Книгите са инструментите на просвещението. А единствено просвещението развива критичния ум. Единствено критичния ум пък е в състояние да избави човека, който го притежава, от всяка сляпа вяра, включително и вярата в неоспоримостта на историята—както е написана—на собствения си народ. Критичният ум облагородява душата, защото й дава основания да се отнася към другите хора по света като към братя, а не като към врагове, и пречи на душата да мрази. Онзи, който чете само една книга–Библията—е склонен да си измисля врагове: онези, които не я четат.

Но дори и собствената си религия тези хора като че ли не ползват за собствено и на тяхната общност добро. Доста от коментарите по българските интернетни форуми са от хора, които пряко или косвено съобщават, че са религиозни. Всеки път като чета коментари от такива хора, които показват ясна омраза към инакомислещите, се питам защо пишещите ги не могат (не че не искат, поне някои от тях) да употребят разкаянието, покаянието и изкуплението–трите човешки инструмента, индоктринирани от всяка религия за себеанализ и себеподобрение–за да пречистят себе си от заблудите, че те лично винаги са били и продължават да са невинни, чисти, праведни и сякаш неучастващи в живота и колективните исторически събития.

Едно от обясненията, които ми идват на ум, е, че религията всъщност е догма, призвана да спаси индивида от участие в делата на общността, като му вменява безпомощност. Но пак опираме до (липсата на) критичния ум, който дава сила на индивида да действа в живота и да постига нещо–най-важното, да развива общността като й помага да се усъвършенства. Лишеният от критичен ум естествено прибягва до помощта на догмата, която му внушава, че независещи от него сили определят неговия живот.

За какво тогава Христос е умрял на кръста, давайки пример на вярващите в него, че дори Той се разкайва пред Бога за делата на грешните човеци? Не е ли неговото разкаяние причината Бог да му помогне да възкръсне? За какво е конструирана цялата тази притча, ако вярата на някои хора в нея ще бъде толкова фалшива, че покаянието и изкуплението да се отнесат към останалите, но не и към тях самите?

За разлика от германците, които се почувстваха длъжни да се покаят и потърсят изкупление за най-ужасния познат нам геноцид, Холокоста, българите са призвани да се покаят и търсят изкупление за нещо не така брутално и свързано с пряко отнемане на човешки живот–комунизма–но все пак достатъчно пагубно за социалната тъкан на българската общност. Ала те все още не искат да се почувстват длъжни да търсят прошка и да изкупят вината си за комунизма, който, ако не беше всенародно дело, нямаше да може да просъществува толкова време и във вида, в който го познаваме.

Съзнавам, че на човечеството му е адски трудно да постигне морална система, която да удовлетвори със справедливо наказание всяко престъпление. Но във всяка национална общност има конкретни събития и конкретни хора, които могат да бъдат осмислени и очистени, ако щете класирани в историята веднъж и завинаги, за да послужат като светъл пример за силата на покаянието и изкуплението. Няма защо да си религиозен, за да знаеш как да употребиш тези инструменти на човечността. Достатъчно е да престанеш да се страхуваш от своите собствени заблуди и прегрешения, да си ги признаеш и да помогнеш и на другите да сторят същото.

Но се оказва, че за тези неучастващи в живота “наблюдатели” дори онзи, който се опитва с критичния си ум да покаже идеологизирания цинизъм на писачите на история, е нежелан. Той им напомня за гвоздеите, върху които тяхната “неутрална” позиция ги е сложила да седнат.

Според моя прочит на ярко талантливия и прецизен увод „Конструирани Спомени“ от Шломо Занд, той се обявява не против фактите от еврейската история, както излиза от някои критични ревюта на книгата му, а против НАРАТИВА, който интерпретира тези факти в полза на конструиране на съвременната еврейска нация.

Разликата е повече от съществена. Дълбоко погледнато, днешните хора нямаме практически, духовно и интелектулано нищо общо с онези от миналото на собствената ни нация. Да приемем това би означавало да повярваме, че историята ни се унаследява по генетичен път. Героите от миналото трябва да ни служат само за вдъхновение (но не и за оправдание). Лошото на този вид вдъхновение е, че то всъщност ни заблуждава по отношение на нашето днешно участие в съдбините на нашите национални общности. Излиза, че като имаме Левски и му издигнем 133-метров паметник, ние също ставаме Левски.

Шломо Занд е пример за критично мислене, така дефицитно в България.  Той ни показва как трябва да подхождаме по принцип към националната памет, насилствено (идеологически) интерпретирана от националните историци и безммозъчно възприемана от хора, които предпочитат да живеят и умрат с илюзиите си за величие, отколкото да направят нещо конкретно за това величие.