Джелала Мария – Кафене.бг

Как звучат протестите у нас, гледани отдалеч?

На мен ми звучат като във великата Медитация 17 на Джон Дън, известна със заглавието „Никой човек не е остров“: „Никога не питай за кого бие камбаната, защото тя бие за теб“. Сиреч, аз само физически ги гледам отдалеч. Иначе съм там. И щях да съм и телом сред протестиращите, ако живеех в България.

Ако питаш за международния отзвук от протестите, тях почти ги няма сред световните новини. Илюзии в това отношение не трябва да си прави никой. Протестите са си българска работа. Точка. А дали ми приличат на другите неоглавени (leaderless) протести, за които се твърди, че са световна тенденция? Съвсем малко. Египет е удавен в кръв в момента, в който пиша това. В Бразилия Дилма Русеф удовлетвори основни искания на протестиращите и хитро повика  Папата, който стоя пет дена в Рио и за милионите правоверни католици се превърна в противотежест. В Турция нещата също приключиха с кръв и затвърждаване на диктатурата на Ердоган. Окупирай Уолстрийт в Америка вече е забравено; а то най-много прилича на българските протести: по социалния състав на протестиращите, по липсата на водачи и на ясни искания, по минималната реакция на администрацията. Никой не е в състояние да ме убеди, че този вид протести били някакъв нов тип – докато няма водачи и програма, протестът е само спонтанен, стихиен бунт, клапан за изпускане на насъбралия се гняв. А бунтовете се потушават лесно или се оставят сами да замрат.

Най-важната разлика обаче е в това, че България е уникално изостанала в много отношения от света, с който й се иска да се сравнява. Поради това: а) вече два месеца сегашните превратаджии си позволяват да не обръщат внимание на протестите; б) няма синхрон (почти за нищо) между населението на страната и ядрото на протестиращите в столицата; в) няма журналисти, които да задават адекватни – т. е., неудобни – въпроси на политиците; г) съществува невъобразима каша за методите, с които да се протестира и постигнат резултати, защото се заемат понятия от Европа, които не работят в българските условия и поради това се тълкуват по изопачен начин и, в край сметка, са неприложими; и д) държавата изглежда лесна плячка за чужди интереси. И венец на цялата уникалност, разбира се, е абсолютно циничното държане на водачите на БСП и ДПС, които с дебелашка арогантност използват властта за лични цели.

Фейсбук е основен източник на информация за протестите не само за мен, но и за протестиращите. Но съм сигурен, че печатните и ТВ медии, които покриват територията на България представят съвсем различна картина от тази на Фейсбук – а те се четат от средния българин. Самият Фейсбук е територия, на която всеки се упражнява в реторика, самохвалство и несръчно скривана амбиция да закове пирона на истината. Колкото по-гръмогласен и заклеймяващ злото си там, толкова повече харесвания получаваш. Но злото се оказва многоглаво и многокрако. И картината, вместо да е демократично разнообразна и диалогична, е гротескно центробежна. Никой не е съгласен с никого, никой не следва никого, всеки хвали стоката си – но стоката е като на пазар след опустошителна бомбардировка: парцалив анализ, износени идеи, обгоряли прогнози. Картина тъжна, свидетелство за едно население, което не познава себе си, не обича себе си, и е трагично разединено.

Променят ли, според теб, протестите България?

Да, промениха я! Аз не казах горното, за да предизвикам отчаяние или да отрека протестите. Казах го, защото за мен няма съмнение, че това е изходната позиция, от която се търси коренна промяна на абсурдното държавно управление през последните 24 години. И тя трябва да е ясна на всички, които имат ум и воля да продължат да протестират в посока, която ще даде резултат. Никой не трябва да си прави илюзии какъв е човешкия материал, с който протестите разполагат и срещу който се борят. Друг няма!

Гражданското неподчинение е единствената легитимна форма, под която тези протести могат и трябва да продължат, щом осъзнатите участници в тях настояват да останат безпартийни. Ако интуицията на хората – фактите в България са нещо безнадеждно несигурно – е, че няма партия, на която да се доверят, те трябва да протестират като граждани. Нито Бог, нито мълчанието, нито нецензурните обиди, нито телевизията, нито Европейската комисия, нито посланиците, нито изобличаващите корупцията факти и снимки, нито антируската реторика – НИКОЙ и НИЩО няма да помогне на България, ако живите човешки протести престанат. Постоянството е лозунга.

Ето, в това постоянство виждам промяната. Че за малкия брой честни, чисти, политически осъзнати протестиращи връщане назад няма – това е промяната.

Обаче има нещо, което трябва да се добави. Класическо правило в социологията, потвърдено от опита на народите с различни видове управления, е, че битието става реално, когато се облече в думи. Думи, които имат еднакво звучене за всички. Спомни си за клишетата на комунизма. Днес в българското публично пространство не съществуват общозвучащи, осмислящи положението, термини. Срещу кого е протеста? За какво е протеста? Да наричаш някаква неопределена група от хора олигархия или мафия изразява само омраза и безсилие. Да подиграваш най-подкрепяната партия с думи като герберасти, боковисти и др. п. изразява само обърканост и инфантилизъм. Да продължаваш да крещиш „комунист“ и „червен боклук“ към неидентифицирани субекти изразява само пълна изостаналост от времето и неадекватност спрямо съвременния свят. Днешна България е едно клише, защото самите българи я описват с клишета.

Кога България ще е по-добра страна за теб, за мислещите хора?

Когато толерантността, положителните мисли, градивните проекти, съзиданието и продуктивността изместят обърканата идентичност, нихилизма и разпокъсаността. А това ще означава, че егоизмът и алчността са отстъпили мястото си на колективната цел.

Това в момента звучи като общи приказки. За да се стигне до там се иска честно преосмисляне на историята. Народите с утвърдена идентичност са наясно с миналото си. Българите не са. А в миналото се крият отговорите на въпроси като защо основна черта на националния характер е нихилизма и защо българин по правило не вярва на друг българин. Това пак е свързано с употребата и силата на думите.

Сигурен съм, например, че много от хората, които четат тези мои думи, ме подозират в лицемерие или, още по-лошо, че някой ми плаща, за да ги пиша. Много хора смятат – не само подозират, а направо са сигурни – че интелигентни и неподкупни професионални социолози в България, като например Огнян Минчев и Иван Кръстев, служат на интересите на Сорос, който им плаща. Преди всичко не съм видял нито един човек от българските „соросоведи“ да разбира какви са „интересите на Сорос“, кой е Сорос и каква е неговата ключова роля за американската политика и развитието на политическата икономия в глобализиращия се свят. И после, парите са необходими не само на мафиотите – те са необходими и на прогресивните хора, за да провеждат успешно своите либерални политики. Защо да е лошо, че Сорос дава пари за прогресивна политика? Или тук става дума за мислене с двойно дъно: ние знаем какво прави Сорос, но е по-добре да обявим нашите прогресивни хора за продажници, за да ги ненавидят простите хора – просто, защото парите не идват в нашия джоб и им завиждаме. Лъжа след лъжа се нижат – едни вярват, други не вярват. Но човек няма впечатление, че българите живеят в цивилизования свят и разбират какво се случва в него.

Когато заживеят, когато се синхронизират с цивилизования свят – а то значи както с добрите, така и с лошите му страни – те ще разберат, че светът е комбинация от двете и че няма наши и ваши, няма добро и зло в чист вид и че демокрацията е хаотичен процес на търсене на просперитет и удовлетворяване на човешките потребности за свобода и щастие. Ще разберат, че няма тайни сили, които ръководят света, нито че има конспирация срещу „добрите и невинните“ българи. Когато заживеят в истинската реалност и обърнат гръб на измислената реалност, в която се опитват да оцелеят днес – тогава България ще стане по-добра, т.е., нормална страна не само за мислещите хора, а за всички.

Никой не може днес да каже кога това ще се случи. Но сегашните протести са заровено семенце, което трябва да се отглежда дълги години, за да израсте от него някаква друга България.

Ти самият протестираш ли и как изразяваш своя протест?

Протестирам с онова, в което смятам, че ми е силата: употребата на словото. Съгласих се да отговоря на въпросите ти не защото мисля, че трябва да заявя още една неприемана от другите „истина“. И не защото смятам, че ще кажа нещо нечувано досега. И не защото си въобразявам, че ще повлияя на състоянието в България. А защото не съм остров. Свързан съм. И не просто споделям статуси на Фейсбук, а споделям болката, страданието, отчаянието, стъписването пред абсурда. И надеждата!

„Защото“-то не е еднозначно. Виж, децата ми, пръснати по света, ме питат защо се интересувам от България след като 21 години живея извън нея. На тях и на теб отговарям тук и този отговор според мен е нещо, което всеки българин би могъл да почувства и стори.

Нашето място на света, неудовлетворението или удовлетворението от живота, който водим, е резултат на личните избори, които правим в течение на живота си. Никой, абсолютно никой не определя нашия живот, освен ние самите. Дори робът е роб, защото не иска или не знае как да стане свободен. Това касае и системата от морални ценности, която ни служи за ориентир и ни показва какво бива да правим/изберем и какво не бива. Няма защо да крия, че според моята система от ценности, протестиращите нямат морално право да изискват всички българи да прегърнат техните идеи; и ако повечето българи искат да живеят при управлението на БСП и ДПС, те трябва да приемат този избор до момента, в който успеят да убедят онези, че това е пагубно. Това засега не се случва. Също така никой няма морално право да оценява моите наблюдения, мисли и идеи според това къде живея или дали ме харесва или не – те трябва да бъдат приемани само според съдържанието и посланията си, според убедителността си. Мнозина наричат с нецезурни имена Милена Фучеджиева заради тона на изказванията и … заради произхода й. Тези нейни хулители не виждат за какво тя пише и че тя е един истински свободен човек, за разлика от тях. Те не виждат болката, която тя изповядва от това, че робската психология все още преобладава в родината й. Често чета упреци към Златко Енев, че живеел в Берлин и не просто не разбирал хала на българите, но нямал право да говори за тях. Именно този начин на мислене е безнадеждно изостанал и вреден. Ако някой публицист в момента има по-последователно и ангажирано мислене за българската история и националния характер от Златко Енев, бих искал да ми се обади и ще му сваля шапка.

Аз и други българи избрахме да живеем извън България. Голямата част от българите избраха да останат в България. И всеки живее с последствията от тези избори. Първите страдаме за България, вторите страдат от България. Но и двете групи искат България да стане нормална държава, красиво, приятно и безопасно място за живеене. Същевременно, хората и от двете групи искат да преживеят живота си добре. Това е желанието на всеки човек на тази земя. В този исторически момент, онези, които останаха в България трябва да решат дали имат куража и волята да променят държавата, за да преживеят живота си добре или, ако нямат, дали да я напуснат. Говоря за осъзнатите и активните. И те трябва да имат предвид, че неактивните, тоталитарно мислещите, слабите, запусналите себе си, чалголюбците, Шамаровците, Барековците и Сидеровците са част от българското уравнение и не могат да бъдат игнорирани. Саможертвата е също избор и тя може да се прояви по много начини, но никой няма право да се оплаква от последствията й.

Моят личен избор се оказа добър. Но дълбоко у всеки човек личното и националното се срещат и му става ясно, че едното не може без другото. За мен това е най-лаконичното определение на патриотизма. Моралната дилема, с която  се сблъсквам, е, че не мога да наложа своите очаквания за националния живот над другите без да ги нараня или ощетя. И понеже личният живот е винаги осезаем, всекисекунден, а груповият е някъде извън моето полезрение, толерантността към другите и отказа да им причиня болка надделяват в решенията и постъпките ми. Ето защо няма да престане да ме изумява как българите, които са толкова човечни на лично ниво, състрадателни, добри съседи и верни приятели, си позволяват да мразят и ругаят братята и сестрите си в анонимните условия на социалните медии и в същото време се държат като плюнки в обществените дела.
Какво пожелаваш на протестиращите българи?

Тази сутрин прочетох следното, написано от човек, когото не познавам: „Георги Илиев: Добро утро, протестиращи! Над площад Народно Събрание цари тишина – като пред начало на представление. Декорите са на място, част от актьорите – предимно униформени, също. Днес е един от онези дни на проверка – дали и на дела сме толкова силни, колкото на думи. Тихо е и чакаме бурята… А ние двамата с Вальо правим кафе…“ Това е моят протестиращ. Личи, че е един честен, добър, мислещ, осъзнат гражданин на България, който е избрал да се бори за реализиране на своята представа за нормална държава. На хората като него пожелавам толерантност, постоянство и формулиране на целта, заради която са излязли да протестират. „Долу мафията“ е лозунг, но не е цел. Цел е „да накараме българските институции да работят“. Цел е „да се постигне парламентарно мнозинство, което да изолира и очисти държавния и полицейския апарат от партийни зависимости“. Политиците винаги ще се сменят, но държавата трябва да работи.

Няма демократична държава, в която да има национален консенсус, освен за това, че нещата трябва да се решават с демократични средства. Навсякъде хората изпитват притеснения и са недоволни от нещо, това е в човешката природа. Но в Западна Европа и Америка, след столетия спорове и войни, са стигнали до въплътения в общественото устройство извод, че индивидуалната свобода се гарантира от спазването на закона и професионалната работа на институциите. В тези условия хората уважават закона и институциите и проявяват търпимост към позициите на другите. Хората имат позиции! И знаят как да ги отстояват. Обществото работи, защото групите с различни интереси се слушат едни други, спорят и отстъпват, когато другата страна се окаже по-адекватна на колективната цел. Хората не си пречат. Дори силно корумпирана страна като Италия работи добре, защото има чувство за национален идентитет и силни, непоклатими институции.

Днешната (16 август) грозна картина на противопоставяне на неграмотните срещу грамотните и на малцинствата срещу българите говори за средновековно мислене. Ето защо най-важното, което всички трябва да си пожелаем, е безкрайно търпение. За да стигне българското общество до мечтаното управление на народа, трябва да има народ. А за да се почувства сегашното българско население като народ, трябват десетилетия от честно преразглеждане на историческите провали, осъзнаване на собствената отговорност за днешното положение и придобиване на идентитет. Вярвам, че моите правнуци ще доживеят това време и нищо чудно да поискат да имигрират в България като място за постигане на лично щастие.