Сериозното и аргументирано есе на Леа Коен, „Няколко думи за поемата на Гюнтер Грас и споровете около нея“ ме предизвика да напиша следния коментар:

По обясними причини – геостратегическото значение на Израел, свободата на словото, либералното ми мислене, принадлежността към интелектуалната класа, която защитава хуманитарните ценности, и не на последно място, отвращението ми от всяко страдание причинено от хора на хора – се чувствам съпричастен към случая Грас и не мога да не изразя възхищението си от есето на Леа Коен. Както, разбира се, и от факта на неговото публикуване на този важен, необходим сайт.

Когато човек чете един убедителен текст, отразяващ интерпретацията на едната страна в един световен дебат, възниква въпросът: необходима ли е такава страстна, аргументирана защита за нещо, което трябва да е ясно на всеки? И оттам, има ли право – приемливо ли е за интелигентния читател – авторката му да внемява на яркия представител на другата страна користни мотиви и подозрения в психиатричен дефицит?

Само заради логиката на това изложение, нека си представим фактите по друг начин. Иран е заплаха за Израел, но не защото у иранците съществува някаква вродена етническа омраза или още от ранна възраст ги захранват с антисемитизъм, а защото на авторитарното иранско правителство в момента е изгодно да провежда своята експанзионистка политика атакувайки Израел – засега все още само с реторика. Израел има избор да отговори. Израел е по-силната във военно отношение държава. В Израел има консервативни, реакционни сили, които в същността си не са по-“човечни“ нито в намеренията си, нито в реториката си спрямо Иран и, още по-ярко изразено, към палестинското население. Тези сили, които в момента са важен елемент в коалиционното правителнство на Нетаняху, няма да се поколебаят да оторизират ядрен удар върху Иран. И ако в Белия дом в момента не беше един либерален и мирюлобив президент, това или щеше вече да се е случило, или рискът да се случи в най-скоро време щеше да бъде в пъти по-голям, отколкото е сега.

Може ли който и да е либерално мислещ хуманист да желае подобно развитие? Не сме ли всички ние против каквато и да е употреба на ядрено оръжие, независимо от каузата, която то би защитило? Не е ли 21 век времето на дипломатицята вместо на войнстващата реторика и реалната въоръжена заплаха? И най-сетне, когато Гюнтер Грас, усещайки войнстващата позиция на Израелското правителство, заема публична позиция, която ние всички в себе си всъщност защитаваме – че Израел не трябва да напада никого и не трябва да има териториални претенции към палестинските територии – трябва ли да намалим силата на неговия призив с обвинения в сенилност и тщеславие и да извадим миришещите на нафталин факти от неговото минало и от създадената от хитлеризма несъвместимост между германци и евреи? Защото Гюнтер Грас не е просто някой човек, а в голяма степен представител на германската нация.

За мен няма съмнение, че, каквото и да се говори днес, романите на Грас и след смъртта му ще останат като принос на немската литература в световната култура. Така както сме забравили увлеченията на граф Толстой в народничеството, но никога няма да забравим романите му, така ще бъдат забравени и обвиненията към остаряващия Грас в антисемитизъм, дори и днес да ни се струва, че имаме убедителни доказателства, че са именно такива. Има ценности, които са по-високи и по-силни от политиките и нашите суетни пристрастия.

Всъщност призивът на Грас получи подкрепа от съвсем не хуманитарно място. Бившият (до 2011 г) шеф на израелските секретни служби публично обвини Нетаняху в некомпетентност и идеологическа прибързаност да нанесе превантивен удар на иранските инсталации за развитие на атомна енергетика. От чисто военна гледна точка, според него, това би било лудост.

И ето въпросът, който ми се струва най-съществен. Трябва ли ние, хората, които се борят за хуманитарните ценности, да се въздържим да използваме авторитета си срещу опасностите за човечеството, предизвиквани от реакционни политици, особено в случаите, когато зад нашите призиви ще се търсят користни, дори неморални цели? Или е по-добре да поемаме риска да бъдем във въртопа на различни интерпретации на нашата позиция, каквото и да става? Можем ли да разчитаме само на демокрацията да регулира всички вътрешни и международни конфликти в приемливата от гледна точка на нашите ценности посока? И, вече от гледна точка на безкористните, убедените, честните критици на Грас, трябва ли когато някой изговаря на глас онова, кото и ние си мислим, да търсим аргументи, за да докажем нашите собствени идеoлогически пристрастия – да се покажем, тъй да се каже, защитници на нещо, което няма нужда да бъде защитавано, само за да заявим публично на коя страна сме в спора?

Съществуващите политически и геостратегически реалности ще обусловят решения и развития, които няма да се харесат на всички страни в него. Моят оптимизъм е, че разумът в политиката ще надделее. Но политиците трябва да се чувстват постоянно наблюдавани и контролирани, за да действат разумно.

Така че, ако можем да с съгласим, че призивът на Грас е все пак необходим от някаква гледна точка, аз се чудя защо трябва да намаляваме неговото въздействие върху политиците като му приписваме грехове, които всъщност тревожат нашето собствено подсъзнание и издават нашата собствена несигурност. За мен е абсурдно самият Грас да страда от такава интелектуална недостатъчност, която да го е накарала да си въобрази, че може да възроди в някаква, дори минимална степен, призрака на антисемитизма днес, особено пък с надеждата, че от това ще извлече дивиденти за себе си.

Може би е моя заблуда, че антисемитизмът в света е на път да си отиде. Ако не е така, тогава онези, които се обявяват срещу неговите прояви, намират основания да го правят по същите съображения, по които аз давам основания на Грас. Но има една разлика. Антисемитизмът не е политика на нито една държава – Иранската политика е антиционистка и нейните налудничави представители само ползват реториката на антисемитизма. Тогава кого контролират те? Контролират себеподобни, контролират хуманисти. Поддържа се огъня на противоречието, на враждебността. Не би ли било по-разумно и полезно вместо това, да се търсят допирните точки и споразумението? Колкото по-далеч сме от ужасите на 20 век, толкова по-човечни ще бъдем в един глобализиращ се свят.