Вчера приятелка направи отпратка в Интернет към един прекрасен текст, който завършва така: ”Горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си … Казвайте “обичам те” на любимите си … Дръжте се за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и да споделяте всичко, което имате да кажете.“

По-дългата част на текста съдържа констатации за нашия изкривен свят, от типа ‎“Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, ядосваме се твърде лесно … Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. … ”

Всички коментари под постинга се отнасяха до констатациите, нито един – до необходимостта да даваме любов. Може и да е случайно.

А тъкмо любовта донася мигове, през които дъхът ни спира.

Докато пишех новелите си за любовта на български език, и през ум не ми е минавало, че буквално всеки първи въпрос, който ми задаваха в България за книгата, ще се отнася до думата “еротични” от заглавието. Сякаш си бях позволил да отворя забранения капак на сексуалната кутия на Пандора, пускайки на воля пикантни и известни всекиму, но все пак неблагоприлични сцени. И хората сякаш ми се възхищаваха като на герой.

Опитите ми да заговоря за любовта като неделима от сексуалното преживяване, се посрещаха учтиво, но водеха до задънена улица. Обратно, когато исках да уверя събеседниците си, че след любовния секс идва времето, когато само държиш любимата за ръка и всеки ден й казваш “обичам те”, ми се усмихваха с недоверие. Нямам основания да мисля, че това беше случайно.

Тези дни прочетох две книги от български писатели: героите в едната са изпълнени с отвращение от живота, уморени, озлобени и отчаяни, живеят в постоянен гърч и виждат света нагърчен; героите на другата са търсачи, любопитни, пълни с енергия и, дори когато са победени, остават жизнени и възторжени. В сюжета на първата книга има любовна история, във втората няма: там има случки, действия, понякога дори хепиендове. Но тази, втората, е пълна с любов: любовта, с която авторът обича и разказва за своите герои. Това съотношение—обичащ писател-животоутвърждаващи истории и необичащ писател-животоосмърдяващи истории—е без съмнение закономерност.

Наскоро бяха публикувани функционални картини на човешкия мозък, показващи ролята на любовта върху неговото състояие. Удивителната находка е, че мозъкът на хора, живяли продължително в любовна връзка и всекидневно получавали думи на любов и грижа, на признание и възхищение от партньора си, реагира с вериги, аналогични на мозъка на новороденото.

Бебето е обляно от грижи, слънце, добро настроение и майчини ласки. То научава за света като формира трайна връзка с майка си. И това се отразява на конфигурацията на неговите мозъчни вериги. По същия начин влюбеният човек изпитва любовта в нейното начало. Той се учи да вижда света с очите на другия и през другия. Между двамата се създава връзка, която изменя мозъчните процеси по същия начин както става у бебето. И ако любовта продължи с години, мозъкът и на двамата влюбени следва същите модели на връзки и поведение, защото моъкът помни своите най-щастливи състояния и постоянно се стреми да ги наподобява. Тогава никак не е чудно, че възрастния влюбен нарича любимата си “бебчо”, нали?

Един прост експеримент е доказателство за успокояващото въздействие на дълготрайната любовна връзка. Оказва се, че загубата на любимия не само се преживява от човек като болка, но и в мозъка му се активират същите зони, които се активират и от физическа болка. На жени, заявили че от дълги години живеят в щастлива връзка, била предизвикана болка в глезена с електрически ток. Ако токът се пусне, когато жените са хванали своите партньори за ръка, болката става значително по-слаба и краткотрайна. Жени, които не живеят в щастлива връзка с партньора си, не са регистрирали същия болкоуспокояващ ефект от докосването до партньорите си.

Пълните с “омерзение, отвращение и погнуса истории”, които пълнят централните български медии, ми се виждат писани от хора, които нито получават, нито дават любов. Нима като отидат у дома си, тези хора донасят същото омерзение от обществото и при близките си хора? Нима любовта не е люлка на грижата и добротата, която първо трябва да изпитаме към себе си, после към любимия човек—детето, жената, мъжа, майката, бащата—и така неусетно и към съседите, та дори и към онези, които са ни раздразнили с алчността или безхаберието си.

Все си мисля, че за да съществува една общност, в нея трябва да има много любов. А общността носи толкова любов, колкото е любовта на отделните й членове един към друг.

Примери за това правило очаквайте в следващото есе.