читател не смята за измислена. Всъщност новелите бяха замислени като фикционализиран документален филм.

Краткият и недвусмислен отговор на въпроса дали “това или част от него се е случило в собствения ти живот?“, е не. Категорично не! Но се обзалагам, че всеки писател би ти казал, че художествената му творба е тясно свързана с личните му преживявания. Колко тясно, никой не може каже. Но пишем за неща, които сме научили от личен опит, както по отношение на сюжета, така и откъм психологически конфликти. Няма друг начин, освен ако не пишеш научна фантастика или фентъзи книги – но това е друга история. Доброто писане идва от доброто познание за описвания обект. Аз например никога не бих писал за войната, защото никога не съм преживявал война. Доброто писане също така е резултат от любопитството на писателя към обекта. Винаги съм изпитвал любопитство към човешките взаимоотношения – това любопитство ми е дало толоква знание, колкото да съзнавам, че ученето няма край. Нямам интерес към игри с думи или стил, затова и никога не бих написал експериментална, безсюжетна история, за да демонстрирам способността си да постигна перфектен стил.

В заключение искам да те поздравя и да ти благодаря за изобретателните въпроси, с които разположи „Еротични спомени“ в ничието пространство между две култури, доказвайки, че нямаш съмнения че книгата е произлязла от личния ми опит. Културата между два свята, която обитава имигрантът, наистина е естественият контекст на тази книга.

Бъфало, Ню Йорк – Саутхемптън, Великобритания, Юли 2013

Публикувано в Empty Mirror през август 2013

Публикувай коментар

*