Езикът български звучи разбираемо за малко хора по света. Но звучи красиво, казват онези, които не го разбират. И недоумяват, когато им кажеш, че красотата на този език рядко изразява истината, ако изобщо някога го прави. За нас, близо 15 милиона в България и по света, на които той звучи родно, красотата е второстепенна грижа. Ние знаем, че употребяваме нашия език, за да скрием истината. Иначе казано, да излъжем!

Първо, за красотата: няма защо да се лъжем, в публичното пространство родната реч “омайна, сладка” отдавна не звучи нито омайно, нито сладко. За това ме подсети една новоизлязла българска книга, която наистина ми зазвуча омайно и сладко: Милен Русковото “Възвишение”. Нейният монолитен предосвобожденски български, сложен в устата на един пишман-хайдутин, почитател на Димитър Общи, който разказва как се бори за делото народно и разсъждава за смисъла на съществуването си, обзет от красотата на гората и хитрините на другите поборници, внушава една неотменна характеристика на българина, въплътена в неговия език: лицемерието. Без изключение, всеки е хванал гората заради личен интерес. Разказвачът косвено признава това и за самия себе си като през целия разказ се възмущава от моралната чистота на Левски. Накратко: езикът на книгата е толкова красив, а предава съдържание, колкото некрасиво, толкова и негероично, че контрастът я превръща в метафора на лицемерието като начин на живот.

Грозният, сведен до 5-600 думи език на телевизиите и певачите на чалга, е също форма на лицемерие. С него общо взето се внушава някакво мнимо благоденствие. Мозъците се промиват, за да не мислят за отчайващото състояние на политиката и икономиката.

Второ, за измамата. Да припомням ли, че Андрешко казва на съдия изпълнителя, че ще дойде на другия ден да го прибере, знаейки, че ще го изостави?

През 45-те години комунистическа власт езикът беше употребяван като най-ефикасното средство за нейното упражняване. Сухата партийна реч се лееше от устите на партийните ръководители, папагалстващи писмения соцкатехизис, съчиняван в кабинетите до и под онзи на Първия. Единственото отклонение бяха Неговите речи, изпъстрени с цинична селяшка “духовитост”. Когато отиваха на лов обаче, Първият и обкръжението му на всички нива псуваха и разказваха вицове за жени на обикновен, звучен български.

По него време нямаше медии. Имаше партийни органи – хартиени чаршафи, в които пишеше едно и също: дезинформация проявена като специфична форма на публично лицемерие, защото онези, които ги списваха, знаеха истината, но не я казваха. Първият признак на посткомунизма бяха именно медиите. Стряскащи заглавия от типа “Неизвестен заклал стара жена с цел грабеж” взеха да красят първите страници на новите вестници, на чиито втора, н-та и последна страници и до ден-днешен има по една полугола женска фигура. В тези медии се заговори са СДС и ДПС – първите акроними, които публично твърдяха лъжи. Нито Съюзът на демократичните сили беше организация на демократи, нито пък Движението за права и свободи имаше за истинска цел правата и свободите. И вече 20 години и кусур, соцлъжеца и, както се оказа напоследък, расист Кеворкян продължава да натрапва своята “истина” в медиите.

Убиха Луканов – до ден-днешен никой не каза кой е истинският му убиец. Взриви се автобус на летище Сарафово – вътрешният министър изговори куп лъжи и до този момент публиката не е осведомена за самоличността на истинския терорист. Не че се интересува. И не че е нямало възможност да се узнае. Министърът продължава да лъже – например, за мотивите за уволнението на една честна съдийка – и продължава да бъде министър. За сравнение, по всичко изглежда, че неистините за убийството на американския посланик в Бенгази, Либия, които представителката на САЩ в ООН Сузън Райс изговори няколко дена след инцидента, ще й костват номинацията за Държавен секретар. Тя просто не може да убеди сенаторите, за които думите тежат, когато съобщават истина, че е в състояние в бъдеще да ги употребява за защита на интересите на Америка, щом веднъж ги е употребила за заблуда на американското обществено мнение.

Лицемерието става парадигма в обществения живот, когато остава безнаказано. И още по-важно: лицемерието е възможно в публичното пространство, когато е норма и в личния живот.

Фейсбук и коментарните подлистници на сайтовете са интересно огледало на личния живот и, забележително, българите ги употребяват много активно. Една тяхна утвърдена, практически задължителна характеристика е плиткостта на диалога. Някой изрази задълбочено мнение, то е лайкнато ат 10-20 негови приятели и придружено от един до пет плоски коментара и всичко заглъхва. ФБ и сайтовете са лесна форма на публична активност. А още по-лесна става тя поради допустимата анонимност. Броят на анонимните български ползватели и коментатори е значително по-голям от броя на анонимните ползватели от света, който пише с латиница. За това няма друго обяснение освен вроденото лицемерие. Аргументът на привържениците на анонимността, че това им позволявало по-лесно да преодолеят срамежливостта си и да изразят по-солени мнения, се контрира лесно с въпроса “защо изобщо искат да се изкажат пред публика, когато ги е срам или страх от мнението им?”

Всяка публичност е авторство – и всеки автор трябва да стои зад онова, което казва или отпечатва. Така той печели доверие.

И ето го третото: Доверието! То се печели или с честен език, или с морални действия. Публичното пространство е езиково пространство – там думите означават както събитието, информацията, мнението или анализа, така и техния автор. Всички онези, които са потопени денонощно в българското публично пространство, осъзнават в различна степен, че на думите в него никой не вярва! И въпреки това никой не спира да говори. Политиците – които с неморалните си действия не могат да спечелят ничие доверие – говорят нещо, на което хората не вярват. Честните и осведомени журналисти, доколкото все още ги има, пишат нещо, но политиците не им вярват – или, по-точно, се правят, че писаното не ги засяга. Писателите пишат книги, но читателите не им вярват: или защо книгите са написани лошо, или защото са написани лицемерно. Посредствеността, която се опитва да изглежда талантлива, е винаги лицемерна. Жълтите вестници открито, като издателска политика, пишат боклук, в който истината е сведена до лимоновите резенчета в огромния кекс забъркан от лъжи.

И въпреки това – ВЪПРЕКИ ТОВА – животът в България си тече. Течеше по времето на Царя – което в спомените на очевидци не се е различавало много по отношение на истинността в публично изказаните думи от сегашното – течеше по времето на партийната пропаганда и отчетните доклади на най-големия лъжец измежду лъжците, продължава да тече и при т. нар. демокрация.

Което няма как да се тълкува иначе освен, че българите имат невероятна, рекордна поносимост към измамата.

Когато преди 20 години напуснах България, нямах идея, че и аз съм бил част от този лицемерен публичен дискурс. През тези години обаче осъзнах, че един от решаващите фактори Западът да е станал “Първия свят” е отговорността, с която хората употребяват езика и възприемат думите, които чуват или четат. Един от стълбовете на западната демокрация са институциите. Но това не са сгради или високопарни документи: институциите са хората, които ги представляват, и хората, които ги уважават. На книга и в България има Конституция, съдебна система, медии, законодателен орган, правителство, партии, изборна система и т. н. Обаче хората, които представляват тези институции, не се смятат за задължени да казват истината, когато говорят от името на институцията. Това ги освобождава от отговорността да действат честно. Ето как българските съдилища се превръщат в бастиони на лицемерието. Ето как конспиративните теории разцъфтяват. Ето как медиите губят своята роля. Ето как историята се изопачава.

Ето как обществото продължава да се движи по инерция, подкачено към системи за поддържане на живота, но без надежди и без визия за своето дългосрочно оздравяване.

Порочният кръг, който публичният дискурс в България поддържа, започва от медиите: контролирани или социални, все едно. Думите нямат тежест. Концепциите от миналото не се подменят. Умните и честните мислители, коментатори и дори политици се опитват да кажат онова, което мислят, че ще доведе България до добър изход, но по инерцията на лицемерието публиката и тях смята за измамници. Техният глас е неразличим от гласа на докопалите се до власт. Техният глас в много случаи се заглушава от неуки или злобни коментатори, които по право шестват свободно из публичния дискурс. Техният глас не може да надвика високоговорителите на чалгата, Слави Трифонов-ата арогантна дебелащина, и дрезгавите крясъци на антиромския расизъм.

И няма сила, която да потърси отговорност от когото и да било за произнесените думи. В западните общества тази отговорност се носи от всеки – говорителят и слушателят. Между тях е изградено по традиция едно доверие, което е гаранция за авторитета на публичния дискурс и на хората, които го осъществяват.

В отсъствието на доверие към публичния дискурс и на хората едни спрямо други, може ли да се надяваме, че българското общество ще излъчи авторитети, които да го превърнат в гражданско общество?

Ще може едва тогава, когато звукът на измамата стане непоносим за мнозинството. Засега той е непоносим само за възхитените читатели на “Възвишение”.