НИКОЙ ЧОВЕК НЕ Е ОСТРОВ – или Защо е безполезно да се сравняваме с другите
Обсесията на малките народи е, че се напъват да приличат на големите. С това те изглеждат още по-малки. Малкият народ става голям като цени и уважава своята малкост. Така той показва своята изключителност. Големината – историческата големина – е въпрос на съдба, а умните хора знаят, че срещу съдбата не се рита. Те се стремят да я превърнат в ценност.
Нашият малък народ няма писана история между края на 14 век и края на 18 век. Едно от значенията на този факт е, че е нямало мислители – религиозни или светски – които да осмислят неговата съдба през това време. Нашата съвременна история всъщност започва с един националистичен вик: “Неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?”, излязъл изпод перото на хилендарския монах Паисий през 1773 и чут от българите почти век по-късно. Този иконоподобен вик е мото, залегнало в сърцата дори на много днешни българи, които продължават да се срамят от себе си, но по други причини (справка, българското всекидневие на Фейсбук).
През годините 1572-1631 в Англия е живял Джон Дън, който е оставил сериозно поетическо и философско наследство. В неговата биография има следните факти: през 1601 той се оженва тайно за Ан Муър, с която има дванайсет деца. През 1615 става англикански свещеник, въпреки нежеланието си да се подчинява на англиканската църква. Прави го по настояване на краля, Джеймс I. През 1621 е назначен за Декан на катедралата Сейнт Пол в Лондон. Член е на британския парламент между 1601 и 1614.
Само в този седемреден абзац се съдържа толкова много социална информация за Англия, колкото едва ли имаме за който и да си изберете период от миналата история на България преди Освобождението. Но информацията в него за самия Джон Дън не би имала никакъв смисъл, ако той не беше мислил и записвал своите мисли върху човешкото състояние.
В съзнанието на просветените Джон Дън е сведен до едно стихотворение, No Man Is an Island, което всъщност не е стихотворение, а превърнат в строфи откъс от едно негово есе, писано през 1624 г., след като Дън е преживял тежко заболяване. Есетата на Дън са известни като Медитации (23 на брой плюс Дуелът на смъртта), които той е чел пред своята конгрегация. Ето този откъс:
„Никой човек не е остров, сам за себе си; всеки е парченце от сушата, частица от всичкото. Дори една буца пръст да отмие морето, Европа се смалява, тъй както ако е бил отнесен цял полуостров или пък домът на твой приятел, или твоят собствен: смъртта на всеки човек ме смалява, защото съм отговорен за човечеството, така че никога не питай за кого бият камбаните; те бият за теб.“
Цялата медитация е построена върху идеята, че “Цялото човечество е дело на един автор и представлява едно цяло” и че, когато камбаните бият, те зоват не само пастора, а цялата конгрегация, но особено силно те бият за онзи, който е болен и е “много по-близо да вратата на вечния си дом”. Когато камбаните бият, трябва да се досетим, че някой може би е болен и наближава Небето, но неговата болест е знание, част от което камбаните предават на всички нас: знанието за гарантора на нашата сигурност, Господ.
В несъмнената поетична мощ на тази медитация – и въпреки нейния религиозен източник – се съдържа една философска универсалност, която, проповядвана на богомолците през 16-17 век, е съдбоносно валидна и днес, през 21 век. Всеки от нас е отговорен за всички! Камбаната бие за всички! Американецът Хемингуей пише за испанската Гражданска война под надслов “За кого бие камбаната”.
Навсякъде по света има камбани, които събират хората.
В малка България сякаш е нямало камбани – и още ги няма. Всеки се спасява поединично. Цинизмът на човека-остров е доминиращата жизнена фисолофия. Поради това в българската история не е създадено социалното лепило, което да свърже хората в едно. При Дън това лепило дори не е любовта, а ОТГОВОРНОСТТА за другите и за цялото, отговорност, която произтича от цели по-висши от живота на отделния човек.
Като виждаме тези гигантски разлики във философията на хората от един несъмнено велик народ и един малък народ като нашия, как си позволяваме да се сравняваме с другите?
Как си позволяваме да употребяваме същите понятия като величие, могъщество, любов, отговорност, колективна цел и т. н., когато у нас те имат съвсем друго съдържание?
Как си позволяваме да бъдем арогантни, когато единственият път, останал ни за постигане на самочувствие, е СМИРЕНИЕТО?
Тук винаги ще си останем без единна национална мисъл и това ще ни погуби като народ.