Музеят на невинността от Орхан Памук, който прочетох в английски превод през 2010, е любимият ми роман на 21 век. По две причини: това е роман за любовта и едновременно роман за моята собствена култура, ситуиран в един от най-космополитните градове на света, Истанбул.

За него ми припомни Елиф Батуман, в нейния “Дневник”, публикуван в London Review of Books, (v. 34, # 11) и, на български език, в Либерален преглед (06-2012).

Бях вече прочел ефирното есе на Елиф Батуман в оригинал, но то е толкова хубаво, че реших да го прочета отново и на български. Изпитах същото удоволствие, увеличено от чудесния превод.

Това е есе, написано от писател за писател. Как да не завидиш на Орхан Памук за такава почитателка! И как да не завидиш на Елиф Батуман, че в родината й се е родил и живее ТАКЪВ писател! С нея, макар и по-млада от мен, имаме твърде обща съдба: тя живее и работи в Америка, като турска американка. Разликата е, че тя вече е присвоена от Америка като американска писателка, защото пише на английски. Есето си за Музея на невинността е написала по времето, когато се е била върнала в Турция да преподава художествено писане.

Помислих си, че и аз бих се върнал да преподавам художествено писане в България, ако там имаше ТАКЪВ писател! Помислих си още, че едва ли някой би поканил български американец да преподава именно белетристични техники в България. И най-сетне си помислих, че, и да беше поканен, българският американец не би имал за кого да пише. Да не говорим, че не би му дошло на ум да пише за свой писател-събрат. В България писателите, както всички останали граждани, са самотни острови – за които, както наскоро писа моя адаш, се казва или лошо, или нищо.

Най-впечатляващата идея на Памук, която Елиф е подчертала по елегантен начин, е идеята, че писателският избор на място на действието определя почти всичко за литературния герой. С тази идея започнах да пиша разказите си и тя за мен се оказа най-силното, почти универсално техническо откритие. Да ситуираш една измислена история в реални къщи, с адрес и номер, или в места, известни със своята история, туризъм или просто романтична красота, придава особена прелест и достоверност на характерите ти. От това есе на Елиф научих, че Памук е купил къщата, където е „живяла“ Фюзюн, още преди да започне да пижше романа и я е населил не просто с въображението си, а с предметите, които след това стават обект на поклонение на влюбения в нея Кемал. Не е ли това фантастично и до крайна степен вдъхновяващо за писателския занаят?

От това есе научих подробности за самия Музей и ролята на Памук в неговото организиране и поддържане. Внезапно ми се прииска да отида да го видя. Това ще означава да посетя още веднъж Истанбул, когото видях с очите си за първи път, когато бях на 60 години. И останах ням от възторг! Един град, който е само на около три часа път с кола или влак от българската граница, а всъщност е културни столетия по-напред от културата на България!

Съседството, при създалите се обстоятелства, сякаш не означава нищо. Но от това, че българите посещават Истанбул само за да пазарят злато и дрънкулки, страда не Истанбул. Страда българската култура.

И най-сетне, МЕЛАНХОЛИЯТА! Меланхолията като компенсация за срама … от културната отдалеченост. Изисква се невероятна, непозната на Балканите, скромност, да си истанбуллия и да се срамуваш от НЕкултурността си, схващана като неравност спрямо западната култура, когато всъщност си израснал с толкова наситена с изкуство, философия, чувственост и световност градска атмосфера. Меланхолията не е само състояние, приписано от Памук на Кемал – самият Памук я излъчва и продължава да я носи, дори след като получи Нобеловата награда за литература през 2008.

Целият този вдъхновителен коктейл съществува на три часа път от дома ти, българино, и ти се правиш, че не го виждаш, само защото някога този град е бил столица на твоя „поробител“. Мисля, че се изисква особена доза арогантност за това. Както е арогантно и да се обявява Орхан Памук за незначителен писател – нещо, което е като мода сред писателите в България. Ако изобщо съсредоточеното и продължително взиране в собствения пъп може да бъде наречено мода.

В едно единствено есе, една млада писателка от турски произход, отгледана в Америка, е ползвала пластове култура и история, за да сгъсти внушението, че високата култура е цялостна система, чрез която характеризираме и класираме локалните култури. Елиф Батуман пише с прозрачна яснота – за Истанбул, за писателския занаят, за Орхан Памук като негов висш представител, за любовта, за меланхолията, за преноса на идеи и артистични похвати, в края на краищата за пълнокръвието на живота.

Питам се има ли в България – в София! – среда, която да предоставя толкова много пластове и знания, че български писател да извади от там себеиронията и култивираността, споменати от Златко Енев във въдението му към есето, постнато във Фейсбук? Бих добавил – и добротата, любовта към хората, високо позитивния поглед към света, който единствен показва посоката, към която всяка култура трябва да се стреми.

Ще се намери ли тв България писател, който да смени ожесточението с възхищение? Или меланхолията с магия!