В условията на днешната всеядност, всяка добре написана книга е четивна и лесно се превръща в бестселър. Истински дълбоката, трайната литература – онази, която бърка в душата и възпитава емоционално поколение след поколение – е, освен добре написана, изповедна. В нея авторът изповядва чрез героите си или своята философия за обществото, или конфликтите си, или трагичните си чувства, или възгледа си за човешката природа.

   По аналогия с изповедната поезия обикновено сме склонни да виждаме изповедността на романистите като нещо човеколюбиво, красиво и вдъхновително. Като повик за прошка. Не такава е прозата на Мишел Уелбек обаче. Елементарните частици (1998: Факел Експрес, София 2010), Платформата (2001: Факел Експрес, София 2004), Възможност за остров (2005: Факел Експрес, София 2006) са изповеди на писател, който се съмнява в хуманността и в способността на човека да преодолее своите ниски инстинкти.

   Това са романи за песимисти, писани от песимист, който с годините се превръща в мизантроп. Те станаха скандални във Франция с гласовитостта на Уелбек, който в публичните си изяви нарочно не се съобразява с политически приемливия тон. Те са безупречни като форма, но противоречиви като съдържание картини на пост-индустриалното общество. Те са истории на раздалечеността и безмилостното раздалечаване на хората един от друг, било чрез унищожението на езика (Частиците), било чрез сексуалния туризъм (Платформата), или – както е в последния му роман (Картата и територията) – чрез парите и дезангажираността на гениите в изкуството. Във Възможността за остров героят живее след края на света и води разговори по телефона с други оцелели.

   В Картата и територията всичко е нормално, традиционно, светът си е на мястото. Може би това е причината на Уелбек „най-сетне“ през 2010, когато е на 54 години и с 6 романа зад гърба си, неотдавна завърнал се във Франция след интелектуална емиграция в Ирландия, да му бъде дадена наградата Гонкур. Но тъкмо защото е най-малко „фантастичен“, романът носи най-отчайващото послание.

   Главният – нека го наречем лиричен – герой на романа е Джед Мартен: гениален визионер, който рисува известни личности, без да му позират, движи се в най-горните слоеве на парижкото общество и преживява романтична любов със суперкрасива руска емигрантка, Олга, която отговаря за рекламата в една от водещите агенции на туристическата индустрия, известния със своята солидна репутация справочник “Мишлен”. Дядото на Джед е бил фотограф, баща му известен архитект със собствена строителна фирма, а майка му се самоубива, когато момчето е в прогимназията. В началото на своята средна възраст Джед живее в апартамент, чието парно отопление е повредено и нито една фирма не е в състояние да го поправи. Баща му е отдавна пенсиониран самотник, с когото Джед вечеря всяка Коледа в изискан ресторант. Джед е започнал кариерата си на художник с една единствена цел: да даде обективно описание на света.

   Вдъхновена от изложбата на пътни карти, които Джед представя в Париж, Олга предлага на художника да направи за справочника “Мишлен” фотомонтажи за реклама на стари френски замъци. Успехът на този проект води до две важни за Джед последствия: Олга е повишена като директор на клона на “Мишлен” в Москва и, останал без нея, той се поддава на натиска на един сравнитено неизвестен галерист да излага при него. Но какво? След период на апатия, преодолял меланхолията от загубата на Олга, той започва да рисува картини на различните професии. Така творчеството на Джед става метафора на основната тема на Уелбек, която пронизва цялото романово действие до самия край на Джед: пазарната икономика разяжда човешките отношения и човешката сексуалност. Той осъществява най-големия проект на своя живот и става неимоверно богат. Но не става щастлив—дори не се интересува от щастието.

   Във втората част на романа, когато Джед е на върха на славата си, авторът го среща с писателя Уелбек, който живее в Ирландия. Уелбек в романа има същите черти като своя автор, но всъщност алтер егото на писателя е Джед. Техните странни отношения евоюлират дотам, че Джед нарисува портрет на Уелбек, оценен за осем милиона евро. Уелбек си е купил къща в родното си село във Франция, където, след края на изложбата, в една снежна нощ, Джед донася портрета лично като подарък. Уелбек го окача на една от стените.

  Последната част на книгата е посветена на следователя и полицейската машина, които разследват внезапното убийство на Уелбек в собствената му къща. Старият писател не само е убит, а обезглавен и разчленен. Единственият предмет, който липсва от къщата, е портрета, нарисуван от Джед Мартен…

   Написан на превъзходен език, романът се чете като криминално четиво, въпреки че третира екзистенциални теми. Джед се движи сред личности, които са упоменати с реалните им имена познати от медиите – звезди от модната индустрия, писатели, журналисти, художници, философи. Неговото поведение е обаче равно, лишено от страст и от амбицията да участва. Творчеството му се удава с почти детска лекота. Той винаги чака да бъде потърсен, запитан, поканен. Високо интелигентните му отговори идват след продължителна пауза, сякаш не им отдава никакво значение. Но той винаги постъпва правилно от гледна точка на интересите си.

   Човек остава с впечатлението, че и самият Мишел Уелбек е писал романа си безстрастно, без амбиция, едва ли не насила и без любопитство какво ще излезе от него. Резултатът напомня романите на Камю. Но докато абсурдът при Камю е във външните обстоятелства и довежда до отчаяние – едно активно чувство – при Уелбек абсурдът е вътрешно състояние на безразличие. Затова и изглежда някакси по-приемлив, предизвиква съчувствие. Онова, което движи света, според Уелбек, са парите, звездоманията, цифровата информация, престъпленията и разкриването им, модата, рекламата и търговския успех – всичко това описано от него с подробността и безчувствеността на текст от “Уикипедия”. Любовта, приятелството, бащинството и синовната любов са все още някъде там, но не като генератори на енергия за живот, а като меланхолични призраци на познати състояния от миналото.

   Уелбек не чака прошка за своята мизантропия, но ние сме склонни да му я дадем. Защото фактът, че той изповядва своята песимистична философия по един съвършен белетристичен начин, е сам по себе си форма на човеколюбие, макар и непризнато.

Публикувана в Книголандия