През март на пазара се появи книгата ми Еротични спомени (Сиела, С. 2012), сборник от пет новели. Това са пет истории за щастието и страданията, причинени от любов. Понеже живея в САЩ, издаването на книгата ме накара да се зачета и заслушам по-внимателно в медийния пейзаж на родината ми.

След като вече шест месеца и аз присъствам в него, си зададох въпроса: има ли място любовната литература в днешна България? И метафоричното заглавие, взето без контекста от едноименния роман на Гарсия Маркес, ми дойде спонтанно. Отдалеч можех да живея с мечти и надежди за народа, комуто принадлежа. Отблизо обаче видях, че става дума за илюзии. България е болна и всеки, който се завръща, за да стане отново клетка от нейния организъм, се разболява.

Аз съм лекар и добре знам какво е болест и къде са границите на лечимостта. България не е заразена от холера, нито страда от остро разстройство на функциите. Моята диагноза е, че България е хронично болна. Хроничните болести се обозначават с имена, в които винаги присъства думата “недостатъчност”: сърдечно-съдова, белодробна, бъбречна, чернодробна, имунна …

Ето защо ще си позволя да преформулирам своя въпрос така: страда ли България от любовна недостатъчност? Хората в криза губят ли импулса да изпитват любов? Изчезва ли желанието да дадеш любов, когато ти самият не я получаваш от никъде? Болните неспособни ли са да обичат?

И ето един страшен въпрос: нелюбов – студенина и безразличие – ли е да кажеш на пациента от какво е болен и да му предложиш лечение, дори и когато си несигурен в неговата ефикасност? Или обратно, израз на милосърдна любов ли е да скриеш от пациента истината за неговото състояние и да го оставиш да се мъчи без лечение?

Omnia vincit amor! Вярата, че любовта побеждава всичко, завещана ни от Виргилий, не е била опровергана през вековете. Любовта е била и ще си остане най-могъщият двигател на човешка енергия, впрегната да прави добро. И в същото време, човешките трагедии, пресъздадени от жалонните произведения на литературата и изкуствата, са трагедии причинени от неразбрана, забранена, неупотребена или погрешно насочена любов.

Щастлива или нещастна, споделена или отхвърлена, любовта е дотолкова естествено състояние на героите на литературата, че няма значим текст, в който тя да отсъства. Има я дори при Кафка, Йонеско и Бекет – като студена констатация за нейното изчерпване. Това е така, защото любовта, жива или като концепция, е нашето естествено състояние в реалния свят.

Нямам предвид Христовата любов, която дори според четирите евангелия е непостижима от хората. За мен всичко започва и свършва с човека, който е единствен извор и съдник на своето състояние. И задавам въпросите си за любовта без да знам отговорите. Но ако въпросите парят, в бягството си от тях хората започват да намират отговори.

Каквито и да са те, натискът да има отговори и решения идва от теча на времето; оставена без лечение, болестта неумолимо напредва. А изходите от всяка хронична болест са два: смърт или оздравяване. От публикуваните статистики на НСИ се вижда, че България има отрицателен приръст – нека го наречем отръст. И през 2011 той е бил: раждаемост 9.6/1,000 – смъртност 14.7/1,000 = -5.1/1,000. Проектиран във времето, този отръст – който не отчита емиграцията – през 2060 г. ще доведе до намаляване на населението до около 5.4 милиона от днешните 7.4 милиона.

Означава ли това състояние, че българите не изпитват любов: към родината си, към децата си, един към друг? Не може да бъде! Но в състоянието на несигурност, което ги е обзело, те се държат като че ли не знаят какво е любов. Стигнали са дотам, че са престанали да обичат себе си. Те обичат България от миналото, но не искат (или не могат) да обикнат България от днес. Те казват, че България не ги предизвиква вече да я обичат.

Но България не ги предизвиква и да я мразят. А омразата обикновено издава предишна силна любов. Следователно, любовта им е скрита дълбоко, нейните ласки са груби и сдържани, няма  нежност, убита е надеждата, отблъсната е грижата, скъсан е дългосрочния договор между влюбените, който гарантира бъдещия съвместен живот. И понеже България е винаги на мястото си, не може да мърда, нейните любовници бягат далеч от нея. Онези, които остават в името на децата, се чувстват непризнати, огорчени, унижени и уморени.

В казаното дотук може някому да се стори, че, без да съзнавам, смесвам различни видове любов. Напротив, правя го нарочно. Човек изпитва обич и любов към различни хора и неща, но чувството у всекиго извира от едно и също място. Сърцето. От събуждането до заспиването, а дори и в сънищата си, сърцето ни е живо и готово за любов. То не е абстракция, а постоянен генератор на страсти.

Повечето хора, особено тези, които като българите крият любовта си под чупливата обвивка на непукизма, отрицанието или позата на жертва, изпитват неудобство, когато се заговори за любовния им живот. Той се схваща като нещо неприкосновено и интимно. Но когато става дума за болест, в която любовта – наличната, но потискана любов – не се използва за лечение, разговорът е необходим. Любовната литература е необходима; и то не само като наръчник, а като средство за възвръщане на вярата в облагородяващата сила на мъдростта, добротата и финеса.

Не чалгата е проблем. Проблем е, че чалгата се пее, танцува и слуша без любов. Не загрозената, занемарената София е проблем. Проблем е, че никой не проявява към нея грижа като към любим човек. Не конспиративните теории и ксенофобията са проблем. Проблем е, че онези, които се хранят със и от тях не са изпитали любов – и затова не са се научили да дават любов.

Циниците, каквито са повечето мои читатели – особено тези от мъжки пол – вече се подсмихват на моята “наивност”. Обаче аз не пиша всичко това, за да заблудя някого, че предлагам панацея. Пиша го заради непоклатимото си убеждение, че, ако човек надзърне отвъд малкия хоризонт на всекидневието си, ще види Големия Хоризонт, от който България е само малка частица.

И в още нещо съм необратимо, от собствен опит, убеден. Любовта дава на всеки човек самочувствие. А дефицитът на самочувствие в България е огромен!

Диагнозата от началото трябва да се преформулира на: България страда от самочувствена недостатъчност. И не само страда, но не знае от къде да си набави самочувствие.

“      “

От прозореца, пред който поставям лаптопа си, се вижда зелен хълм с красиви вили. Между вилите се вие една от пътеките, по които пилигрими от цял свят вървят пеша към Сантияго де Компостела, градът в Галиция, където, в подземието на величествена катедрала, е казано, че се намира гроба на Сантяго (свети Яков). Независимо какво ги е накарало да тръгнат, те вървят изпълнени с любов, за да намерят любов.

Аз не съм религиозен човек и ми трябват доказателства, че такъв човек е живял и гробът му наистина е там, където е казано. Но любовта, с която хората вървят към него, за да му се поклонят, ме покорява. Аз уважавам тях и тяхната цел, защото те вървят към нея със самочувствие, вдъхновено от любовта.

Ако целта на българите е да се излекуват от хроничното си състояние, тя може да се постигне със самочувствие, вдъхновено от любов.

Сан Себастиян, август 2012