Коя е Теа Обрехт? И защо може да ви стане интересна? Ето няколко причини:

  „Теа Обрехт е най-сензационното литературно откритие от години насам“ (Колъм МакКан). „Теа Обрехт е извънредно талантлива писателка“ (Ан Патчет). „Теа Обрехт е внушителен нов талант“ (Т. С. Бойл). „Жената на тигърае изключителна книга и Теа Обрехт е един наистина завладяващ нов талант. Способността на Обрехт да наблюдава и да разбира света са забележителни“ (Бетани Хюз). „Обрехт може да пише. Тя може да сглоби чудесно изречение, да надари героите си с живот твърде различен от нейния; може да опише ужасите на една война, която тя самата никога не е видяла“ (Дейвид Улин).

   „Теа Обрехт е написала една тъжна притча за Югославия и последната (засега) Балканска война“ (Златко Ангелов).

   Да. И аз съм изцяло, с двете си ръце за. За прочитане на тази книга.

   Но кой съм аз? И кои са всичките тези имена, които възхваляват една писателка, която публикува роман на 25 години и този роман става бестселър на две от водещите вестникарски класации в Щатите и получава Оранжевата награда на Обединеното Кралство за американски роман, написан от жена? Защо трябва да ни вярвате?

   Простият отговор е, разбира се, че не трябва. Всичко това е (отчасти) пазарна реклама, защото на тези непознати на вас рецензенти им се плаща (не и на мен), за да надуват стойността на книги, от които издателствата искат да спечелят пари. Аз лично не им вярвам по една-единствена, но сериозна причина: те не обясняват критериите, по които оценяват книгите и авторите им. Поради това те не носят отговорност за това, което пишат—дори и да излезе невярно след време, никой няма да си спомни за техните хвалби. Факт е, че в Америка рядко се появяват отрицателни рецензии за нови автори. В същото време утвърдени автори са обект на политически пристрастия. Последният пример е Филип Рот, който получи тазгодишната международна награда Букър Ман за цялостно творчество, но след като жената в журито се е въздържала да гласува, защото авторът бил хроничен женомразец.

    Съзнавайки всичко това, ще се опитам да обясня защо аз харесах Теа Обрехт, а също и какви са слабостите на нейния роман. Ще започна с единствената причина, поради която мога да бъда обвинен в пристрастие, сиреч, необективност. Обрехт е американска писателка от сръбски произход, която пише за страната на родителите си. Тази страна е съседка на моята и ние делим обща историческа съдба. Приликите и разликите между характерите на българите и сърбите носят социологическа информация, която може да обясни много страни на следкомунистическото развитие на двете страни.

      Обрехт пише на американски английски и книгата й още не е преведена на сръбски. Но героите й са сърби от след-Титова (Милошевичова) Югославия. Това поставяЖената на тигъра и неговата авторка в една модна — а може би глобализационна — тенденция: на читателската публика в Америка да бъдат предлагани имигрантски истории, създадени в Америка, т.е., независещи от превода. Америка е страна на имигранти, която ги претопява в своето огромно гърне и по този начин съумява да ги отдалечи от корените им. Теа е дошла с родителите си в Америка на 12 години и, мечтаейки да стане писателка, след колежа завършва магистърската програма по майсторско писане в университета Корнел в Итака, Ню Йорк. По нейно признание, стилът и окончателният вид на романа й са резултат именно на това образование. Един от нейните учители е Т. С. Бойл, писател от горния сегмент на съвременната американска литература, който пък е възпитаник на Школата по майсторско писане на университета в Айова Сити, Айова.

   Тези обстоятелства са важни. В душата си, на дълбинно и интуитивно ниво, Обрехт носи сръбското, но инструментът, който употребява, за да го превърне в литература, е „наточен“ в американски колеж. Призната е на американския книжен пазар. Тя продължава да живее в Америка — а това постепенно я отдалечава от сръбския културен бульон. Ключовият въпрос, според мен, е: за кого пише Теа Обрехт? За себе си или за някаква наднационална култивирана прослойка? И естественият подвъпрос: докога сръбската действителност ще може да захранва нейните творчески батерии?

   А вече съвсем конкретно: защо на българския читател трябва да му е интересно да чете Жената на тигъра? По моите стандарти—дотук трябва да е ясно, че за мен езикът и националната принадлежност на писателя са основен стандарт—този роман е интересен както на съдържателно, така и на стилово равнище. С което не казвам, че заслужава всичките хвалебствия и награди, които е вече получил.

   Главната героиня Наталия е алтер его на писателката: тя е лекар на хуманитарна мисия някъде из земите на бившата Югославия и става свидетел на събития, които са представени като тайнствени и биха изглеждали нелогични, ако в душата й не съществуваше спомена за нейния любим дядо, също лекар, току-що починал при неизяснени обстоятелства. Това е всъщност „реалистичната“ линия на сюжета. Дядото е носител на миналото, Наталия е настоящето, което тя иска да си обясни като ползва спомените си за — душевната си връзка със — дядото.

   Настоящето, това са руините на току-що отминалата война. Победители в тази война са страха и омразата — всеки се е свил в своята малка групичка и се страхува от другия. Миналото е пълно с поверия и предразсъдъци. Тук въображението на Обрехт се развихря с магическа сила и тя ни връща към времената на диви и суеверни хора, които обаче се подчиняват на природни закони, облечени в патриархална ритуалност. Тези хора са населили въображението й от времето, когато дядо й я е водил в зоологическата градина (в Белград), където, пред клетката на тигъра, й е четял откъси от “Книга за джунглата” на Ръдиард Киплинг. По-късно дядото й е разказвал за срещите си с необяснимия Безсмъртен човек. И най-сетне, благодарение нейните собствени детективски търсения, Наталия установява, че по времето на Втората световна война, когато дядото е бил дете, сняг е затрупал селото му високо в планината и така са се спасили от германските войници. Обаче се появил тигър — вероятно избягал от разрушената зоологическа градина — който започнал да затяга обръча си около селото. Битката с тигъра става централен смисъл на жителите на това село. Една другоселка е припозната като жената на тигъра и, въпреки всеобщия страх и омраза към нея, дядото-дете й помага да оживее. Онзи, който се осмелява да проследи и убие тигъра, е обявен за герой.

     Отделните глави на романа са като притчи, местещи времето ту в настоящето, ту в миналото. Връзката между тях не винаги е ясна, но сами за себе си те са идеално разказани и внушават по сетивен начин обстановката. Особено силно е усещането за мириса на сняг и зима, или пък на лозе край морето, където едно семейство търси заровените черепи на загиналите си роднини. Върховна е сцената в ресторанта над прочутия мост в Мостар, където дядото среща за последен път Безсмъртния човек. Двамата са единствените посетители и сядат да вечерят заедно, обслужвани от стар келнер, който е запазил обноските си от миналото време. Денят отива към залез, тътенът на артилерийска канонада се чува отдалеч, предчувствието за смърт — макар и в присъствието на Безсмъртния човек — е толкова реално, че заприличва на абсурд. Сред виолетовия здрач двамата изпиват последната бутилка старо вино от избата на ресторанта и с това сякаш предизвикват вечността да се спусне над реката, абсурдния лукс на заведението и техните собствени съдби.

   Всеки читател може да намери в тази книга различни неща. Но това не е роман. Нито е текст, подчинен на някаква идея—романтична, философска, историческа или психологическа. Някъде беше споменато за балкански магически реализъм. Магия има, да, но да се обяви книгата за почерпила от стила на писатели като Маркес ми се вижда твърде рано. Тази книга е обещание за голяма литература. Но самата тя още не е. Дали Теа Обрехт ще изпълни собственото си обещание, зависи само от нея.

Публикувана в Книголандия, юли 2011