В английския ТВ сериал Даунтън Аби има сцена, в която бътлърът Мистър Карсън се кахъри, че не намира някаква част от сребърната посуда и че за вечерята с високопоставен гост му липсва един футман (сервитьор). Надзирателката на прислугата се опитва да го успокои с думите, че сега е война (Първата световна) и може да се допусне не всичко да е толкова точно по правилата. Отговорът на бътлъра е: “Спазването на нашите високи стандарти е единственият начин да покажем на германците, че сме по-силни от тях.”

Тази реплика ми дойде на ум през Деня на книгата, когато всички обявяваха тържествено, че четенето е важно. Сякаш някой се е съмнявал. Личеше задоволството от това, че хората четат. И какво от това? Книгата не загива, хората четат много. Но какво четат? Настъпва неловко мълчание. Как четат? О, с новите електронни четци, с тях се чете толкова по-лесно. Какво четат с електронните четци? Неловка пауза … ами всичко, каквото им попадне. Щом четат с електронни четци, защо възхваляваме книгата? Ами защото книгата е символ на начетеност, образованост, тя е съкровищница на знание и опит.

Книгата, следователно, е символ, метафора, носталгия по нещо, което е застрашено. Но сама по себе си книгата не е стандарт. Стандарт е—трябва да бъде—добрата книга. Хайде, да я наречем висококачествената книга. Но коя е тя? Онази, която съдържа или отразява стандартите на националната или световната култура.

Добрите книги имат едно уникално преимущество: от тях научаваме кои са стандартите и как са се променяли през различните епохи. От тях научаваме кои са създателите и носителите на тези стандарти.

Създатели на стандартите са хората, разбира се. Носителите на стандартите са институциите. Онова, което наричаме традиция, не е нищо повече от спазване и постоянно повишаване на стандартите, характерни за всяка национална общност.

В този момент слушам на YouTube аудио-видео запис, на който великия Хоровиц записва концерт за пиано от Моцарт с оркестъра на Миланската скала. Хоровиц е сам по себе си институция на най-високия музикален стандарт. Но по време на работа той слуша забележките на диригента и звукозаписния инженер и се съобразява със стандартите, които те спазват. Работата в екип позволява да се върви към все по-високи стандарти.

За стандартите, доминиращи една национална общност, може да се съди не само по книгите й. Може да се съди и по външния вид на нейните градове и села, пътища, улици, паркове, паркинги, тротоари, гаражи, подлези и надлези, мостове, входове към къщите, врати и прозорци, дворове и градини. Не може да има съмнение, че когато външният вид е хармоничен, чист, уютен и подчинен на грижата за онова, което е на всички, той изразява една общност, която е хармонична, чиста, уютна и загрижена за членовете си и в духовно отношение. И обратно.

Нека сега потърсим в българските книги и в българската външна среда кои са стандартите на нашата национална общност. Това предлагам за домашно упражнение.

Тук бих просто запитал всеки четящ, стигнал до този абзац, да си отговори дали е срещал или би ли си представил, че може да срещне в българска книга фразата на английския бътлър от началото във вида: “Спазването на българските високи стандарти е единственият начин да покажем на” … света, че не бива да ни пренебрегва. И да покажем на себе си, че можем да превърнем държавата си в райска градина.

За да помогна на домашното упражнение, бих препоръчал да се четат добрите български книги. Не измежду историческите, социологическите, политикономическите и др., а измежду книгите наричани “красиви думи”, т. е., белетристика. В цял свят белетристиката съдържа истината за народа, на чийто език е написана.

Но кои са те?, чувам въпроси от всички страни.

Не мога да кажа. Няма стандарт. За едни е Вазов, за други Алеко, за трети Захари Стоянов, за четвърти …

Може би белетристиката на 21 век?

Казвам ви: не знам. Търся онзи, който знае, за да се съюзя с него. Да станем поне двама.

Онова, което знам със сигурност е, че, ако скромните ми мисли за стандарта бъдат публикувани във вестник с тираж, да речем, 100,000, или не дай си боже бъдат произнесени по най-гледаната българска телевизия, те ще бъдат отречени от 95% от публиката като невярни, елитарни, откачени, враждебни.

И не само те. Самият аз ще бъда отритнат с любимото нашенско “Е, няма пък тебе да слушаме сега!”