Надеждата е състоянието на очакване да се случи нещо, което преценяваме като възможно в предвидимото бъдеще. Надеждата се осъществява или не. “Димитър емигрира в чужбина с надеждата, че ще намери признание за способностите си. След седем години надеждата му се осъществи под формата на професура в Харвард.”

Мечтата е нещо, което много ни се иска да ни се случи, но за което в момента няма никаква реална вероятност да се случи и ние сме наясно за това. Мечтата се сбъдва или не. “Като малък мечтаех да стана пилот, но мечтата ми не се сбъдна, понеже установиха, че съм късоглед.”

Илюзията е нещо, което ни изглежда като надежда, само защото си затваряме очите пред невъзможността то да се случи при дадените обстоятелства. Илюзиите се изгубват, т. е., ние узнаваме за нещо, че е било илюзия едва след като реалността го обезсмисли. Често другите виждат нашето състояние на илюзия преди ние да сме го осъзнали. “Писателят Дамянов емигрира в Англия с илюзията, че, щом е признат в родината си, веднага ще го преведат на английски и ще стане световноизвестен.”.

И трите са конструкции на интелекта. И трите в различна степен изразяват нашето усещане за – нашия стремеж към – щастие.

Осъществената надежда обикновено се означава като лично постижение (не успех, понеже успехът се мери със социални мерки, поради което носи елементи на относителност). Сбъднатата мечта се преживява като късмет, т. е., нещо осъществено с външна намеса. Изгубените илюзии са тъжно заключение за нашата неспособност да оценим адекватно себе си в реалността.

И трите имат положителни смисли. Те изразяват съзнателно отношение към съществуването. Изразяват активното отношение на човека към своето място в света и чувството му, че в съществуването има нещо повече от оцеляване. Оцеляването се различава от тях по това, че не е интелектуална конструкция. То е еволюционен, т. е., несъзнателен инстинкт за запазване на (живота на) индивида и вида.

И трите са полезни, защото мобилизират човешката енергия. И в същото време водят до щастие или нещастие, като с това измерват нашата (не)способност да се приспособяваме към общността си, да я променяме и да променяме себе си.

Рационалните конструкции имат своя езиков еквивалент. И не е за учудване, че в различните езици назоваването на надеждите, очакванията и илюзиите не съвпадат. На испански, например, „чакам“ и „надявам се“ се обозначават с един и същ глагол, esperar. Само на български глаголът за надежда е възвратен, т. е., лицето, което говори, изразява надежда само спрямо себе си (също както обличам се, мия се, смея се). Българите също казват “Надеждата крепи човека”. Но в българския език има амбивалентност по отношение на смисловите разлики между трите конструкции. Класическият роман на Балзак Les Illusions Perdues е преведен на български като “Загубени надежди”. Дикенсовият Great Expectations звучи като “Големите надежди”, а филма на Жан Реноар La Grande Illusion е преведен като “Голямата илюзия”. На немски романът на Дикенс е преведен без промяна като Grosse Erwartungen (не Hoffnungen).

Някой призова да се издигне бариера между надеждата и очакването (имайки предвид по-скоро Чакането), понеже проблемът на надеждата бил в непосилната тежест на очакването. Но за какво чакане може изобщо да става дума, когато човек е зает да осъществява надеждата си! С други думи, това е още едно от издайническите свойства на езика. Казваш очакване (активна позиция), а всъщност мислиш за чакане (пасивна позиция). Балзак е писал за илюзии – българският преводач е мислил за надежди.

Не говори ли това, че, ако искаме да опишем сегашната ситуация на България откъм мисловните конструкции на онези, които я преживяват и оценяват, има риск да не се разберем?

Не може да има съмнение, че всички мечтаем България да стане нормална държава – демократична, образована, с институции, законосъблюдателна и икономически прогресираща. Илюзорни ли са тези мечти или може да бъдат превърнати в надежда?

Мнозина казват, че положението в България (и на България) е безнадеждно. Такива хора са убедени, че “не си правят илюзии”. Но къде в публичния дискурс са гласовете на хора, които СЕ НАДЯВАТ България да стане нормална държава?

И една последна особеност на българския език преди да разкрия защо, според мен, лексикалният проблем е социален. На български много често се употребяват глаголи с безлична възвратност: очаква се, превръщат се, така се готви, така се ходи, говори се … Но възвратните глаголи са коварни. Те имат и т. нар. страдателна възвратност, когато подлогът изтърпява действие извършено върху него.

Например, често се казва “България се ограбва от … (анонимни)“,  което придава на България напълно пасивната роля на пострадавша. Но не се казва „Българите се ограбват от … (българите?)“ – звучи нелепо, когато българите са в пасивната роля на пострадавши. Макар че тайничко всеки сякаш си го мисли. И най-сетне, как ви звучи надеждата в изречението “Българите се надяват да бъдат оправени от … (българите?)“?

А ето едно неутрално изречение: “Плажът се почиства от собствениците му”. Забележете колко ясно и недвусмислено е то. Звучи като “България се оправя от българите”. Да сте чули някой да е казал точно това?

Езикът ВИНАГИ изразява дали говорещия има пасивна или активна позиция към изговореното. Ето защо човекът, който говори за надежда, е човек, който знае, че ОТ НЕГО зависи надеждата да бъде осъществена. Човекът, който говори, че е щастлив – дори и когато някой му каже или му се привиди, че щастието е късмет – знае, че щастието е нещо, което ЧОВЕК ПОСТИГА със свои усилия. Човекът, който говори за оцеляване – мнозина са стигнали дотам в България – се е отказал от мисловните конструкции и е свел себе си до инстинктите си. И така, всеки с езика си показва къде се намира по отсечката между надеждата и оцеляването.

Безличната и страдателната възвратност в разговорите за България изразяват не просто бенадеждност. Те изразяват нежеланието или неумението човек да възприеме себе си като активен строител на своето щастие – и съответно на страната, където очаква да постигне това щастие.

Ако някой има възражения към горния анализ – нека не ги премълчава! Ще се радвам да прочета всяко подкрепено с доказателства опровержение.