Интелигенцията в България харесва колонката на Джимо в “Сега”. И аз я харесвам.  Харесвам я, защото тя непрекъснато напомня на чалголюбивите и полуграмотните фейсбук и не-фейсбук простаци, че има неща, които са висока култура. И че тези неща са до тях, край тях, само да посегнат и ще ги усетят, видят, чуят, пипнат. И че тези неща са тънката връзка между, от една страна, балканския бабаитлък да се смяташ за голяма работа без да си направил каквото и да било за общността и, от друга, светът, който се е цивилизовал, защото е успял да привлече Индивида с неговите уникални способности да работи с другите Индивиди за прогреса и просперитета на общността. (В България понятието “общност” – community – дори не се употребява, защото не се разбира като социална реалност.)

Не съм сигурен обаче дали интелигенцията в България харесва колонката на Джимо по същите причини. От коментари и лични разговори добивам впечатлението, че привлекателността на Джимовото писане е в носталгията по изгубеното време.

Сигурен съм обаче, че простаците не я четат, или я четат, за да я оплюят – от вечната злоба на интелектуално бедния към интелектуално забогатялия. Вестникът има само 5,000 тираж.

Посланието на Джимо обаче е пределно ясно: високата култура в България е презряна ценност. Анти-ценност. Но в този исторически момент това НЕ е централният проблем на българската общност. Централните й проблеми са два. Единият е липсата на визия за излизане от икономическата, политическата и социална криза, в която хората сами се насадиха от 1989 насам. Другият е разпарцаливената социална тъкан, по която не може да се намери здраво парче, от където да тръгне оздравяването й и да се получи някаква кохерентност между възгледи, цели, философии и лични планове за живота.

Честно казано, мен простаците не ме занимават толкова като социален слой. Тях ги има навсякъде по света, независимо от това колко добре е устроена националната общност. Те не са истинските водачи дори и когато са на власт; за това накъде върви една страна се съди не по размера на простотията, а по настроенията на интелигенцията й. Както и по желанието и умението на интелигенцията да подава кислород в системата, чрез който клетките на социалната тъкан да регенерират и да възстановяват нейната цялост.

В София разговарях с един човек, който може да бъде учебников пример за интелигент – и/или интелектуалец, все едно. Неговото възмущение от простотията на Бойко Борисов нямаше граници. Гледай, казва, как историята се повтаря. При комунизма имахме Тодор Живков, който беше един хитър простак и който успя да властва толкова години, тъкмо защото знаеше как да котка простащината. Но днес за него се разказват вицове, вместо да бъде анализиран и увековечен в историята като диктатор – селски диктатор на една селска държава. (Дотук съм напълно съгласен с него.)

Бойко се е учи от него, разпали се моят събеседник. Същият простонароден синтаксис, същото заиграване с простотията, същата “близост” до народа. И разполага с държавата като със своя собственост. За него също се роят виц след виц. Прави ни за посмешище на света. Сложи уж един интелигент за президент, колкото да замаже очите на образованите хора. Но това е подигравка от най-високото място в държавата, защото Плевнелиев е пионка на Бойко. По този начин премиерът показва на интелигенцията, че я държи в ръцете си. (В тази част се усъмних в неговата интелигентност.)

Добре, казвам му, всичко това за Бойко може и да е вярно. Но каква е алтернативата? Алтернативата, отговори ми той, е да го махнем. Той продължи своя монолог, в който ставаше дума за нас, ние, нашите … И като във филм, където картината продължава да върви, но говорът утихва, аз престанах да го слушам. Спомних си как Ние се появихме сякаш изневиделица по площадите през ноември 1989, след като Те си бяха подменили диктатора, за да си запазят диктатурата. След това Ние взехме властта. И какво направихме с нея? Най-меко казано, се изпокарахме. Разделихме се едни от други – едни заминаха за чужбина, други останаха да си ближат раните у дома. В това време презряните простаци, лишени от всякаква висока култура, завзеха истинската власт, тази на парите, и продължиха да диктуват играта.

Да, историята се повтаря. Сега пак искаме да махнем диктатора, защото е прост, без да ни интересува как си върши работата, на която е назначен от избирателите си. Но дори и да успеем да го свалим, не е ли ясно, че ще се повторят и другите неща от 90-те години? Ние пак ще се изпокараме. Защото или няма личност, която да ни обедини, или не можем да излъчим между себе си такава личност, тъй като не умеем да работим в екип.

За да не се повтаря историята, не трябва ли да работим ЗАЕДНО с Бойко Борисов? Да му помогнем в онова, което прави добре – да му се възхищаваме за това дори – и да му покажем какво той може да направи още по-добре. Казвам това със съзнанието колко утопично ще изглежда то в очите на интелигенцията.

Но тъкмо там е трагедията! Трагедията на нашата интелигенция е в това, че онова, което тя прави най-добре, е да търси уязвимите хора и да критикува. Нашите най-добри коментатори са във вихъра си, когато са негативни или подигравателни до сарказъм. Но това е лесно. Трудно е да бъдеш позитивен, да търсиш информация и да генерираш идеи. Трудно е да бъдеш строител. Трудно е да подаваш хоросан на онзи, който се е заел да гради.

Иронията е в това, че интелигенцията страда от същата неизлечима подозрителност, в която постоянно обвинява простаците. Тя не подава хоросан на зидаря, защото го подозира, че той гради къщата за себе си, а не за всички.

ПП: Това лято от София до Бургас стигнах с кола за четири часа. По бул. Черни връх такситата се движат бързо, а по околовръстното шосе от Драгалевци се стига до аерогарата за 15 минути. София на някои места започна да прилича на европейски град. Метрото е чисто и се движи по разписание. АЕЦ Белене е спряна. Лукойл не е вече газов монополист. Дори тандема Донев-Павлов е подследствен. И ако става въпрос да се ограничава руското влияние в България, Бойко Борисов трябва да бъде преизбран на базата на досегашните му действия.