(интервю на Лили Спасова, публикувано на 29 август 2012 на сайта РОДИНА на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) и на личния блог на Лили)

Запознах се със писателя Златко Ангелов на представянето на книгата му „Еротични спомени“. Представянето мина твърде добре, галерия „Снежана“ беше пълна с хора. Всеки любопитен, провокиран и пълен с очаквания. Публиката бе разнородна. Бях очарована от този писател със спортна фигура, излъчващ самоувереност и огромен чар. Усмихваше се и нямаше страх от въпроси от страна публиката. Представянето на книгата бе направено от Михаил Неделчев, който определи разказите като новели напоени с фино слово, новели, в които живота и смъртта се срещат. Златко Ангелов е сладкодумен разказвач. Роден е във Варна през 1946 г. Завършва медицина, след което става преподавател по анатомия във Висшия медицински институт във Варна, а от 1983 г. работи като участъков лекар в София. По-късно е журналист, сътрудничи на западни издания, работи с турското малцинство в България и пространно се занимава и пише по проблемите на СПИН. През 1992 г. Ангелов се премества да живее в Канада, където работи и завършва магистратура по медицинска социология. От 1999 живее и работи в САЩ. Автор е на мемоарната книга на английски „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник“ (Texas А&M University Press, College Station 2002; българско издание – София, септ., 2002) и на сборника с разкази и новели „Еротични спомени“ (София, Сиела 2012). Това е първият му белетристичен сборник, събрал пет новели: пет имигрантски истории, написани през 2009-2011 година в Айова. Понастоящем е писател и редактор към Международната писателска програма към Университета на щата Айова.

Л.С. Кой е Златко Ангелов?

З.А.- Баща на шест деца, живеещи на различни места по света. Човек с нестихващо любопитство за всичко, сменил четири професионални поприща – медицина, журналистика, социология, литература. Обаче всички те, заедно с работните места, които съм заемал, са подчинени на лекарското ми образование и необходимостта ми да пиша. Постоянната ми цел – да бъда продуктивен. Най-високото придобито умение, което ценя у хората и себе си – професионализъм. Влюбен съм в жена си, децата и внуците си. С благодарност в сърцето си съм към всички хора, които са ми помагали, дори и те да не подозират. Светът е тъжно място, изпъстрено с щастливи личности, които го движат напред.

Л.С. Като гражданин на света имаш ли любимо място под небето или се чувстваш добре където и да си?

З.А. - Там, където съм, става мое любимо място; но правя своя избор много внимателно. На всяко ново място създаваме дом – където живеем с жена ми и където децата ни идват – и той става моето любимо място. Но ако става дума къде е рая на земята – за мен, той е остров Кауаи, от групата Хавайски острови.

Л.С. Как се раждат книгите ти?

З.А. – В обикновеното положение на всяко бебе в майка му: с главата напред! Но родилни мъки няма. Най-важно е зачатието – когато ми хареса някоя идея за сюжет, я нося определено време в себе си, за да почувствам, че може да бъде интересна и да има драматичен завършек. В един момент ми хрумва заглавието и малко след това се появява и началната фраза. Оттам нататък пиша системно, поред, всеки ден, като се старая написаното да бъде окончателно. Всеки следващ ден чета написаното до момента, поправям думи и фрази и продължавам. За романа, който пиша сега, си направих подробен план преди да започна, но той търпи изменения в хода на работата.

Л.С. „Тези пет истории не са спомени за неща, които съм преживял. Те са моя измислица. Една красива и трагична измислица.” – така определяш твоите истории в книгата. Разказите ти звучат доста убедително и не като съвсем измислица. Как си съумял да постигнеш този ефект и това ли целеше, когато пишеше прозата си?

З.А. - Как съм съумял не знам. Да разберат това е работа на критиците, един вид на изчезване в България. Сигурен съм, че компактността на стила ми се дължи на журналистическия ми опит: там излишества не се търпят. Но съм целял точно това: историите да изглеждат на читателите като че ли са се случили в живота с някого или със самите тях. Но не и с мен! Странна ми е презумпцията, която чувам от много читатели, че, ако историите се бяха случили с мен, това сякаш би повишило тяхната достоверност. Напротив, най-добра е онази белетристика, при която читателите неусетно се отъждествят с героите и действието.

Л.С. Как избра заглавието на книгата си?

З.А.- Дойде ми внезапно в главата, така както ми идва заглавието на всяка отделна история. Появи се и повече не се промени. И двете думи носят силен емоционален товар и служат за свързваща нишка между сюжетите на петте новели. Също така ми хрумна, че всяка новела трябва да има заглавие, в което поне една дума да е свързана с любовта и секса. „Импровизациите по тема на Мураками“ прави изключение, но там секси е името на Мураками.

Л.С. Пишеш разкази по една тема табу при това пишеш дълбоко, емоционално и страстно…Според теб българският читател готов ли е за това предизвикателство?

З.А.- Коя тема е табу? За мен такива няма. Никоя човешка проява не трябва да бъде табу. Ако българският читател отъждествява еротиката с порнографията, това си е негов проблем – не мой. Еротиката е задължителен елемент на любовта, наглед най-привлекателния, но всъщност най-безотговорния. Мен ме интересува човешката отговорност, която забравяме, когато се поддаваме на сексуалните си щения.

Л.С. Сравняват те с Набоков и Мопасан, това не те ли плаши или може би това е силен стимул за твореца в теб?

З.А.- Нищо не ме плаши, освен онзи момент – той вероятно се задава някъде на хоризонта – в който паметта или телесната ми енергия, засега неизчерпаема, може да ми изневери. Сравненията с други писатели, колкото и да изглеждат ласкателни, са предизвикателство за читателите ми, не за мен. Аз мога да пиша само като себе си, а как изглежда на другите е резултат на техните вкусове, въображение и култура.

Л.С. В очите на жената ти съзираш прозорец, прозорец зад който винаги има нещо затъмнено и загадъчно, нещо тайнствено и невъзможно да се предвиди… Очите на любимата жена също ли са такива? Или за теб те са позната стая, в която се чувстваш щастлив и свободен?

З.А. - Жените са по-добрия пол, дори бих казал, те са по-важния пол. Доминирането на мъжете по физически и фалически начин, което характеризира историята на християнството, е резултат на неуспешния опит на мъжа да достигне жената по много неща. Ние се напъваме да изглеждаме господари на света и на жените, но, ако можехме да се погледнем отстрани, щяхме да видим колко това е гротескно. Аз виждам своята истинска роля в това да познавам по-добре жените, които срещам, за да знам как по-добре да проявя любовта и уважението си към тях. Очите им наистина са единствения прозорец, но той не е никога широко отворен, дори и когато те гледат в упор. И зад него нещата са променливи. Тази непостоянност е голямата загадка, която не престава да ме интригува.

 Л.С. България присъства в книгата ти.  Изкушавам се да попитам – в каква степен ти липсва България? Или за теб тя е част само от миналото, което по някакъв начин е белязало живота ти?

З.A.- България за мен е като жена, която съм заобикнал от дете, без да я познавам. Всичко, което мисля и съм казвал за любовта, се отнася и за нея.Тя ме отхвърли по средата на живота ми и любовта ми към нея продължава да бъде несподелена. Но тя не е само част от миналото ми; най-дълбоката ми, непроменимата ми същност е българска, колкото и в течение на живота си да се отдалечавам от България. Езикът, на който се изразявам най-точно, е българския. Противно на Набоков, аз ще пиша само на български и ще се смятам винаги български писател, който трябва да бъде превеждан на други езици.

Л.С. Работиш ли по нещо ново и ако „да” какво е то?

З.А.- Пиша роман. Най-голямата трудност в този проект е да обуздавам нетърпението си. Един разказ се пише в обозримо време, както календарно, така и по отношение на сигурността, че знам кога и как историята ще завърши. Романът е нещо необозримо: започваш го и не знаеш нито кога, нито как ще завърши. Това обстоятелство обаче е дразнител, който постоянно ми напомня, че имам несвършена работа и това ме връща към компютъра. Каквото и да е, романът е за едно българско семейство, което преживява по свой начин драматизма на комунистическия период, емиграцията и завръщането.

Л.С. Любовта за теб е…

З.А. – Път към щастието, по който повечето хора никога не се научават да вървят.

Л.С. Пожелай нещо на българския емигрант, на онзи в Испания или далечна Канада

З.А. - Пожеланието ми е мисълта за България да не отвлича вниманието на емигранта, който трябва да се съсредоточи върху интегрирането и успеха си на новото място. Когато се приспособих и заживях като американец, с чувството, че отново съм зрял и нормален гражданин, България сама се върна в паметта и в душата ми.

Л.С. А какво би казал на онези твои читатели, които са в Родината си?

З.А- Любовта, осъзната и употребена с отговорност, е страхотно оръжие срещу всякакви социални болки. Обичайте първо себе си, за да дадете любов и на близките си хора. Любовта създава самочувствие, а самочувствието прави човека свободен.