С цитат от книгата на Петър Мутафчиев „История на българския народ“, написана през четиридесетте години на 20 в., забранена по време на комунистическия режим и преиздадена от БАН през 1992 г., искам да припомня една от най-характерните черти на индивидите, съставляващи българската общност. Нейните прояви започват с предаването на Левски, минават през убийството на Алеко Константинов и Гео Милев, изобразени са в селянина Андрешко на Елин Пелин, проявени са в безличната и блюдолизническа българска буржоазия по времето на Фердинанд и Борис Трети (и повторени от масата наивници, които избраха тъпия и напълно безличен Симеон за министър-председател през 2001), въплътени са в комунистическите безчинства след Девети септември 1944 и са дори регулирани с тайни партийни директиви за унищожение на интелигенцията в продължение на 45 години, предопределят импотентността на правителствата след 1989 г. и източват без изглед за край българския мозъчен потенциал извън страната. Най-последната й проява: окарикатуряването на Бойко Борисов на всяка цена БЕЗ ДА СЕ ПРЕДЛАГА АЛТЕРНАТИВА.

„Един арабски писател, Ибн-Фаддан, разказва, че, когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и ум, [прабългарите] казвали, че повече му приличало да служи на Бога и поради това го обесвали на някое дърво. Тоя начин да изпращат на оня свят своите надарени люде произтичал у прабългарите от вярването им, че Бог има нужда от подобни избраници, за да управлява чрез тях света.

Някакъв странен атавизъм е запазил този обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, които може би дължим на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най-новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство.“*

Преведено на действен език: Заколи, умъртви, унижи, обезличи, провали, разгони, отхвърли, пренебрегни, осмей, изнасили, запуши устата на способните, които са в състояние да те водят – не, дори само да покажат, че желаят да те водят. И че знаят как да го направят.

Уникалното за България – за разлика от всички развити общества, където между елитите и масата върви хроничен конфликт с променлив по количество, но все пак постоянен, успех за елитите – е, че нежеланието да се признае авторитета на онзи, който се е доказал, е проявено и сред самия елит доколкото все още го има. Дори не става въпрос за липсата на консенсус относно посоките, по които трябва да върви общността. Става въпрос за липсата на приятелства, съмишленичества, екипи, коалиции, мозъчни тръстове, приемственост, традиция, публично признаване на ценности и ценностни хора. Има ли у нас приятелство подобно на това между Мартин Еймис и Кристофър Хитченс, да речем? Когато някой български талант (добър писател, примерно) получи истинско признание, колцина са хората от неговата гилдия, които публично излизат да се присъединят към признанието? Не повече от нула.

По света в момента има около 1.5 милиона български емигранти. Поне 0.1% от тях са ценени специалисти в най-напреднали, ЕЛИТНИ места по света. Някой да е споменал имената им в българските медии и/или Интернет**? Някой да ги е поканил да участват, да създадат екипи, да донесат ноу-хау-то си, опита си, таланта си? Обратно, тях ги „обричат на отшелничество“. Защото се смята, че са се „издигнали“!

Не си въобразявам, че това, което пиша в момента, е нещо повече от всеизвестния виц за оставения без надзирател казан на българите в ада. Но понеже онези, които мразят „издигнатите“, най-често се позовават на исторически авторитети, съчинили митове за величието на българската държава във времена незапомнени, реших и аз да се позова на един сериозен и уважаван – дано не само от мен – български историк, за да припомня тази основна черта на българския национален характер.

Вече сто и петдесет години тази черта не позволява на нашата общност да отгледа авторитети и да поеме по пътя на матералния и духовен просперитет. Ако толкова обичаме историята, защо не се сепнем от този ДОКАЗАН провал и не осъзнаем, че без национален елит започваме да се разпадаме?

Така че моят призив е: където и да са, каквито и да са елитните хора, нека ги има! Горе елитите!

___________________________

* Мутафчиев П. История на българския народ. Издателство на БАН – София, 1992, четвърто издание, с. 89

** Виж един слабо популярен мой опит в това отношение, Интелектуалците и обкръжението, 28 февруари, 2012